Дъждът

Залповете на дъжда следваха един след друг, прекъсвани от кратка тишина.

Грипната вълна бе отминала и вечерите в тенекиеното заведение на квартала отново се оживиха. В града се носеше слух за млад мъж, починал след усложнения от опасната болест, но сред личния състав на „Свирката” жертви нямаше.

Най-дълго остана на легло Ванко Тенекеджията, но той твърдеше че това се дължи на стара стомашна болест. Язвата го мъчеше от години и ако не беше редовната ракиена терапия всяка вечер, сигурно щеше да го довърши млад и зелен. Доктора пък беше първият, който се изправи на крака и още в деня, в който му светна пред очите, се яви пред Тенчо. Кълнеше се, че е преборил грипа с билки и чайове. Лекарства не вземал, те били за пациентите. А грипът така или иначе си минавал самичък. „Една седмица с хапчета, седем дни без тях”, бодро заключаваше той. Единственото отстъпление от здравите му житейски принципи било, че пиел кафето си без коняк, както бил свикнал още като студент.

На младини при първото си посещение в кафенето на института поръчал кафе, а барманът попитал: „Със или без?” Доктора се зачудил какво означава това, но след кратка консултация установил, че „със” означава с коняк, а „без” – само кафе. Той направил здравомислещ избор и се спрял на кафе „със”. Барманът му смигнал съучастнически и сипал на себе си от същото. И той се казвал Васил, били адаши, но това го установили по-късно, едва след десетина академични кафета.

Доктора разказваше тази история под акомпанимента за зарчетата за табла, които трополяха яростно по дъската. След принудителното затишие по време на грипа сега бе време за компенсация. И Доктора биеше наред. Последната му жертва бе Иван Чантата, който стенеше жално след всяко хвърляне. Останалите следяха изкъсо играта, дори заклетите картоиграчи хвърляха по едно око.

В цялото заведение единствено Тенчо Кръчмаря изглеждаше умислен и мрачен. Това бе повече от странно, тъй като пълните маси обикновено пълнят всяка кръчмарска душа.         

- Тенчо, дай по още едно. Абе какво си се смръщил, да не са ти потънали гемиите? – провикна се Ванко Тенекеджията от далечния край на масата.

Кръчмарят сякаш с неохота наля нова чаша и я постави пред себе си на бара.

- Затварям заведението – каза мрачно.

- Още е много рано – изненада се Ванко. Още нямаше осем. Останалите също вдигнаха погледи от таблата.

- Затварям окончателно. Събарям. Дойде заповед от общината – изчерпателно изреди Тенчо.

Настана тишина.

С различни процедурни хватки бяха отлагали събарянето на „Свирката” повече от година. Обжалваха, оспорваха, протестираха. Но на всички бе ясно, че краят иде. Обреченото си е обречено.

- Кога? – попита Доктора.

- Другата седмица. Ще строят мол.

- Мол? – изохка Доктора и хвърли зарчетата, сякаш парят в ръката му.

Останалите също изглеждаха отвратени. Вътрешността на мола е от стъкло, където и да седнеш, виждаш всичко и всички те виждат. Никой не си представяше, че може да седне в мола да изпие една водка. Пък и тя сигурно ще е скъпа.

Агонизираха мълчаливо, когато входната врата се отвори със скърцане. Щом скърца, влиза непознат, знаеха всички и извиха глави към входа.

Не беше непознат. Беше момичето на Кирчо Адвоката. Беше я довел в „Свирката” още преди грипът да удари града. Нели, сети се за името Доктора, но не я поздрави.

Не я харесаха. Беше симпатично момиче на около 25-26 години, но намериха държанието й прекалено превзето. Сякаш се гнусеше от примитивната обстановка в кварталната кръчма. Дори огледа подозрително чашата си, сякаш очакваше да види нея кафява жаба. Тенчо замалко да получи удар. Чашите в „Свирката” наистина бяха старички и захабени, но бяха чисти до стерилност, беше готов да се закълне в това. А тази пикла я оглеждаше гнусливо, обиждайки не само Кръчмаря, но и цялото постоянно присъствие.

Не я харесваха.

- Кирил идвал ли е? – момичето направи няколко крачки и спря пред Кръчмаря. В ръката си държеше сгънат чадър, от който капеше вода.

Носи чадър, а косата й мокра, отбеляза наум Пешеходеца. Русите кичури на момичето бяха залепнали за лицето, по скулите й се стичаха дъждовни капки.

- Не – отвърна Тенчо с каменно изражение. 

Зарчетата отново изтрополиха. Момичето се огледа безпомощно, краката й сякаш омекнаха. Помоли с поглед и седна на масата на Пешеходеца точно до бара. Плотът се извиси над главата й и скри недружелюбното лице на Кръчмаря.

- Може ли една кока-кола – каза тя към невидимия Тенчо.

- Идва – мигновено отвърна той. Напълни чашата, заобиколи бара и я постави пред момичето.

Тя благодари с поглед и унесено отпи малка глътка. 

- От шест часа го чакам в „Бамбука” – каза ядосано.

- Може да е в съда – помирително рече Пешеходеца.

- Съдът затваря в пет.

- Не винаги. Понякога делата продължават и след това - кротко обясни той като човек, врял и кипял в съдебните зали.

Тя не отговори. Отново надигна чашата си и отпи скъперническа глътка. Отметна с ръка мокрия кичур, паднал над окото и Пешеходеца забеляза, че пръстите й потреперват.

- Защо не му звъннеш – предложи.

Тя го изгледа с превъзходство.

- Телефонът му е изключен цял следобед – каза рязко.

Предложението беше глупаво. Разбира се, че това е било първото, което е направила. Пешеходеца замълча сконфузено.

На съседните маси игрите продължаваха с пълна сила. Зарчетата трополяха настървено, плясъкът на картите по масата отбелязваше финала на поредното раздаване, а играчите изглеждаха съсредоточени и войнствени. Само Тенчо Кръчмаря стоеше като каменна статуя зад бара и не мръдваше. Навярно броеше дните до края.

- Ако тази вечер не дойде, край. Няма да ме види повече! – каза момичето. 

Красивото й лице бе набраздено от засъхнали вадички дъждовна вода, това й придаваше решителен вид. Пешеходеца се надигна да си върви.

Апартаментът бе потънал в мрак. Пешеходеца светна ламата в хола и видя Мартин заспал на дивана. Беше свил крака до тялото си, едната му ръка бе под лицето, а другата между коленете.

Картината му напомни незабравимата гледка отпреди пет години. Когато жена му Катя го бе напуснала. Сутринта след заминаването й завари Мартин в същата поза на дивана. Тогава бе малък и в скута си стискаше мече. Сега оттам се подаваха шарените корици на разтворена книжка.

Замръзна на мястото си.

Мартин се размърда и се събуди. Видя го и се усмихна сънено.

- Тате, мама се обади, че ще остане и нощна смяна. Колежката й се разболяла.

Катя бе медицинска сестра. Хроничният недостиг на персонал в местната болница бе на път да разболее малцината работещи.

Усети, че коленете му потреперват и се отпусна на дивана до Мартин.

- Вечерял ли си?

- Да. Мама ми бе оставила вечеря във фурната.  

Пешеходеца се изправи. Погледна през прозореца, отвън вятърът блъскаше дъжда право в стъклата.

- Мартине, трябва да изляза за малко. Забравих да свърша нещо.

Малкият кимна сговорчиво и включи телевизора.

На входа Пешеходеца спря. Кирчо живееше в другия край на квартала, трябваше да върви поне четвърт час под дъжда. Имаха два чадъра, Катя бе взела здравия, а другият бе изпочупен и ползата от него бе съмнителна.

Пешеходеца махна с ръка и излезе в тъмното под дъжда.

Тръгна решително по улицата, като се стараеше да не стъпва в локвите.

На връщане мина покрай „Свирката”. Застана от другата страна на улицата и се вгледа през витрината.

Всички си бяха тръгнали. Момичето все още бе там, сгушено на масата до бара. Приличаше на настръхнало врабче.

Тенчо Кръчмаря стоеше изправен зад плота. Изви глава и погледна стенния часовник. Наближаваше десет. Всеки момент щеше да обяви, че затваря и момичето да си тръгне.

Кирчо обаче щеше да успее, сигурен бе в това.

Влезе в коридора и през остъклената врата на хола забеляза, че телевизорът работи. Малкият се бе загледал.

Светна лампата в коридора и застана пред огледалото. Острите черти на лицето му, набраздено от неволи и страдания, бяха смекчени и изглеждаха сякаш осветени от невидима светлина.

Пешеходеца се втренчи в огледалото.

Беше сух. По главата му нямаше дори капка дъждовна вода.