Брутално.bg. Роман, трета част

След като изчете десетки пъти текста във „Вести” за червеното порше и последвалото опровержение, адвокатът на Славилов Антон Гочев успя да спретне седем съдебни иска срещу автора. Юридическото бижу му отне няколко поредни уикенда. Вместо да отиде за риба, той седеше в кабинета и изтезаваше мозъка си над стари вестници.

Жалбата за оклеветяване по повод опровержението пък бе истински шедьовър. Бележката на редакцията бе лаконична: „Заснетото от видеокамерата порше НЕ Е НА АНТОН СЛАВИЛОВ”. Гочев впрегна цялото си въображение,  за да докаже, че всъщност се твърди обратното. Изписа два листа, за да разобличи йезуитския език на медиите. Примерът, който даде в изложението си, бе впечатляващ и убедителен.

Предишният министър на вътрешните работи, който бе известен с каламбурите и цветистия си език, бе омаскарен от едно столично издание по сходен начин. Журналистите го бяха попитали дали поддържа връзки с известен скандален престъпник, а министърът прояви духовитост, като отвърна: „Това е толкова вярно, колкото и твърдението, че нося бели чорапи”.

На следващия ден гадовете от вестника бяха пуснали огромна цветна снимка на първа страница с тлъсто заглавие „Вътрешният министър не носи бели чорапи”. Министърът седеше ухилен на креслото в кабинета си, кръстосал крак върху крак, а снежнобелите му чорапи просто вадеха очите на читателя.

„Отричайки очевидното, вестникът внушава, че  министърът едва ли не всеки ден си пие кафето с известния бандит. По абсолютно същия начин „Вести” всъщност казва: „поршето от записа Е НА АНТОН СЛАВИЛОВ”, тъй като в опровергаваната публикация името на Антон изобщо не е споменато. А в града има едно единствено порше и всички знаят, че то е именно на Антон Славилов. В това се състои коварството на отрицанието, завършваше юридическият шедьовър.

Антон Гочев бе изискал от КАТ Хасково справка, от която ставаше ясно, че единствената регистрирана кола от тази марка в областта е на сина на магната. Нямаше съмнение, че повечето жители бяха наясно с този факт. Луксозният автомобил не бе от незабележимите, напротив, привличаше погледа дори в най-далечния ъгъл на паркинга.

Антон Гочев отлично знаеше, че не всички жалби ще минат в съда. Надяваше се обаче да прекара поне една-две. Пък и самият Славилов бе дал ясно да разбере, че не държи толкова на присъда, колкото да държи журналистчето под напрежение.

Плащаше си за това.

        

Папките с жалбите бяха надлежно номерирани в деловодството на съда в Хасково и поеха по бюрократичните пътеки на правосъдието.

Повечето съдии избягваха да се заемат с процеси, в които са замесени медии. Неколцина си дадоха отвод с мотива, че за тях във въпросното издание са излизали критични материали. Или пък положителни, все тая. Поводът за отвод е един и същ – пристрастност.

Истинската причина бе друга – страх. Или по-скоро нещо, много приличащо на страх. Никой не иска да си навлече гнева на хора, който използват мастилото с кофи, а хартията – с тонове.

Всеки има своите малки или големи тайни, а днешните медии са отмъстителни и безскрупулни, повечето не се свенят да надничат дори под юргана, разсъждаваха съдиите.

И отводите валяха като дъжд.    

След тримесечно отлежаване по кабинети и бюра, на една от жалбите бе даден ход. Насроченото съдебно заседание бе за началото на ноември. Съдия щеше да бъде самият председател на районния съд Румен Раев.

- Раев, ти си бизнесмен. Ще се договорим – каза Славилов.

Съдията остана безмълвен, с поглед, вперен някъде над главата на строителния магнат. Намираха се в дискретното сепаре на ресторант “Алафрангите”. В него имаше само една маса, на която – един срещу друг – бяха седнали двамата. Раев флегматично отмести поглед от стената зад събеседника си и се вгледа съсредоточено през прозореца. Мълчеше.

- Двайсет хиляди – допълни делово Славилов. – За присъда на журналистчето.

В сепарето с танцуваща походка влезе сервитьорът и с обигран жест постави пред Славилов чаша с тъмночервено мерло. Пред съдията – само вода. Разбута пепелника и вазата на масата и намести огромното плато със сухи мезета. После се засуети с приборите, увити в бели ленени салфетки.

- Е, не мога да го вкарам в затвора за това – изръмжа съдията.

- Не съм казал такова нещо – вдигна отбранително ръце пред себе си Славилов. – За мен не е толкова важно каква ще е присъдата. Абе, за тоя дрипльо една солена глоба е по-страшна от затвор.

Предприемачът отпи от виното и притвори очи доволно. Мерлото го биваше. Плътен вкус, силен аромат. Вино за ценители.

Славилов си взе парче шунка и задъвка енергично.

- Трябва да опиташ от виното. Много е добро – каза той се обърна за сервитьора. Беше два часа следобяд и в заведението нямаше други клиенти. Барманът и сервитьорът бяха зад бюфета в дъното на голямата зала и ги наблюдаваха. Келнерът пристигна веднага.

- Не, за мен не – отказа съдията и стисна в ръка чашата си.

- За мен още едно. Много ви е добро мерлото– похвали заведението Славилов. Сервитьорът се усмихна с фалшива благодарност.

- За мен не е толкова важно каква е присъдата – повтори магнатът. - Важно е името ми. Репутацията – натърти той. Усещаше топлите вълни на виното в жилите си и го обзе желание да говори. Имаше за какво, беше му се насъбрала доста горчилка. Съдията слушаше мълчаливо.

Славилов реши, че Раев се колебае. Извади от джоба на сакото си малък пакет, увит в бяла канцеларска хартия. Постави го на масата.

Раев изобщо не го погледна. Мълчеше и зяпаше през прозореца.

- Този драскач трябва да си получи заслуженото. Злепостави ме пред целия град.

Съдията кимна мълчаливо и леко се усмихна:

- Знам.

- Адвокатът ми обаче го усуква – от една страна това, от друга страна онова... А аз искам само истината. Искам справедливост. Не може безнаказано да си играеш със съдбите на хората. Не съм ли прав?

Славилов побутна пакета към съдията. Раев го взе с дебелите си пръсти, разтвори хартията и погледна вътре. Банкнотите бяха овързани с ластик. Кимна:

- Прав си.

Славилов се облегна с облекчение на стола си. Извади дебела пура, запали и пое дима с наслада. По принцип не пушеше, но в мигове на възторг вадеше луксозната кутия с кубински пури. Ароматът им го изпълваше с чувство на принадлежност към победителите. Затова винаги ги носеше със себе си както някои държат талисман в джоба си.

Раев пестеливо отпи от водата си.

Сервитьорът пристигна.

- Дай ми още вино – поръча Славилов. Келнерът взе празната чаша. Посегна да отмести белия пакет, но спря като опарен. После внимателно го побутна с върха на ножа и постави на негово място ново плато с мезета.     

Новият мост за село Любеново се строеше от десет години и още бе недовършен. От двата бряга на реката стърчаха  масивните бетонни основи, бяха излети и колоните, които щяха да поддържат бъдещия мост. Но колите минаваха по стария – нисък и тесен, който при всеки по-силен дъжд оставаше под вода.

Друг път към селото нямаше и почти всяка пролет, когато реката прииждаше, любеновци оставаха откъснати от света за различен период от време. Селото бе полупланинско, в него живееха двайсетина старци, повечето от тях дори не забелязваха, че връзката с града е прекъсната.

Вилата на доктор Енев бе на западния хълм. Беше малка двуетажна постройка, облицована отвън със светъл камък. 

- Идвам тук по-често през зимата с надеждата да завали и да не мога да се върна. Тази година обаче няма никакви валежи – оплака се докторът. Беше се изтегнал на креслото пред камината и съзерцаваше гледката през големия прозорец отсреща. На масичката бе подредил цяла дузина бирени кутии и отвреме навреме посягаше към тях. Празните сгъваше надве и се опитваше от мястото си да уцели кошчето до вратата. Три от опитите са били неуспешни, установи Емил и седна на дивана срещу зъболекаря.

Къщурката беше доста уютна. На целия първи етаж имаше голяма стая с камина и френски прозорци с външни щори. Подът бе от тъмно дърво, което поскърцваше под тежестта. Стената вдясно от камината беше цялата с рафтове, които се огъваха под тежестта на книгите. Докторът не бе светнал лампите и в мрачния следобед в стаята цареше полумрак, разкъсван единствено от пламъците в камината.   

Енев го бе поканил във вилата си с тайнствено, но настоятелно обаждане по телефона. Било много важно.

- Само в моята вила от цялото село има обхват на мобилните телефони – продължи Енев и отпи от кутията. Посочи с гостоприемен жест към купчината, но Емил отказа.

- Забелязал съм, че щом пристигна тук, някой в Хасково веднага го заболява зъб – Енев хвърли неприязнен поглед към GSM-а си, сбутан между кутиите с бира.

Замълчаха. Енев повторно покани госта да си вземе бира, но Емил отново отказа.

- Чух за делата, които е завел Славилов срещу теб – започна неуверено докторът.

Репортерът премълча. Целият град бе чул. Какво от това?

- Славилов е дал двайсет хиляди лева на съдията Раев за осъдителна присъда – рече зъболекарят и се подкрепи с няколко солидни глътки „Астика”.

Емил се сгърчи вътрешно.

- Дай една!  

Капачето изхрущя и пяната започна да прелива. Емил отказа чаша и отпи направо от кутията.

- Знам го от човек, който е присъствал на тайната среща в „Алафрангите” – обясни Енев. – Братовчед ми е.

- Съдията Раев ли ти е братовчед? – едва не се задави репортерът.

- Не – отрече възмутено Енев. – Сервитьорът.

Излязоха в малкия двор, настлан със същия светъл камък. Изпитата бира приятно натежаваше в стомаха и донякъде компенсираше неприятните новини. Убежището на доктор Енев наистина го биваше. Мазето бе заредено с консерви, под навеса бяха наредени дърва за няколко зими напред, имаше дори телевизор. Човек можеше да се скрие тук от света задълго. Зависи колко  настоятелно го търсят.

Докторът отпи от поредната бира, после задържа кутията пред очите си и я огледа от всички страни.

- По едно време смятах, че имам проблеми с алкохола – рече.

- Просто пий само когато ти се пие – препоръча Емил.

Доктор Енев го погледна снизходително.

- Че на мен непрекъснато ми се пие.

- Но не пиеш непрекъснато, нали?

- Не – отрече Енев. – Трябва да се работи.

- Значи не си алкохолик.

Докторът се засмя.

- Ти си добър човек.

Той посочи купчината до дворната чешма.

- Ключът за входната врата е под онази керемида. Можеш да идваш когато пожелаеш. Не е необходимо да ми се обаждаш, за да не се изтърся и аз. 

Коридорът пред залата беше пълен с колеги. Историята със седемте съдебни иска срещу Емил бе обиколила всички редакции и се радваше на огромна популярност при разговорите на чашка. Неколцина дори се бяха обзаложили за изхода на процеса, макар и със скромни залози. Симпатиите, разбира се, бяха на страната на колегата. Но пък от друга страна, рекламата на АБВ бе по всички медии. И това определено бе по-силната страна.

Висок мъж с тъмен костюм и дипломатическо куфарче в ръка спря до групичката.

- Търся Емил Маринов.

- Аз съм – обади се Емил и го изгледа с любопитство.

Мъжът го дръпна встрани.

- Казвам се Иван Бакърджиев. От пловдивската адвокатска колегия. Ваш приятел ме нае да ви защитавам по това дело. Но имам нужда от подписа ви в документите.

- Приятел? Кой приятел? – изненада се репортерът.

- Не съм упълномощен да съобщя името му – делово отвърна мъжът. Изглеждаше над четиридесетте, но със стегната спортна фигура. Темето му бе започнало леко да оплешивява и дългият перчем му стоеше малко хлапашки.

- Нямам нужда от адвокат – рязко каза Емил.

- Всеки има нужда от адвокат – меко отвърна Бакърджиев. – Дори Божият син се е нуждаел от професионален защитник пред съда на Пилат. Но не е имал такъв и беше осъден.

Емил се засмя. Адвокатите са голяма работа.    

- Запознат ли сте с жалбата на Славилов? – попита, докато подписваше на коляно документа, с който упълномощаваше Бакърджиев да го представлява пред съда.

- Запознат съм с всичко – многозначително отвърна адвокатът и пое внимателно подписаното пълномощно.

- Кой е приятелят?

- Сам ще ви се обади. Да влизаме, време е.

- А защо пък от Пловдив? – продължи да разпитва Емил.

- Приятелят ви няма доверие на местните – кратко обясни юристът и го дръпна за лакътя към залата.

- Не сме обсъдили хонорара ви.

- Всичко е платено. Да влизаме. 

Румен Раев бе дебел, широкоплещест и набит мъж с високо чело и оплешивяващо теме. Черната тога му идваше малко тясна и бе разкопчана почти до кръста. Той се появи от страничната врата на залата, следван от двамата съдии от състава. Хвърли небрежно тъничката папка на масата и огледа с неодобрение публиката. За Раев идеалната съдебна зала бе празната. Но нямаше как, демокрация.

Той се отпусна на стола и всички насядаха шумно по пейките. Емил остана прав. Фотографите продължаваха да щракат, но Раев ги стрелна с поглед изпод вежди и светкавиците спряха.

Емил погледна през рамо към публиката. Маргото му кимна заговорнически и бръкна в чантата си. Емил също плъзна ръка към вътрешния джоб на якето и измъкна трите листа. Двамата започнаха да си веят като с ветрило. Цялата зала ахна и прикова погледи в тях.

На стандартните машинописни листове с формат А4 бяха ксерографирани банкноти по сто лева. Бяха подредени като карти за игра. Размахани във въздуха пред лицата им си бяха ветрило. Ветрило от банкноти.

Настъпи напрегната тишина. Всички бяха вперили погледи в листовете със стотачките.

Раев бе забил очи в папката, но изведнъж усети напрежението, което витаеше във въздуха. Вдигна глава.

Емил и Маргото продължаваха невъзмутимо да си веят с листовете.

Единият от фотографите се усети, направи крачка напред и застана лице в лице с двамата. Защрака като луд.

Лицето на Раев почервеня.

- Не съм разрешил да се снима! – изкрещя.

Фотографът замръзна. Подчини се и закрета към дъното на залата. Съдията обходи със свиреп поглед публиката. Всички седяха втрещени.

Раев впери очи в тавана и замръзна неподвижен. Младата съдийка до него не издържа, наведе глава и скри усмивката си в шепи.

- Пуснете климатика! – изгърмя гласът на Раев и секретарката започна панически да рови в бюрото си за дистанционното. След малко той забръмча равномерно и успокоително.       

Адвокатът Иван Бакърджиев бе изгледал демонстрацията със зяпнала уста. Но бързо се окопити и делово отвори куфарчето на масата на защитата.

Прекоси залата и подаде пълномощното си на съдията.

Антон Гочев също се втурна към подиума, размахал своя документ.

Записаха в протокола данните на страните и дадоха ход на делото. Славилов го нямаше, но не бе длъжен да се явява лично.

- Имам искане за събиране на доказателства, господин съдия – започна Бакърджиев. Бе спокоен и уверен в себе си. Емил бе възнамерявал да се защитава сам, но сега бе доволен, че има адвокат.

- Да се изиска от МВР записът от охранителната камера. Ние твърдим, че написаното в процесния материал отговаря на истината. Това може да бъде установено по безспорен начин от записа – обясни той.

Раев погледна към Антон Гочев. Юристът сви рамене. Нямаше какво да възрази.

Но пък имаше друг коз. Гочев тържествено понесе към съдийската маса справката от КАТ за единственото порше в града. Вестникът с министерските чорапи остана в чантата му в очакване на по-ефектен момент.

В ъгъла на ищеца на отделна маса бе седнал и прокурорът Сираков. Засега само наблюдаваше безучастно.

Делата за клевета и обида можеха да се водят по два начина – по реда на гражданския процес и на наказателния. Гочев бе избрал наказателното производство – по-дълъг и сложен път, но за сметка на това по-добре платен. Изискваше и присъствието на прокурор. 

Раев пое справката и я изчете внимателно. После издиктува на секретарката приетите доказателства и искания.

- Емил Маринов. Елате отпред! – прогърмя гласът му.

- Не се признаваш за виновен и не казваш нито дума повече – инструктира го бързешком Бакърджиев.

Репортерът пристъпи към подсъдимата скамейка.

Подиумът издигаше съдийската маса на почти половин метър от пода. На стената зад гърба на магистратите бе поставен държавният герб, а отстрани – знамената на България и на Европейския съюз. Емил много пъти бе влизал в тази зала, но от подсъдимата скамейка всичко изглеждаше различно. Направи усилие да изглежда спокоен и уверен.  

- Признавате ли се за виновен?

- Не се признавам за виновен. Всичко, което съм написал по случая, отговаря на истината – рече Емил. Не устоя на изкушението да добави едно изречение за авторитет.

Грешка.

- Дори за червения цвят на поршето? – усмихна се накриво Раев.

- За цвета на колата наистина бях подведен. Информаторът ми е ме е заблудил. Но това не променя същността на материала – отвърна репортерът.

- И кой е този информатор? – попита лукаво съдията.

Емил си пое дълбоко въздух.

- Отказвам да съобщя името му.

Раев го погледна отвисоко. Очите му се наляха с кръв.

- Позовавам се на две тълкувателни решения на Върховния съд на република България – побърза да продължи репортерът. – Едното е от 1999 година, а другото – от 2001-а. В тях върховните магистрати постановяват, че журналистите имат право да не разкриват източниците си дори пред съд.

Тълкувателните решения на Върховния съд обикновено се отнасят за спорни процедурни въпроси, за които няма изричен текст в кодекса. Те са задължителни за съдебната практика и имат силата на закон.

Раев се сгърчи на стола си. Знаеше за тези решения, естествено. Идиотската демокрация.

Кимна неохотно към репортера да се върне на мястото си.

Няколко минути по-късно делото бе отложено за средата на март следващата година.  

- Това за Върховния съд откъде го извади?

Бакърджиев явно бе впечатлен.

- Съдебен репортер съм – обясни Емил.

Бяха останали сами в залата. Адвокатът прибираше документите в куфарчето си, без да бърза особено.

- Ясно. Аз пък съм бивш следовател. Схванах намека с ветрилото от банкноти. Чувал съм приказки по адрес на съдията Раев, но това са трудно доказуеми неща. Всъщност, спечели си яростен враг. Ще ни осъди като нищо.

- Ще ме осъди и без тази демонстрация. Славилов му е броил двайсет хиляди за това.

Бакърджиев го погледна с любопитство. После затвори капака на куфарчето и щракна ключалката.

- Да не ти пука. Ще обжалваме незабавно. Ще пратим  процеса в апелативния съд в Пловдив. Там съм силен. За мен крайният резултат е ясен. Печелим. 

Емил поклати мрачно глава. Дори да спечелеха делото, какво от това? Имаше още шест.

Битката срещу парите е обречена.

Адвокатът бе готов за тръгване. Подаде му визитката си.

- Телефонният ми номер. Ако не се чуем дотогава, ще се видим през януари.

- Благодаря. Кой е приятелят?

- Сам ще ти се обади.

Шефът се любуваше на снимките. На повечето от тях Емил и Маргото бяха на преден план, размахали листовете с ксерографираните стотачки. На една от фотографиите зад тях се виждаше отворената врата, дори се четеше надписа „Съдебна зала №3“.

- Тази ще е – посочи я той.

Емил се съгласи. Беше му все едно.

- Заглавието е „Свободното слово на съд“ -  допълни Симеонов. - Макар че какво му е свободното... Толкова е свободно, колкото и парите са истински. 

Стефан Колев беше отстранен от поста на 14 януари.

Той от толкова време бе очаквал грозната новина, че я прие почти с облекчение.

Полицаите пък всеки ден бяха пускали различни слухове. Тези, които имаха връзки в министерството редовно се осведомяваха за предстоящата рокада. Не че имаха нещо против Колев. Но всяко уволнение на началник носи определена доза злорадство, както и усещането, че все пак може да има някаква справедливост на този свят.

Обичайната практика бе началник на областна дирекция на МВР да бъде освободен лично от министъра. Обикновено самият той представяше и новия шеф.

В Хасково обаче министърът не дойде. Нито пък главният секретар на министерството. Пристигна някакъв шеф на „Личен състав”, чието име моментално бе забравено от репортерите.

Всички те се бяха струпали в коридора и гадаеха. Кореспондентите на столичните издания имаха известно предимство – колегите им от София ги информираха за повечето събития още преди да се случат. Знаеха за уволнението на Колев, но не знаеха кой ще го наследи. Мария Николова пък не бе обелила дори дума на въпроса кой е новият шеф. Каза само, че Стефан Колев вече не е директор на ОДП Хасково, а подробностите ще научат на място. На нея самата не й пукаше особено кой ще замести Колев, защото говорителите на МВР се назначаваха директно от министъра.

Тя се появи на стълбите по обичая си – три минути след обявения час. Правеше го умишлено. Ако трябваше да се изчакват закъснели колеги, щяха да я принудят да отговаря на нетърпеливите още на входа. А така се обезсмисляше самият брифинг.

Закъснели нямаше.

Тя поведе шумната група по стълбите към кабинета на шефа. Пътем репортерите ровеха в чантите и вадеха диктофони и бележници.

Зад директорското бюро бе седнал Милен Лилов.

- Главен инспектор Милен Лилов, досегашен началник на сектор „Криминална полиция” е изпълняващият длъжността директор на ОДП Хасково – обяви с официален тон Мария Николова.

Това го виждаха и сами.

- Каква е причината за уволнението на Стефан Колев? – последва незабавният въпрос.

- Комисар Стефан Колев не е уволнен – все така официално отвърна тя. – Той навърши необходимата възраст и стаж в системата на МВР и излезе в пенсия.

Бетон. Никога нямаше да кажат истината. Репортерите трескаво търсеха обходни пътища за атака, но поне за момента никой не успя да измисли подходящ въпрос. Насочиха погледи към Лилов, който седеше зад огромното бюро и мълчеше.

- Главният инспектор е на ваше разположение за въпроси – насърчи ги Мария Николова.

Журналистите мълчаха. Какво да го питат? Познаваха го достатъчно добре. Драскаха безсмислени чертички и колелца в бележниците и изтезаваха мозъците си. Нищо интересно. Новината се очертаваше постна отвсякъде.

- Използвам случая да ви информирам за разкриването на едно убийство, извършено преди 11 години – наруши тягостното мълчание Милен Лилов.

Всички наостриха уши. Някой си изтърва бележника от изненада.

После всички заговориха вкупом. Милен Лилов вдигна  ръка да запазят тишина.

- Харманли. Преди 11 години. Убитият е Златко Атанасов.

Всички записваха трескаво. Златко Атанасов? Кой пък беше този?

- Тялото е било открито във вилата му край града. Бил е прободен седемнайсет пъти с нож. Поне три от тях са били смъртоносни – изреждаше педантично Лилов.

Преди единайсет години повечето репортери, събрани в стаята, бяха търкали студентските скамейки. Някои от по-младичките пък са били още в пубертета. Нямаше как да знаят за този стар случай.

Първа съобрази Дора, кореспондентката на националното радио. Тя бе сред ветераните в бранша.

- Този не беше ли съдружник на депутата Иван Славилов?

Лилов се усмихна леко. Дори не се беше надявал, че ще пропуснат да направят връзката. Извади цигара и запали. Явно не му пукаше дали ще го снимат как пуши в кабинета.

- Същият – отвърна кратко.

Желязното полицейско правило. Колкото по-малко говориш, толкова по-малка е вероятността да изтърсиш нещо, което не бива да се казва.

- Златко Бушона?

Дора се сети даже за прякора на убития. Каква памет, възхити се мислено Лилов.

- И как разкрихте убийството след цели 11 години? Да не би някой да си е признал? След беседа? – подозрително продължи Дора. Иронията й за „беседата” се дължеше на маниера на полицейските бюлетини, където признанията на задържаните обикновено се описваха така: „След беседа с разследващите криминалисти еди кой си призна за извършеното престъпление”.

Повечето репортери си представяха истински средновековни инквизиции. Каква дума само – беседа!

Милен Лилов се облегна на стола си. Нямаше как, трябваше да обясни.

- Открихме оръжието на престъплението – нож със следи от кръв. ДНК анализът показа, че кръвта е от убития Златко Атанасов.

Лилов млъкна, уморен от многото думи, които бе принуден да изрече. Всяка една от тях бе премисляна многократно.

- И кой е убиецът? – попитаха няколко души едновременно.

- Съпругата му. Лиляна Атанасова – отвърна незабавно Лилов и инстинктивно потърси с ръка кутията с цигари.

Нова изненада. Коя пък беше Лиляна Атанасова?

Дора се зарови в спомените си. Името й беше смътно познато. Останалите дори не се опитваха. Единайсет години са прекалено много време.

- Как установихте, че е била съпругата? – заяде се един от по-младите репортери.

- По отпечатъците. Бяха идеално запазени по дръжката на ножа. Съвпадат абсолютно. Впрочем тя си призна.

- А къде открихте ножа? Единайсет години ли го търсихте? – продължи заядливият.

Лилов се поколеба. Знаеше, че трудно ще се измъкне от този въпрос.

- Сетих се! – скочи от стола си Дора:

- Лиляна е сегашната съпруга на Стефан Колев!

Всички я зяпнаха удивено. Случаят придобиваше съвсем драматичен обрат. Беше си направо сензация. Отправиха нетърпеливи погледи към Лилов в очакване на потвърждение.

- Всъщност нямат сключен брак – рече той. – Живеят на съпружески начала.

Бомбата избухна. Всички говореха едновременно, по-скоро се надвикваха. Лилов се облегна на стола, идеше му да  пропълзи под бюрото и да си запуши ушите. Мария Николова отстъпи три крачки към вратата, сякаш се готви да избяга от стаята.

Крясъците постепенно утихнаха. Репортерите си дадоха сметка, че задавайки едновременно въпроси няма да получат отговор на нито един.

Емил си мълчеше. Беше попаднал в непознати води, случай отпреди много години. В съзнанието обаче му се мерна срещата с Асен полицая и старанието му да го държи в течение. Нима беше случайно.

Животът е низ от случайности, всяка от които обаче е съвсем закономерна, ако човек се замисли по-дълбоко.

От целия водопад от въпроси Милен Лилов си избра да отговори за ножа.

- Оръжието на престъплението е открито при рутинна полицейска операция. Съвсем случайно.

Този отговор не задоволяваше никого, но знаеха, че друг няма да получат.

- Има ли връзка между отстраняването на Стефан Колев и разкриването на това отдавнашно убийство? – попита Дора.

Мария Николова скочи като ужилена.

- Първо, комисар Колев не е отстранен, както вече казахме. Излезе в пенсия. И второ – заповедта за пенсионирането му бе подписана дни преди да излязат резултатите от ДНК-анализа и експертизата за пръстовите отпечатъци.

 - Нямаме данни комисарят да е знаел – намеси се Лилов.

Видя недоверчивите им лица и се тросна:

- Мислете каквото си искате! Ако знаехме нещо, щях да ви кажа.

Вярно беше. Наистина щеше да каже.

- Не беше ли Иван Славилов основният заподозрян за убийството преди години? – продължи да рови Дора.

Лилов въздъхна.

- Така беше. Лично наблюдавах работата по случая в Харманли. Колегите наистина бяха убедени, че е той. Сега разбирам защо не сме успели да го докажем. Просто не е бил Славилов. Това е.

Този път Емил потърси среща с Асен. Досега винаги бе обратното. Полицаят се обаждаше неочаквано, уреждаше конспиративна явка някъде, говореше шепнешком и през цялото време се оглеждаше подозрително. 

Емил остана с чувството, че Асен се съгласи доста неохотно. Дълго отхвърляше предложените места за среща и след продължителен размисъл склони да е в заведение в един от крайните паркове на града.   

Тук бирата не я биваше. Нямаше пяна и бе по-топла. Ченгето отпи само две глътки и бутна халбата встрани.

- Казвай!

- Наистина ли Лиляна е убила Златко Бушона?

- Да.

- Защо?

Асен въздъхна.

- Не знам подробности. Това, което чух, са го казали и на вас. Нищо повече няма по случая.

- А Славилов?

- Нищо – повтори полицаят. – Освен може би това, че сякаш умишлено е насочвал разследването към себе си. Изглежда като направено нарочно, за да се скрие истинският извършител. Но това са само подозрения. Може би никога няма да научим истината.

- А Стефан Колев? Той знаел ли е за Лиляна? Единадесет години са живеели заедно.

Очите на ченгето се наляха.

- Откъде да знам? – изръмжа. – Този мръсник по принцип знаеше всичко.

- Защо да е мръсник? – изненада се Емил.

Можеше да упрекне бившия шеф на полицията в циркаджийската демонстрация с ареста на Станимир, но пък вече бе наясно на какъв натиск е бил подложен. Всеки друг на негово място би сторил нещо подобно, дори може би още по-лошо.

- Защото е мръсник! – изцъкли поглед Асен. От очите му струеше неподправена омраза.

Полицаят се изправи и хвърли пет лева на масата.

- За сметката. И не ми се обаждай повече.

Жена в белезници е неестествена гледка. А красавица в окови е направо разтърсваща. Навява мисли за края на света.

Лиляна обаче изглеждаше почти царствено, докато вървеше по мрачния коридор на съда, придружена от двете си страни от униформени полицайки. Емил бе чувал, че е привлекателна жена, но когато я видя, остана поразен. Стройната й фигура излъчваше не толкова красота, колкото достойнство и елегантност. Дългата й черна коса се спускаше в безпорядък по раменете и открояваше пребледнялото й лице. Бе стиснала устни в усилие да изглежда невъзмутима.   

Когато групичката стигна вратата на съдебната зала, там вече чакаше глутницата от фотографи и репортери. Лиляна спря за миг и ги погледна. Без молба, без отчаяние. Просто ги погледна.

И те се отместиха. Тя пристъпи в залата, следвана неотклонно от съдебната охрана. Щяха да гледат мярката й за неотклонение. Прокуратурата бе поискала „задържане под стража”. 

- Ако бях депутат – каза замислено кореспондентът на „24 часа”, - щях да поискам да се забрани със закон хубавите жени да влизат в затвора.

Останалите мълчаливо се съгласиха с промяната в законодателството.

Не ги пуснаха в залата. Заседанието бе закрито. Репортерите налапаха цигарите и се оттеглиха примирено на стълбищната площадка. Повечето от тях бяха прекарали дълги часове в това тясно пространство и познаваха всяка педя от него, както затворник познава килията си. 

- И Стефан Колев е вътре – каза репортерът на „Новини” и тръсна пепелта от цигарата си в пластмасовата чашка от кафе на перваза на прозореца.

- Като свидетел ли са го призовали? – Емил бе дошъл малко по-късно, когато вратите вече бяха затворени и не бе видял бившия шеф на полицията да влиза в залата.

Колегата му сви рамене.

- Едва ли. Щом досега не е излязъл, значи е само публика.

В началото на всяко заседание свидетелите се отстраняват от залата и чакат реда си за разпит отвън. Идеята е да не слушат какво се говори на процеса, за да свидетелстват само за това, което лично са чули и видели.

- Каза ли нещо на влизане? – полюбопитства Емил.

- Нищо – отвърна колегата. – Само се шмугна вътре. Но  изглеждаше смачкан като презрял домат.

- Сам се прецака – презрително каза Дора. – Знам със сигурност, че той е подхвърлил ножа във вилата на Славилов. Бил е убеден, че депутатът е извършил убийството. А какво излезе – била е любовницата му! – тя се изсмя дрезгаво.   

- Абе тия двамата не бяха ли близки приятели? Какво толкова е станало, та се топят така? – попита друг колега.

- Откъде да знам – сопна се Дора. – Настъпили са се за нещо. Тия по върховете си гонят единствено интереса и ту са съюзници, ту врагове. А ние само слухтим отстрани като някакви помияри...

Дора сбърчи гнусливо нос и запали нова цигара.

Съдебните заседания за определяне на мярка за неотклонение обикновено не продължават дълго. На тях не се разглежда въпросът за вината на обвиняемия, а само дали има достатъчно основания да се смята, че именно той е извършил престъплението, в което го обвиняват. Освен това, противно на общоприетото мнение, оставянето зад решетките не е наказание, а само насилствена мярка, с която се осигурява обвиняемият на разположение на правосъдието. Както и предотвратяване на евентуално ново престъпление. А освобождаването му от ареста пък съвсем не означава, че е признат за невинен.

В тези случаи прокурорът обикновено повтаряше накратко написаното в обвинението, но не представяше нови доказателства. Най-често защото не разполагаше с такива. Пледоариите на адвокатите обикновено бяха шаблонни – обвиненият има постоянен адрес, където може да бъде открит по всяко време, няма намерение да се укрива, има болни родители, или – деца, за които да се грижи. Нерядко се оказва, че самият той страда от коварна болест, която се изостря неочаквано с щракването на белезниците.

Подобни съдебни заседания рядко продължаваха повече от двайсетина минути.

Това обаче бе започнало преди повече от час, а вратата все още бе плътно затворена. Пластмасовата чашка на перваза вече бе препълнена, а репортерите нервничеха. Крачеха напред назад по коридора и току хвърляха поглед на часовника.

Час и трийсет минути след началото вратата най-сетне се открехна и отвътре се измуши адвокатът. От задния изход пък се изнизаха тримата съдии и закрачиха в нишка към кабинета на председателя на състава. Черните им тоги се развяха на завоя. Оттегляха се да вземат решение.

Вратата зад адвоката се затвори отново. Явно останалите щяха да останат вътре.

Защитникът на Лиляна – Запрянов, бе сред известните юристи в града. Той нетърпеливо измъкна кутията с цигарите от джоба си, запали и жадно вдъхна дима. Моментално го заобиколиха и го отрупаха с въпроси. 

Той не бързаше с отговорите. Дърпаше свирепо от цигарата като ученик в междучасие и обмисляше внимателно всяка дума, преди да отвори уста.

- Да, тя го е направила – каза предпазливо. – Но жената разказа пред съдиите неща, от които им се изправиха косите. Била е подложена на неописуем тормоз от страна на жертвата. В известен смисъл тя просто не е имала друг изход, освен да го убие, ако е искала да оживее. Думите й ще бъдат потвърдени от много свидетели, които ще призовем на процеса. Както знаете, днес се решава само каква да е мярката за неотклонение – напомни Запрянов.   

- Какъв тормоз? Биел ли я е? – попитаха го веднага.

- Не искам да говоря преди самия процес. Това ще го кажат свидетелите, не аз. Пък и точно заради тези интимни семейни отношения съдът реши заседанието да е закрито – оправда се Запрянов.

Тълпата, жадна за кръв, остана разочарована.

- Не може ли малко по-конкретно? – попита с надежда някой.

- Сами знаете, че не бива – кротко отвърна адвокатът. – Ако сега разкажа подробности, на процеса може да заподозрат свидетелите, че не разказват неща, които са видели с очите си, а просто са ги прочели във вестника. 

- Ще я оставят ли в ареста? – зададе най-важния въпрос репортерът на „Новини”.

- Не виждам основания за това – охотно отвърна адвокатът и запали нова цигара. Явно бе върл пушач. – Тя има постоянен адрес, чисто съдебно минало, не възнамерява да се укрива – Запрянов свиваше пръст след пръст с изброяването на всяко основание за освобождаване.

- Що се отнася до вероятността да извърши ново престъпление, мисля че нещата са ясни – усмихна се той и добави:

- Оттогава са минали цели единайсет години, а тя не е убила никого.

Черните тоги на съдиите се показаха в дъното на коридора. Запрянов дръпна за последно от преполовената цигара, метна я към пластмасовата чашка, но не уцели. Махна с ръка и хукна към залата.

Този път чакането пред вратата продължи едва седем минути.

Пръв излезе прокурорът. Три от папките в ръцете му бяха дебели и избелели, но четвъртата - най-горната, бе новичка и съдържаше най-много десетина листа.

- Освобождаване под гаранция. Десет хиляди лева – обяви резултата той и побърза да хукне по стълбите към четвъртия етаж, където се намираха кабинетите на държавното обвинение. 

След него се подаде Стефан Колев. Огледа групата срещу себе си и се намръщи. Мустаците му се вирнаха войнствено. После бавно и с достойнство тръгна право срещу тях. Репортерите мълчаливо му направиха път. Никой не попита нищо.

Малката Кичка им хвърли безжизнен поглед и притисна куклата към гърдите си, сякаш щяха да й я отнемат. Възпитателката се наведе над кошарката и побутна към нея нов куп играчки. Момиченцето посегна несмело към тях.

- Вземи ги – окуражи я учителката.

Маргото носеше найлонов плик с лакомства – плодове, шоколад, бонбони. Кичка пое пакета и започна да го оглежда без особен ентусиазъм.

- Ще остане тук поне няколко месеца. Под наблюдение – обясни възпитателката. Социалният дом бе за деца до три години. Официалното му название бе за „деца, лишени от родителски грижи”. Накратко – сираци. Нищо, че някои от тях си имаха живи родители. Живи, но бедни.

Главата на Кичка бе остригана почти до кожа. Косата й вече бе започнала да расте, но на двете места на тила се забелязваха плешиви петна.

- Според лекарите от Пловдив има тежко мозъчно увреждане, което неминуемо ще се отрази на развитието на детето. Още е рано да се каже как точно – обясни жената. И добави:

- Направили са й четири операции.

Пазеха се като дявол от тамян да изрекат истината – детето по всяка вероятност щеше да бъде един вегетиращ организъм. Разсъдъкът й ще остане за цял живот като на двегодишна. Беше обречена.

Емил пристъпваше неловко от крак на крак. Ужасно е да видиш как едно дете е било лишено от съзнателния живот и да не можеш да посочиш виновника. Асенчо бе хлапе, което все още не прави разлика между играта и действителността. Бяха го въдворили в поправителен дом, където вероятно щеше да се дооформи като завършен престъпник.

Погледна към Кичка, която все пак се бе осмелила да посегне към новите кукли. След двадесет години тя пак щеше да си играе с тях.

- Животът може да бъде и такъв – каза възпитателката.

   

Двамата едновременно осъзнаха какво ще се случи. Разбраха го когато Емил спря на паркинга до редакцията. Остана с ръце на волана, втренчил невиждащ поглед пред себе си. Маргото също седеше безмълвна на седалката до него.

После Емил запали отново двигателя и на заден излезе от редицата паркирани коли. Пое на юг. Тя не попита нищо.

Той дори не намали, когато наближи стария мост за Любеново. Колата с ръмжене преодоля баира и след минути се озоваха пред къщата на доктора.

Ключът за входната врата наистина беше под керемидата, както бе казал доктор Енев.

Дори когато желанието е неутолимо, телата се уморяват. Емил се изпъна по гръб, сложил ръце под главата си, а Маргото се сгуши до него. Дървата в камината пукаха в предсмърната си агония. Бяха заварили огнището подготвено, трябваше само да драснат клечката.

Къщите, накацали по баира около вилата на доктора бяха необитаеми. Нямаше кой да чуе жалостивите стонове  на стария матрак.

Той погали малките й гърди, които надничаха над чаршафа като любопитни зверчета. Огънят хвърляше танцуващи отблясъци върху тях.     

- Е, случи се – въздъхна Маргото.

Той се засмя.

- Да не се е срутил светът?

Тя се надигна на лакти и го близна по носа.

- Нещо такова. Беше като земетресение.

Присъдата бе произнесена в два следобед. Емил бе признат за виновен в оклеветяване и трябваше да плати обезщетение от пет хиляди лева на Иван Славилов.

- За пръв път в кариерата си виждам някой да е осъден за обратното на това, което е казал – заяви адвокатът Иван Бакърджиев.  

Антон Гочев пък не можеше да повярва на късмета си. Не беше глупак. Подозираше някаква задкулисна машинация на клиента си, но предпочиташе да не мисли за това. Нямаше да признае съмненията си дори пред свети Петър. Просто брилянтните му юридически ходове бяха спечилили съдебната битка и толкоз.

В крайна сметка целта на двете публикации бе именно тази – да покажат, че на мястото на престъплението е била колата на Славилов син. Това бе светата истина, както и да го усукваха.

Емил бе потиснат. Знаеше предварително какво ще се случи, но до последния момент таеше надежда за някакво чудо.

Хората, притиснати до стената, се уповават на Бог. Богатите залагат на сигурното – парите. Дори Господ губеше битката с тях.

Съдията Румен Раев бе прочел с монотонен глас решението си пред почти празна зала. Пред него стояха само Емил и двамата адвокати. Журналистите липсваха. Ако обаче Славилов се сети да им плати, утре съм по всички медии, помисли си репортерът.

Бакърджиев припряно натъпка книжата в куфарчето си и щракна закопчалките.

- Отивам в деловодството да взема препис от присъдата. Обжалваме, нали?

Телефонът на Емил звънна пронизително. Беше Симеонов.

- Все пак ни осъдиха, мамка му!

Този човек знаеше всичко. Решението на съда бе прочетено току що. По дяволите, още не сме излезли от залата, а той вече звъни, почти се ядоса репортерът.

- Да не ти пука! – продължи бодро шефът – Глобата ще я плати редакцията.

- Не е нужно – възпротиви се Емил. – Имам пари. Освен това ще обжалваме.

- Не си губи времето. Работата е ясна – въздъхна Симеонов. Явно знаеше и за сделката. Човек, който знае много, може да си спести почти всичко.

- Освен това - продължи шефът, - от кого мислиш, че ще ги взема тези пари? От Славилов, разбира се. Все някаква справедливост трябва да има в този живот.

- Как така от Славилов?

- Ще видиш – загадъчно отвърна Симеонов и затвори.   

Бакърджиев го чакаше пред вратата на залата с куфарче в ръка. Попита отново:

- Ще обжалваме ли?

Емил пусна телефона в джоба си. Замисли се.

- Не знам.

Тръгнаха бавно един до друг по мрачния коридор към изхода. Походката на адвоката бе леко пружинираща, явно беше закоравял спортист. Репортерът се тътреше до него като празна щайга. 

Излязоха на площадката пред съда и вдъхнаха жадно свежия хладен въздух. Съдебната палата се намираше на оживен булевард, но до обичайните вечерни задръствания имаше още няколко часа.

Точно пред входа, на забранения за спиране участък, бе паркиран огромен тъмен джип „Чероки” с надпис „Агенция за сигурност и охрана „РМ”. Двама юначаги слязоха бързешком от него и тръгнаха към тях.

Емил се стъписа.

- Шефът те вика в офиса – рече единият. И двамата бяха с униформени тъмносини якета с фирмени емблеми. Изглеждаха дружелюбни.

Репортерът погледна объркано към адвоката. Бакърджиев му смигна развеселено.

- Нали искаше да научиш кой е приятелят?

Емил отново хвърли поглед към огромния джип, обзет от съмнения. Колебаеше се.

- Върви, върви! – насърчи го адвокатът. – Имаш цяла седмица да решиш за обжалването. Аз съм на линия.          

Единият от охранителите държеше отворена задната врата и Емил се вмъкна вътре. Двамата седнаха отпред и джипът мързеливо се включи в движението по булеварда. На арматурното табло бе монтирана радиостанция, от която се лееше неспирен поток от думи, приглушаван отвреме навреме от леки смущения.

„Камерата на девети обект не работи. Не виждам нищо”.

„Трети защо не отговаря?”

„Тук съм. Ходих за кафе”.

„Какво кафе, бе! Нали знаеш, че шефът днес е в града?”

Мъжът до шофьора се пресегна и намали звука. Обърна се назад към Емил и се ухили.

- Обичайната лудница.

- Кой е шефът ви?

- Петър Петров. Познавате ли се?

Емил се облегна мълчаливо назад. Сещаше се само за един Петър Петров. Бившето ченге от Карлово.

Не отговори на въпроса. Какво означава да познаваш един човек? Кой може да отговори с „да” и да е сигурен, че казва истината?

Не беше виждал Петър от онзи следобед преди близо две години, когато убиецът Митко Харакчиев бе осъден на доживотен затвор. В паметта му все още бе врязан като дълбока драскотина кървавочервения залез от онази вечер. И те двамата, застанали до колата край пътя.

Петър държеше кутията в ръце. Кутия от пури, в която бяха надиплени петдесет хиляди долара.

По време на процеса срещу серийния убиец из целия град витаеше слухът, че парите са били в колата на една от жертвите.  В съдебната зала обаче никой не обели дума за тях, все едно не съществуваха.

Но ги имаше. Петър ги откри случайно, докато ровеше за лекарства в шкафа на майката на Харакчиев. Женицата бе припаднала при произнасянето на присъдата и двамата я бяха откарали до къщата й в близкото село Ведраре. Лъскавата кутия за пури просто бодеше очите сред евтините пакетчета чай и захабените кутии за ориз и захар.

Парите, които толкова хора търсеха, се оказаха в бедната кухня на старицата, която дори не подозираше каква сума държи над мивката си.

- Петдесет хиляди долара са много пари – каза Петър.

Емил не отговори. Парите имат уникалната способност да бъдат едновременно и много, и малко.

Бяха спрели с фиата край пътя малко преди Карлово. Емил бе запомнил този момент и заради усещането за безвремие. По натоварения път от Бургас за София от десетина минути не бе минала нито една кола. Сякаш времето бе спряло.

- Мисля, че трябва да ги вземем – неуверено каза бившият полицай. В крайна сметка жената ги бе дала на тях. Тя вече бе отписала живота си. А Митко Харакчиев щеше да дочака края на дните си зад решетките. Никой друг на света не знаеше къде са тези пари.

- Не ги искам – отвърна Емил, загледан в хълмовете на запад, оцветени в червено от последните лъчи на слънцето. Толкова кръв се бе проляла за тази шепа долари. Изстреляни бяха куршуми, достатъчни за малка война.  Емил също бе прострелян, но най-скъпата пролята кръв бе на Лина – бившата съпруга на Харакчиев. Животът на рускинята бе прекъснат нелепо някъде по пътя й от родината към белия свят. Точно на кръстопътя, на който срещна Емил.  

Между тях бе прехвръкнала искра, от която можеше да лумне огънят на любовта.

„Чероки”-то направи остър завой и закова пред лъскава сграда от син алуминий и стъкло. Над входа бяха изписани огромните червени букви „РМ”.

На прага стоеше Петър. Усмихваше се.

           

- Вложих всичките пари в създаването на фирмата – Петър продължаваше да се усмихва.

Бяха седнали в просторен офис на втория етаж. Русокоса секретарка със светлосиня риза с емблема „РМ” сервира кафе и дискретно се оттегли. Емил се оглеждаше смаяно. Мебелировката бе скъпа и луксозна. Лъхаше на много пари. 

- За две години инвестицията се увеличи шест пъти – доволно рече Петър, отпи от кафето и се облегна на мекия диван.

- Направил си охранителна фирма. Мутри! – думите на Емил прозвучаха обвинително.

- А ти какво искаш? Плод-зеленчук ли да отворя? – тросна се бившето ченге.

Емил примигна. Приятелят му беше прав. Някак си не го виждаше да продава краставици и домати.

Петър се изправи и се разходи нервно из стаята. После спря до бюрото в ъгъла и започна да рови из чекмеджетата. Не намери каквото търсеше и се обърна към Емил.

- Я дай една цигара.

После отвори вратата към секретарката и се провикна:

- Ленче, донеси пепелник!

Русокосата се появи на прага и го изгледа неодобрително. Петър се направи, че не вижда намръщената й физиономия и пое малкия порцеланов пепелник. Секретарката мълчаливо излезе и затвори вратата.

- Забранил съм пушенето в целия офис – обясни Петър, запали цигарата и се ухили.

Емил се възползва от ситуацията и също запали. Приятелят му отвори прозореца и се настани срещу него на мекия диван.

- Не знам защо смяташ, че всички охранители са мутри – започна той. – Почти деветдесет на сто от служителите във фирмата са бивши полицаи или военни. Всъщност, такава беше идеята ми преди две години – да привлека професионалисти, напуснали системата.

Емил пушеше мълчаливо и слушаше без особен интерес. Петър продължи:

- Издирих колеги от различни градове, които също като мен са се оказали извън МВР. Целта беше не само да охраняват обектите, но и да разкриват евентуални кражби. Предпочитаха се бивши криминалисти. Така клиентът има гаранция, че дори да стане обир, още на следващия ден апашите са доведени овързани в кабинета му.

- Нещо като частно МВР – вметна Емил.

- Хм – изръмжа Петър. – След като държавното е калпаво.

Той загаси цигарата си.

- Колегите просто си познават района и контингента. Все едно да стане кражба в Карлово и аз до два часа да не знам кой е крадецът – засмя се той.

- Открих регионални офиси в няколко областни града и дадох дялово участие във фирмата на всеки представител. Така има интерес да привлича клиенти. Схемата работи безупречно.

- Добре си се справил – похвали го Емил.

- Нямах пари за втори опит – засмя се бившето ченге. – Вече имаме представителства в осем областни града. Във фирмата работят двеста и осемдесет души.  Централният офис е в Пловдив.

Емил бе впечатлен. Цяла империя.

- Двама от тези двеста и осемдесет ми нарязаха гумите – оплака се той. – Видях ги.     

Петър вдигна отбранително ръка.

- Спасиха ти живота! Аз им наредих. Мислех, че си разбрал какво се случи. Бяха ти прерязали спирачните съединения.

- Кой го направи?

- Хора на Славилов.

- Не мога да повярвам!

- Ако щеш. Все пак си мисля, че са го направили натегачите му, а самият Славилов едва ли е знаел. Непрекъснато ми е пред очите.

- Да не би да го следиш? – изуми се Емил.

Петър се засмя.

- Това ни е работата. Охраняваме осем негови обекта. Включително офиса му. Навсякъде имаме монтирани  камери. Вярно, нямат звук, а само картина, но за човек, който знае как да гледа, това е достатъчно. 

Петър се пресегна през масата и измъкна нова цигара от кутията. После премисли и я върна обратно. Погледна часовника си. Наближаваше пет часа.

- След като му подхвърлиха ножа, с който бе убит съдружникът му, Славилов поиска камери и във вилата в Маджарово. Така че е под непрекъснато наблюдение. Няма ли да отидем да хапнем?

Емил премълча. Беше му хрумнала друга мисъл.

- А в къщата на сина му има ли камери?

Петър прихна.

- Чудех се кога ще попиташ.

- Има или няма? – ядоса се репортерът.

- Има.

Приятелят му отново млъкна. Забавляваше се да гледа как се терзае. Емил запали нова цигара. Не му се пушеше, но искаше да прикрие нервността си.

Петър го съжали.

- Записът е брилянтен. Камерата е закрепена на навеса, на два метра от хамака на Антон. Вижда се всичко. Дори как настръхват косъмчетата в носа на Славилов.

Емил се облегна в креслото облекчено. Сега ще види тоя тип кого е тръгнал да съди. Никога не беше се срещал с Иван Славилов очи в очи. Беше го виждал само на снимки и няколко пъти по телевизията. Въпреки това съвсем ясно си представи сгърчената му физиономия.

- Но ти не си единственият, който пита за този запис – продължи Петър. – Пръв ми се обади Славилов.

Той се наведе над масата и побутна към него диск в прозрачна кутия без надписи.

- Ето записа.  

Репортерът му хвърли бегъл поглед и отмести поглед към приятеля си.

- Ти пък откога си толкова близък със Славилов?

Петър се намръщи.

- Всеки, който има сериозен бизнес в този град, е близък със Славилов. В кой свят живееш?

Бившето ченге отпи от кафето. Беше изстинало. Отново се намръщи. Сякаш се колебаеше дали да продължи. 

- Почти всички обекти в града, които охраняваме, са осигурени от него. Просто така стават нещата в България. Или играеш по правилата, или отпадаш от играта. Как си го представяш – идвам от Пловдив и за няколко месеца поемам охраната на най-големите фирми в града? Не пазим само полицията и армията. Как, според теб, става това?

Емил погледна към кутията с диска. Стоеше самотно на масата и чакаше да го вземе.

- И ти играеш по правилата? – попита.

- Тълпите от безработни в социалните служби се състоят от хора, които не искат да играят по правилата – изръмжа приятелят му. И добави:

- Или пък не могат.

Емил мълчеше.

Вратата на офиса се отвори. Беше русокосата секретарка.

- Шефе, аз си тръгвам.

Петър кимна, без да я поглежда. Двамата бяха заболи погледи в кутията с диска на масата. Вратата се притвори безшумно.

- Искаш да кажеш, че може да загубиш бизнеса си в града – каза накрая репортерът.

Бившето ченге само изсумтя.

- И въпреки това ми даваш записа? – продължи Емил.

Петър не отговори. Беше очевидно.

Репортерът се размърда. Стана, заобиколи дивана и отиде до прозореца. Малкият паркинг бе пуст. Само един автомобил бе сврян в дъното под сянката на огромно дърво.

- Изглежда, пак ти насадих проблем – каза със съжаление.

- Че ти кога си правил друго? – разсмя се Петър.

Емил също се усмихна насила. 

- Затова ли се криеше толкова време?

- Не съм се крил – възрази приятелят му. – Просто искам Славилов да научи истината тогава, когато аз преценя. А не можех да те оставя да се оправяш сам, защото нямаше да се оправиш.

Той въздъхна и извади нова цигара от кутията на Емил, останала на масата. Повъртя я в ръка, но не я запали.

- Славилов те кани във вилата си. Цялата седмица щял да си бъде там. 

- Разговор със Славилов?

- С него трудно се разговаря – съгласи се Петър. – Смята, че е хванал господ за топките. Лошото обаче е, че май наистина го е хванал.

Той се изправи и разкърши схванатото си тяло.

- От друга страна обаче – какво губиш? От времето на Талейран може да се каже, че най-добрата атака е примирието.

Емил се върна до масата и сложи кутията с диска в джоба си.

- Да вървим някъде да ядем. Не съм слагал залък в уста от сутринта – оплака се Петър. – Тръгнах от Варна призори. Кучешки живот.

- Добре. Да вървим – съгласи се репортерът.

- Какво прави Цецо Кънчев? – попита Емил.

Седяха в „Алафрангите” на същата маса, на която преди няколко месеца бе сключена сделката между съдията Раев и Иван Славилов. Закътаното място бе предпочитано за конфиденциални разговори.

Петър бе поръчал половин дузина блюда и работеше енергично с челюсти.

- Напусна следствието, стана адвокат и сега умира от глад – отвърна бившето ченге с пълна уста.

- Умира от глад ли? Че защо?

Петър преглътна, отпи глътка вино и обясни:

- Защото не може да е адвокат на подсъдими, които той лично е разследвал като следовател. Така се опорочава процесът. Не може хем да разследваш едно престъпление, хем да защитаваш в съда извършителя му. Бедата е там, че Карлово е малък град, а единственият следовател дълго време беше Цецко. На практика почти всички обвинения, които са влезли в съда, ги е работил той. Сега разбираш ли защо умира от глад?

Емил кимна. Беше истински цайтнот.

- Защо не го вземеш във фирмата?

- Честно казано, чакам да се обади. Приготвил съм му даже бюрото. Като свърши парите, които му наброиха при напускането, ще изреве. Не му предлагам аз, да не вземе да се засегне.

Двамата дълго се смяха. Имаха да наваксват години.

Водата в басейна бе кристално чиста. Върху шезлонг на метър от него се бе изпънало момче на двайсетина години. Увито в дебело яке с вдигната яка, то се припичаше на пролетното слънце със затворени очи. Когато Емил мина покрай него, повдигна мързеливо клепачи и го огледа безучастно. Репортерът го позна – беше Антон Славилов. Превръзките ги нямаше, по лицето му не личаха никакви следи. Беше нахлупил бейзболна шапка и Емил не можеше да види дали има белег от рана по главата.

Младежът отмести поглед без да продума. Вторачи се във върховете на хълма отсреща. Емил го заобиколи и влезе във вилата.

На входа нямаше звънец, а да почука му се видя безсмислено – сградата беше огромна. Затова просто бутна вратата и се озова в просторния салон с френски прозорци.

До тях с гръб към него стоеше Иван Славилов. Сигурно го бе наблюдавал как прекосява двора.

Магнатът се извърна пъргаво и с почти гостоприемен жест му посочи ниската мека мебел. Седнаха един срещу друг. Домакинът го оглеждаше изпитателно.

- Иван Славилов – представи се хладно. Не подаде ръка. Дори не направи опит да се надигне от дивана.

- Добре – с леден тон отвърна Емил.

Магнатът го погледна объркано, после избухна в смях.

Стана и се запъти към бара в дъното на салона.

- Какво ще пиеш? – попита почти дружелюбно.

- Вода.

Славилов наля на себе си коняк в тумбеста кристална чаша. Извади от хладилника бутилка минерална вода. Донесе напитките върху изящен сребърен поднос.

- Честно казано, не знаех, че с Петров, шефа на „РМ” сте близки – каза Славилов, докато разклащаше внимателно питието в чашата си. Отпи малка глътка и притвори очи.

Емил не отговори. Самият той не изобщо подозираше допреди няколко дни.

- Но всъщност това не променя нищо – каза магнатът и го стрелна с метален поглед. – Ако си мислите, че можете да ме уплашите, лъжете се! Зад мен е цялата държава.

- Ваши хора се опитаха да ме убият, като ми прерязаха спирачките на колата – обвинително изрече Емил. – Петров смята, че не сте знаел за това, но аз не съм убеден.

Славилов отпи с удоволствие от чашата си. Погледна го в очите.

- Разбира се, че знаех.

Емил остана слисан от тази откровеност.

Понечи да отговори, но остана с отворена уста. Не можеше да реши дали това е проява на достойнство или на цинизъм. И в двата случая обаче бе изумително.

- Всеки човек трябва да носи отговорност за постъпките си. Вие, журналистите, просто не си давате сметка какво причинявате на хората. Ти например ме накара да повярвам, че синът ми е педофил.

- Никога не съм писал подобно нещо – протестира репортерът. 

- Напротив – хладнокръвно го прекъсна Славилов. – Точно това внуши на хората.

Той вдигна чашата си срещу светлината, завъртя я в ръка и се вгледа съсредоточено в нея, сякаш разчита надпис на непознат език.

- Вие, вестникарите, давате ли си изобщо сметка, че понякога може да провалите живота на човек само с няколко реда? Абе какви хора сте, не мога да разбера! За да докопате сензация сте готови да окачите човек на въжето. 

Той поклати отвратено глава.

Емил замълча. Всеки репортер вероятно понякога си задава подобни въпроси. Но обикновено ги обсъжда насаме със себе си.

- И ти реши да посегнеш на собствения си син – изтърси той и в същия миг съжали за думите си.

Лицето на магната се вкамени. Настана ледено мълчание.

- Както казах току що, всеки трябва да носи отговорност за постъпките си – овладя се Славилов. – Това е закон. Мой личен закон.

Емил се изсмя:

- Личен закон? Няма лични закони!

- Напротив – възрази магнатът. – Всеки човек очертава един кръг около себе си, в който важат неговите лични закони.

- Не всеки – възрази Емил. – Станимир например не може да начертае нищо.

- Кой Станимир? – не разбра магнатът.

- Лудият от Орлово, който беше арестуван за зверството над Кичка.

- А, да – досети се Славилов.

Сви рамене:

- Така е. Не всеки. Но аз мога. И докато съм в състояние, всички, попадащи в моя кръг, ще спазват моите правила. Впрочем, не съм ги измислил аз. Те са се наложили в цялата човешка история. Обикновено ги наричат справедливост.    

- Излиза, че човек трябва да престъпи закона, за да постъпи справедливо – не се сдържа репортерът.

- Законите са несъвършени. Точно поради това непрекъснато ги променяме.

- А защо смятате, че точно вашите правила са съвършени?

Славилов се усмихна и надигна чашата си. Отпи пестеливо и зарея поглед през прозореца към хълмовете отсреща.

- Чувал си, предполагам, за десетте божи заповеди. Не убивай, не кради, не пожелавай жената на ближния. От този сорт.

Емил едва не се разсмя. Магнатът възнамеряваше да му преподава уроци по религия. Това навярно е някаква шега.

- Е, моите правила се придържат стриктно към тях. Къде бих могъл да сбъркам? Кое според теб е нелогично тук?

Репортерът се замисли.

- Това си е жив феодализъм. Отживелица. Няма нищо общо с демократичните принципи. В днешно време тези неща ги решава съдът – не се сдържа да не вметне язвително.

Славилов посегна отново към чашата си. Видя, че е празна, но подтисна желанието да си налее отново. Всъщност му беше забавно и без помощта на алкохола.

- Знаеш ли коя е първата от десетте божи заповеди? Номер едно в списъка.

Репортерът се смути. Не беше сигурен. Понякога се объркваме от най-банални въпроси.      

- Не убивай – отвърна след кратък размисъл.

- Грешка! – тържествуващо обяви магнатът. – Повечето хора смятат, че това е най-голямото престъпление и затова го поставят под номер едно. Но не е. В действителност първата заповед гласи „Да нямаш друг бог освен мен”.

Славилов се въодушеви и размаха ръце.

- Това зачертава самата идея за демокрация. Не ме питай как съвременното общество, в което религията е на особена почит, я  съчетава с основните си принципи, защото не знам. Макар често да съм се чудил. Но очевидно божествената справедливост е авторитарна в същността си. Освен това е безкомпромисна. Нищо различно от това, което ти казах преди малко за моя собствен кръг и моите собствени правила.    

Емил замълча, после се разсмя.

- И това го казва депутат, който гласува законите в парламента – каза ехидно.

Славилов оцени иронията и също се усмихна скрито.

- Парадоксът в България е, че когато човек влезе във властта, става безсилен. И колкото повече се опитва да промени нещата, толкова повече те си остават същите.

После бавно се изправи и каза делово: 

- Ето какво предлагам. Ти ми даваш оня запис. Аз от своя страна оттеглям всички съдебни искове. И нареждам на адвоката си да загуби делото за клевета.

- Но то вече приключи.

- Ще обжалвате. А адвокатът ми ще го загуби.

Емил замалко да попита как ще стане това. Но веднага се досети – срещу двайсет хиляди лева. Или дори по-малко. Не бе съвсем сигурен как вървят цените в правосъдната система.   

Извади кутията с диска и я постави на масичката. Извърна се леко встрани.

Славилов също се обърна в посоката, към която бе застанал Емил. Видя камерата, чийто обектив бе насочен право към тях. Усмихна се презрително.

- Тази камера не записва звук. Проверил съм.

Емил несъзнателно докосна химикала в горния външен джоб на якето си. Петър го бе уверил, че микрофонът в него прави чудесен запис до три метра. И от по-голямо разстояние ще свърши работа, но гледай да се навърташ наблизо, бе казал приятелят му. Моите хора ще го синхронизират и ще си имаме чудесно домашно кино. А може да го прожектираме и публично. Мнозина ще си купят билети, бе допълнил развеселено бившият полицай. 

Славилов се пресегна и взе диска. Пусна го в джоба си и се облегна удобно на дивана. Надигна чашата си.

- Със сигурност имате копие от този запис. За мен това няма значение. Приемам диска като символ на джентълменско споразумение. Не ви съветвам да правите номера. Както казах, зад гърба ми е държавата. С цялата си мощ.

Емил извади кутията с цигари и запали. Славилов не пушеше, но побутна пепелника към него. Репортерът пое дима и рече:

- Властта не е вечна. Изборите са след няколко месеца.

Магнатът се усмихна. Въртеше празната си чаша в ръце и сякаш разсъждаваше на глас.

- Не бъди наивен. Мога да вкарам дори магаре в парламента. Е, вероятно ще ми излезе малко по-скъпо – добави развеселено.

Той извади кутия с пури от долния плот на масата, отряза върха на една и запали с удоволствие. Тежката миризма на кубински тютюн плъзна веднага из стаята. След кратко колебание се надигна, отиде до бара и си сипа още коняк.

- Нека ти кажа още нещо. Знаеш ли колко души работят в „АБВ”?

- Не.

- Над три хиляди – отвърна доволно магнатът и се отпусна тежко на мястото си на дивана. – А за един депутатски мандат в нашия избирателен район са необходими около седемнайсет хиляди гласа. Сега умножи тези три хиляди по пет, или по-добре по шест, колкото са в една фамилия – родители, братя, сестри. И прецени дали няма да ми стигнат.

- Тези хора са просто работници във фирмата, не роби – възрази репортерът.

Магнатът го погледна насмешливо. Продължаваше да се забавлява.

- Средната заплата в „АБВ” е почти двойно по-голяма от средната за страната. Не е необходимо да убеждавам никого. Просто казвам: Ако искате да запазите заплатите си такива, каквито са - гласувате за мен. Ако не – нищо не се знае. Толкова.

- Това е корпоративен вот.

- И какво от това? Вотът все трябва да е някакъв. Етнически, партиен, емоционален. Платен, ако щеш. А най-често – глупав. 

Емил замълча. Славилов се бе разприказвал и охотно разказваше неща, които вероятно би премълчал при обикновен разговор. Един колега от „Вести” наричаше това „сапунисване на събеседника”. Да „сапунисаш” някого на професионален жаргон означаваше да го предразположиш, да го предизвикаш да се саморазголи през микрофона. В това е тайната на добрите интервюта.

В случая обаче Емил едва ли имаше заслуга за това. Славилов се бе насапунисал сам.  

Антон продължаваше да се излежава на шезлонга пред басейна, подложил лицето си на бледото слънце. Емил се спря до него.

- Аз съм репортерът от „Вести”.

Славилов-син повдигна леко клепачи. Огледа го мързеливо. Кимна.

- Поршето го продадох – каза. – По-точно баща ми го продаде.

- Жалко. Щях да ти го поискам за едно кръгче. Никога не съм карал порше.

- Закъснял си.

- Така е.

Емил понечи да тръгне, но младежът го спря.

- Чух разговора ви с баща ми.

Антон повдигна с пръст козирката на шапката си и го погледна косо отдолу.

- Част от него – допълни.

Емил сви рамене. Не смяташе, че това го засяга.

- Искам да ти кажа, че не обвинявам баща си – натърти Славилов-младши.

Репортерът клекна срещу него и впери поглед в лицето му. Наистина нямаше видими белези.

- В болницата май не мислеше така.

- Тогава изобщо не можех да мисля. Бях между живота и смъртта.

И махмурлия, мислено допълни Емил. Той си спомни как бе заварил младежа в къщата му преди инцидента – заспал на хамака под навеса, а наоколо разхвърляни празни бирени кутии. Явно Славилов-син е разпалвал куража си с помощта на алкохола. И бирата му бе дошла в повече.

Антон свали шапката от главата си и прекара пръсти през рошавата си коса. Без нея изглеждаше някак безпомощен.

- В такъв случай обвиняваш мен – замислено рече репортерът.

- Не съвсем – отрече бързо младежът. – Знам, че си бил подведен. Ти също си бил жертва на интригата между баща ми и шефа на полицията. Това го знам със сигурност.

- Значи – хем жертва, хем виновен – подигравателно каза Емил.

Антон не отговори. Нахлупи отново шапката, която скри лицето му. Впери поглед към хълма отсреща.

- Наистина ли приличам толкова на онзи, лудия? – попита тихо.

Емил се изненада. Имаше нещо различно в това момче. Различно от баща му. Славилов би попитал: „Наистина ли онзи прилича на мен”. Кимна утвърдително.

Антон не каза нищо повече и репортерът тръгна да си върви. Неочаквано спря и се обърна:  

- Не разбрах само за какъв дявол са ти надгробните камъни.

- Какви надгробни камъни?

- В двора.

- А, онези ли – ухили се Антон. – Исках да уча скулптура, но баща ми бе категорично против. Настояваше да запиша право или в краен случай архитектура. Затова на инат започнах да трупам в градината камъни от кариерата в Ябълково. Идеални са.

- Ясно – каза Емил.

Синчето бе проявило характер.

- Е, ще ти стоят за спомен – добави и се обърна да си върви.

Отговорът на Антон го изненада.

- Защо за спомен? Баща ми отстъпи. Наесен съм в Художествената академия. От тези камъни ще станат статуи.

- Записът е добър. Става – рече Петър и постави диска на масата.

Бяха сами в офиса на фирмата. Минаваше седем вечерта и служителите си бяха тръгнали. Дежурните пък се намираха в пристройката, която имаше отделен вход.

- Моите хора синхронизираха звука и картината. Изрязаха излишното, получи се осемминутно видео. Само най-важното.

Емил кимна. Разговорът със Славилов бе продължил повече от час. Повечето се бе оказало излишно.

Като в живота. Махаш баналното и се оказва, че човек е живял едва няколко години. Или няколко месеца.

- Какво ще кажеш? – нетърпеливо попита репортерът.

- Какво да кажа?

- За откровенията му. Мен ме потресе моментът, когато се правеше на Господ. Онова с десетте божи заповеди.

Тази част от разговора бе останала в орязания вариант. Има си хас.

Петър сви рамене.

- Прав е. Първата заповед наистина е тази. Проверих.

Емил започваше да се ядосва.

- Знам, че е прав. Всяка религия твърди, че е единствена. Говоря за другото. Дето се прави на Господ и раздава правосъдие.

Приятелят му се надигна бавно от креслото. Отиде до прозореца и хвърли поглед навън, сякаш очаква да намери отговора на улицата.

- Не знам – каза след малко. – Хората понякога харесват подобни намазани пехливани. Стига да не бият тях, разбира се.

Емил остана с отворена уста. В думите на Петър всъщност имаше доста истина.

- Но това е ... брутално – успя да каже.

Приятелят му извърна поглед от прозореца и неочаквано избухна в смях.

- Да. Брутално е. Както и всичко останало.

- Отсега нататък Иван Славилов е като мъртвец за нас – обяви на оперативката Симеонов.

Всички го зяпнаха изненадано.

- За “АБВ” или добро, или нищо – обясни сияещ главният и измъкна от чекмеджето хартиения макет на първа страница. Обърна триумфално листа към репортерите, насядали в полукръг.

Бяха се трудили цяла сутрин на компютъра. Главата на “Вести” бе намалена почти с една трета, а до нея се мъдреше огромна реклама на “АБВ Комерсиал”. Наистина огромна.

Ясно.

Всички кимнаха разбиращо. За такова нещо Славилов сигурно е изсипал цял чувал с пари. Съдейки по грейналото лице на шефа, може да са били и два чувала, помисли Емил.

Диагоналът на рекламното каре бе точно с два милиметра по-малко от диагонала на главата на вестника. С просто око това бе незабележимо, но бе факт.

Шефът се изправи и отвори барчето до бюрото си. Извади тумбеста бутилка и кимна на репортерите да награбят чашите. 12-годишно уиски, възкликна някой. Главният щедро сипа в протегнатите към него чаши. Лицето му грееше.

Колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. Тиражът да расте, рекламите да едреят, а конкуренцията да линее.

Тези три неща.

Налепените един до друг еднакви предизборни плакати привличаха погледа, но и дразнеха. Огромното пано  умишлено бе поставено на метри от светофара до пазара. Там червеното се задържаше почти минута и пътниците в спрялата кола се оказваха в капана на политиката.

Беше началото на юни. Парламентарните избори бяха след повече от месец, но по-нетърпеливите вече бяха щурмували градските тараби с дебели наръчи плакати и кофи с лепило. По-късно, когато борбата се ожесточеше, щяха да ги лепят направо върху агитацията на враговете и да се обвиняват взаимно в нарушаване на закона. Пластовете пропаганда достигаха два пръста.    

Засега нямаше конкуренция. Единствените плакати бяха в синьо, но пък в достатъчна бройка. О тях благо се усмихваше Иван Славилов. Под широката му усмивка пишеше с тлъсти челни букви: "Промяна!"

- Промяна? Пфу! Безсрамник! - възмути се Маргото. - И се боядисал в синьо!

- Безсрамието няма цвят - отбеляза Емил.

Тя мълчаливо се съгласи.После погледна към светофара:

- Зелено е. Давай!

Емил настъпи газта и опелът дръпна рязко напред. Още в началото на булеварда се престрои в най-лявата лента и на следващия светофар зави към околовръстното. Изкачи се по детелината на международния път и пое на юг.

Маргото мълчаливо следеше посоката. Когато Емил даде десен мигач преди разклона за Любеново, тя се подсмихна съучастнически.  

Продължи да се усмихва скрито, докато колата пълзеше по хълма към селото. Пътуваха в мълчание.

Лека червенина изби по страните й, когато отминаха вилата на доктор Енев. Емил се заби в тясна камениста уличка и колата с ръмжене се закатери по стръмното. След трийсетина метра спря.

Намираха се пред последната къща в селото. Зад нея започваше гората. Постройката бе в дъното на огромен буренясал двор. Беше на два етажа, но изглеждаше грохнала. Явно бе занемарена от поне десетина година. Покривът бе килнат на една страна, прозорците изпочупени, а входната врата бе закована  напречно с нерендосани дъски.

- Купих къща – гордо каза Емил.

Маргото хвърли поглед надолу към близката вила на доктор Енев. Беше по-малка, но изглеждаше гиздава като кукла. Отново отмести очи към съборетината.

- Изглежда... ъъ.. живописна – трудно намери думата Маргото. 

Емил се засмя.

- Изчакай майсторите да си свършат работата. Тогава ще видиш как ще изглежда.

Тя кимна неуверено.

- Купих я на безценица – обясни Емил и бутна дворната врата. Тя буквално се разпадна, откачи се от пантите и се просна в двора. Това не го впечатли, стъпи върху нея и навлезе във високата трева. – Имотите тук вървят почти без пари. Заради калпавия път. Е, няма и канализация – допълни.

Маргото предпазливо го последва сред бурените. Спряха насред двора и се огледаха. Гората започваше на метри от къщата. Всичко наоколо бе потънало в зеленина. Цареше тишина.

Иззад оградата се появи доктор Енев, прескочи ловко рухналата порта и нагази в тревата.

- Е, хайде да ви е честита новата къща. За ремонта ще ви трябва консултант. Аз съм човекът. Всичко по вилата съм си правил сам.

Зъболекарят бе с къси жълти панталони, с развлечена избеляла тениска с неопределен сивокафеникав цвят. В ръката си стискаше бутилка бира.

Емил погледна часовника си. Беше едва десет и половина сутринта. Енев улови погледа му и се ухили.

- Един приятел твърди, че човек трябва да се напива рано сутрин. Така си освобождава целия ден.

Емил се разсмя.

Маргото се стъписа. Не познаваше доктора и не бе сигурна как да приеме думите му. Сетне също се усмихна предпазливо. 

Стояха насред двора, потънали до кръста в избуялите треви, огрени от слънцето.

- Наздраве – каза Енев и надигна бутилката. – Искате ли по една бира? Имам.

- Не, благодаря – отказа Емил.

- Къщата на куклите ще е ей там – Енев посочи огромен орех в дъното на двора, чиито клони бяха надвиснали над порутената ограда и се сливаха с гората оттатък.

- Къщата на куклите? – недоумяващо попита Маргото.

- За Мая – обясни Емил. – замислил съм я на два етажа. По метър и трийсет всеки. Но като порасне няма да може да влиза.

Тя замълча. Усети как очите й се навлажняват и извърна глава.

- Това село е с най-чистия въздух в Южна България – продължи Емил. – Проверил съм. 

Тримата тръгнаха да се провират сред високата трева към клонестото дърво. В сянката му се бе образувало цяло бунище – счупени керемиди, накъсани парчета найлон, натрошени стъкла, отломъци от рухнала зидария. Върховете на няколко ръждясали пирона стърчаха от пречупени дъски. Маргото пристъпи внимателно и спря в сянката на ореха.

- Тук ще бъде. Аз даже съм я нарисувал. Ще има и веранда с южно изложение – каза доктор Енев и допи бирата си. - Ще донеса скицата.

После се врътна на пети и хукна пред двора.

Емил го проследи с поглед и бръкна в джоба за цигарите. Заедно с пакета измъкна и кутията с диска. Записът на разговора му със Славилов във вилата. С идеален синхрон на картина и звук, готов за прожектиране.

Предишната вечер с Маргото го изгледаха и сетне бяха спорили с часове. Тя искаше да изхвърли записа и да забрави за него.

„Ти също си уязвим”, бе изтъкнала тя. „Славилов може да си го отнесе за откровения си цинизъм, но и ти си в лайната. Не можеш да записваш човек без негово съгласие. А той е депутат на всичко отгоре”.

„Камерите са поставени по негово искане. Славилов дори си плаща за тях”, бе възразил Емил.

„Камерите да. Но микрофонът?”

„Микрофонът е само допълнение. Основното е камерата”, йезуитски бе увъртал той.

„Пак си търсиш белята”, унило бе заключила Маргото.

Емил измъкна цигара от пакета и запали. Вдъхна с наслада дима. После пусна кутията с диска в краката си и я настъпи. Тя го наблюдаваше внимателно.

Той натисна с пета и пластмасата изхрущя. Продължи да натиска с крак, докато я превърна в безформена купчина. Дискът бе изкривен и неизползваем.

Маргото изглеждаше щастлива.

Емил познаваше добре Петър. Бе абсолютно убеден, че е направил и друго копие. Може би дори няколко.

Беше сигурен в това.

Лекият порив на вятъра довя свежия дъх на гората. Те вдъхнаха с пълни гърди.