- Моята баня е най-хубавата
на света - обяви Ванко Тенекеджията и вдигна чаша за наздравица.
Останалите протегнаха ръце
над масата, макар поводът да им се стори малко необичаен. Половин дузина чаши
издрънчаха празнично.
- В нея пеят канарчета –
обясни Ванко, след като отпиха. Тенчо кръчмарят се облегна на плота и източи
врат към масата да чува по-добре.
- Първоначално помислих, че
си въобразявам. Спирам душа, птичата песен продължава. Пускам водата, пак я
чувам. Красота – довърши Тенекеджията.
Тази пролет той се видя с
малко скътани пари и реши да направи баня до гаража си, където изчукваше
автомобили. На жена си каза, че ще прави само мивка, да има къде да си измие поне
ръцете. Работата на един майстор е мръсна, непрекъснато е в чернилка до
лактите. Пък и клиентите, докато покажат какво искат, се омазват до уши.
Това бе претекстът.
Истинското му желание обаче бе друго. След работа да си вземе един душ и да се
отправи към „Свирката”, без жената да му опява на главата. И след като изгради
тясното помещение, монтира мивка и го облепи с плочки, тайно добави душ.
Работата стана.
А когато чу песента на
канарчетата си каза, че и Господ благославя делото, така че всякакви угризения
отпаднаха.
В новата баня се влизаше от
врата в дъното на гаража, където Ванко предвидливо държеше чиста риза и
панталони. В предверието бе сложил гардеробче, подобно на тези в работническите
съблекални. Имаше огледало, лавица с гребен и дезодорант, както и от специалния
крем за ръце, с който мажеше многобройните малки ранички от острите ръбове на
ламарините.
Тенекеджията свършваше работа
по различно време, в зависимост от поръчката, но гледаше да не остава след шест.
Душът му отнемаше не повече от десетина минути, така че преди шест и трийсет
той вече бе седнал в „Свирката”. Бе сред
първите, само понякога Доктора го изпреварваше, особено след като остана
без работа.
- Чудна песен под душа –
продължи той. – Песента на канарчетата е като ромон на поток. Все едно водата
се излива върху безброй малки камъчета, разпръсква се и продължава към
следващия водоскок. А ти под душа си сред водата, все едно се носиш с нея
надолу. Сякаш се къпеш в планински поток и дори чуваш шума на дърветата. Красота.
Останалите го наблюдаваха с
любопитство. Тенекеджията показваше дарба на истински поет.
- И аз ги чувам. Наистина е
красота – рече Пешеходеца.
Ванко Тенекеджията го изгледа
странно. Поколеба се дали да продължи.
- Реших да проверя каква е
работата. И открих, че комшията е закачил клетка с две канарчета точно на
стената зад гаража. На завет. Едното жълто, другото жълтозелено. И точно до
прозорчето на новата баня, което оставих за отдушник. И пеят, та се късат.
Пешеходеца наведе глава.
Иван Чантата изкриви уста за
присмехулна усмивчица, но забеляза сериозните лица на останалите и се сдържа.
Васил Доктора сложи очилата си с дебели рогови рамки. Те бяха само за четене,
надалеч виждаше размазано, но от време навреме ги слагаше. Без смислена причина.
Имаше чувството, че скриват мислите му от света.
Разклати зарчетата в ръката
си.
- Отказваш ли се или
продължаваме?
Иван Чантата преглътна
кривата усмивка и се извърна към таблата.
Точно две седмици по-късно в
„Свирката” бяха в същия състав. Сякаш времето бе спряло. Само ризата на Тенчо
Кръчмаря бе друга – светлосиня, а Ванко тенекеджията имаше няколко нови ранички
по ръцете.
- Канарчетата още ли пеят в
банята ти? – попита Доктора сякаш между другото.
- О, да. Страхотно е –
разсеяно отвърна Тенекеджията. Бе разказал историята няколко пъти и вече му бе
омръзнала. Удоволствието от душа обаче оставаше.
- Не знам какво чуваш, но
птичките вече ги няма – бавно и натъртено рече Доктора. Всички вдигнаха глави
от таблата и се втренчиха в него. После извърнаха погледи към Тенекеджията.
- Не може да бъде. Чувам ги –
твърдо каза майсторът.
Доктора поклати глава и
разклати зарчетата в ръка, но не ги хвърли.
Ванко Тенекеджията остави пълната си чаша на масата и се изправи, без да
каже дума.
Върна се след четвърт час.
- Няма ги – потвърди и се
отпусна на стола.
Доктора се усмихна.
- Знам. Купих ги от съседа ти
преди седмица. Евтино ги даде човекът.
Тенекеджията отпи мълчаливо
огромна глътка. Не знаеше какво да каже.
Всички извърнаха погледи към
Пешеходеца. Той сведе поглед.
Песента на канарчетата го
заля като буен планински поток. Носеше се по водата, въздухът трептеше, а от
близката гора долиташе шумът от листата.
Доктора се усмихна и свали очилата
си. Без тях чуваше по-добре.
