“Колеги, аз вероятно съм единственият в тази зала, който не пише”. Така се представи на нас, първокурсниците, на първата си лекция по литературознание в Пловдивския университет тогавашният доцент, сега професор Огнян Сапарев. Любимата му препоръка към студентите беше : “Не словоблудствайте”. Блудството със словото е непростимо, защото в началото на света е било Словото.
Брутално изнасилване на словото откривам в последния роман на Иван Енчев “Студено кафе”. Авторът принадлежи към една група дърти хасковски “писатели”, които по цял ден киснат в кафенетата в центъра на града и преливат от пусто в празно. Темата е една единствена– “Аз и литературата, литературата и аз, ние двамата с литературата”.Да не бъда голословен – няколко бисера от романа, отгърнат напосоки. На стр. 52 откриваме следното гениално изречение: “Една вечер посред нощ коравият селянин събуди майка му”. И петокласник би се досетил, че или е вечер, или е “посред нощ”. Дърводелското боравене с думите би могло да сътвори и “един ден посред нощ”. Тук се сещам как преди години се забавлявахме с друг безпомощен псевдописател, който също бе написал гениално изречение. То гласеше: “На поляната бяха насядали много хора. Едни от тях обядваха, други закусваха, а трети вечеряха”.
Ново разгръщане напосоки. Страница 135. “Привидя му се, че двете жени го заглеждат и си приказват нещо по негов адрес. Укори се. “Колко съм самомнителен”. Край на цитата.
Бай Иване, подходящата дума в случая е “мнителен”. Тя означава човек, който неоснователно подозира другите, каквото вероятно си искал да кажеш. Докато думата “самомнителен” означава човек, който има неоправдано високо мнение за себе си. В случая “самомнителен” е не героят, а по-скоро авторът, който очевидно смята, че може да се изразява писмено. Изобщо не говорим за литература, а за най-елементарното - способността да предадеш мислите си върху хартията. Та това е тест за седмокласници, за бога.
Ново разгръщане напосоки. Страница 178. Нов пример за писане с голямата баданарка. Цитат. “Нейната ситна походка показваше, че тя няма повече от четирийсет години”. Тук направо съм втрещен. Да не би авторът да смята, че шейсетгодишните жени се носят с петметрови крачки? Как ситнят в такъв случай двайсетгодишните?
Друго уникално изречение. Страницата е 58, отново избрана напосоки. “Мъж с вродени културни интереси...”
Вродени културни интереси? Каква уникална глупост.
По-каруцарско отношение към Словото и непознаване на значението на думите не съм срещал от 1985 година, когато случайно ми попадна едно книжле на Кутьо Панчев.
Дотук с краткия урок по стилистика. Давам си сметка, че го изнасям пред старци, които ако досега не са научили значението на думите, едва ли ще го направят някога.
За да изясним докрай въпроса обаче ще трябва да цитирам и собствената представа на автора за себе си. Нов цитат. От страница 230. “Великолепната литературна фраза. Живият диалог. Свежите метафори. Естественият чар на природните картини. Житейската философия. Драмата и изяществото на любовните изживявания...” Край на цитата. Читателят навярно се досеща, че с Голямата баданарка, използвана от автора, нищо от изброеното не е възможно. Възможни са единствено безсмислици, редувани със скука и тук таме някой бисер като посочените по-горе. Четейки страница след страница, читателят се чеше по главата и си вика: Абе аз ли съм много прост, или тоя е много умен, та ми се доспива?
Не си прост, читателю! Белята не е в теб.
Да се надяваме, че все “някоя вечер посред нощ” Иван Енчев ще прозре истината за себе си. Но това си е негов проблем.
Защо обаче аз пиша тези редове? Незапознатият читател вероятно смята, че става дума за автор, който, независимо от възрастта си, сега прохожда в попрището на Словото. Лъжете се, уважаеми наивни читатели. Става дума за човек, който има зад гърба си 12 издадени книги! Дванадесет!, да му прости Господ.
Но това не е всичко. Въпросният нескопосан автор е носител на наградата “Александър Паскалев”, който община Хасково връчва за цялостно творчество. По този начин го нареди до наистина големите майстори на словото като предишните трима носители на наградата – Иван Николов, Ивайло Балабанов и Валери Петров.
И защо все пак пиша всичко това?
Пиша всичко това, защото днешното мракобесие в литературата (и културата като цяло) в Хасково е по-мрачно от мракобесието при диктатора Тодор Живков.
Не вярвате? Ето ви пример. Преди 21 години – през 1988 година, на “Южна пролет” бе сътворен прецедент – не бе връчена награда за белетристика. Причината – участник в конкурса бе Весела Малеева, племенничка на д-р Мара Малеева, съпруга на диктатора Тодор Живков. Дебютната книга “Музея” бе от онези литературни недоразумения, за които днес никой не си спомня, затова моля да бъда извинен от интелигентния читател. Шеф на журито тогава бе Слав Христов Караславов, литературно наследствено-посредствено име, което също се губи през ситото на годините. Назначеният по роднински в литературата Караславов настояваше Пегас за проза да бъде присъден на Весела Малеева – друго роднинско литературно назначение. За чест на останалите членове на журито, те се опънаха. Последва скандал. В резултат на “Южна пролет” през 1988 година имаше само един лауреат - Гриша Трифонов, за поезия. Другата номинация, за белетристика, бе на Красимир Димовски за сборника с разкази “Ние, кавалеристите”. Това бе един блестящ дебют, сред най-талантливите творби през последните десетилетия. Но награда за проза изобщо не бе присъдена. Не я дадоха на Димовски, но не я получи и племенницата на всесилния диктатор.
Трудно е да се каже дали отвратителната гротеска “Южна пролет 88” изигра зловеща роля в литературното бъдеще на Краси Димовски. По-късно той издаде още една книга и замлъкна за дълго. Лично аз вярвам в неговия брилянтен талант на белетрист и очаквам нова негова книга. Той носи яката душевност на селянин от Яврово, нещо от духа на комшията си Николай Хайтов и на вуйчо си Борис Димовски и вярвам, че ще напише това, което съдбата му е предопределила да напише.
Ета така изглеждаше мракобесието в тоталитарните години – примесено все пак с известно достойнство и чувство за отговорност пред Изкуството. А днешното?
И най-накрая отново – защо пиша всичко това? Пиша го, защото днешното мракобесие бавно, но сигурно унищожава истинските стойности в литературата и ни пробутва ментета, които награждава, лансира и провъзгласява за литература. Защото ако нормален читател се зачете в книга на Иван Енчев, ще я захвърли след десетата страница и ще си рече: Ако такива са българските писатели, ебати и писателите...
И наистина, ебати и писателите! За малоумни ли ни смятат?
Няма коментари:
Публикуване на коментар