Песента на канарчетата

- Моята баня е най-хубавата на света - обяви Ванко Тенекеджията и вдигна чаша за наздравица.

Останалите протегнаха ръце над масата, макар поводът да им се стори малко необичаен. Половин дузина чаши издрънчаха празнично.

- В нея пеят канарчета – обясни Ванко, след като отпиха. Тенчо кръчмарят се облегна на плота и източи врат към масата да чува по-добре.

- Първоначално помислих, че си въобразявам. Спирам душа, птичата песен продължава. Пускам водата, пак я чувам. Красота – довърши Тенекеджията.

Тази пролет той се видя с малко скътани пари и реши да направи баня до гаража си, където изчукваше автомобили. На жена си каза, че ще прави само мивка, да има къде да си измие поне ръцете. Работата на един майстор е мръсна, непрекъснато е в чернилка до лактите. Пък и клиентите, докато покажат какво искат, се омазват до уши.

Това бе претекстът. Истинското му желание обаче бе друго. След работа да си вземе един душ и да се отправи към „Свирката”, без жената да му опява на главата. И след като изгради тясното помещение, монтира мивка и го облепи с плочки, тайно добави душ. Работата стана.

А когато чу песента на канарчетата си каза, че и Господ благославя делото, така че всякакви угризения отпаднаха.

В новата баня се влизаше от врата в дъното на гаража, където Ванко предвидливо държеше чиста риза и панталони. В предверието бе сложил гардеробче, подобно на тези в работническите съблекални. Имаше огледало, лавица с гребен и дезодорант, както и от специалния крем за ръце, с който мажеше многобройните малки ранички от острите ръбове на ламарините.

Тенекеджията свършваше работа по различно време, в зависимост от поръчката, но гледаше да не остава след шест. Душът му отнемаше не повече от десетина минути, така че преди шест и трийсет той вече бе седнал в „Свирката”. Бе сред  първите, само понякога Доктора го изпреварваше, особено след като остана без работа.

- Чудна песен под душа – продължи той. – Песента на канарчетата е като ромон на поток. Все едно водата се излива върху безброй малки камъчета, разпръсква се и продължава към следващия водоскок. А ти под душа си сред водата, все едно се носиш с нея надолу. Сякаш се къпеш в планински поток и дори чуваш шума на дърветата. Красота.

Останалите го наблюдаваха с любопитство. Тенекеджията показваше дарба на истински поет.

- И аз ги чувам. Наистина е красота – рече Пешеходеца.

Ванко Тенекеджията го изгледа странно. Поколеба се дали да продължи.

- Реших да проверя каква е работата. И открих, че комшията е закачил клетка с две канарчета точно на стената зад гаража. На завет. Едното жълто, другото жълтозелено. И точно до прозорчето на новата баня, което оставих за отдушник. И пеят, та се късат.

Пешеходеца наведе глава.

Иван Чантата изкриви уста за присмехулна усмивчица, но забеляза сериозните лица на останалите и се сдържа. Васил Доктора сложи очилата си с дебели рогови рамки. Те бяха само за четене, надалеч виждаше размазано, но от време навреме ги слагаше. Без смислена причина. Имаше чувството, че скриват мислите му от света.

Разклати зарчетата в ръката си.

- Отказваш ли се или продължаваме?

Иван Чантата преглътна кривата усмивка и се извърна към таблата.

Точно две седмици по-късно в „Свирката” бяха в същия състав. Сякаш времето бе спряло. Само ризата на Тенчо Кръчмаря бе друга – светлосиня, а Ванко тенекеджията имаше няколко нови ранички по ръцете.

- Канарчетата още ли пеят в банята ти? – попита Доктора сякаш между другото.

- О, да. Страхотно е – разсеяно отвърна Тенекеджията. Бе разказал историята няколко пъти и вече му бе омръзнала. Удоволствието от душа обаче оставаше.

- Не знам какво чуваш, но птичките вече ги няма – бавно и натъртено рече Доктора. Всички вдигнаха глави от таблата и се втренчиха в него. После извърнаха погледи към Тенекеджията.

- Не може да бъде. Чувам ги – твърдо каза майсторът.

Доктора поклати глава и разклати зарчетата в ръка, но не ги хвърли.  Ванко Тенекеджията остави пълната си чаша на масата и се изправи, без да каже дума.

Върна се след четвърт час.

- Няма ги – потвърди и се отпусна на стола.   

Доктора се усмихна.

- Знам. Купих ги от съседа ти преди седмица. Евтино ги даде човекът.

Тенекеджията отпи мълчаливо огромна глътка. Не знаеше какво да каже.                 

Всички извърнаха погледи към Пешеходеца. Той сведе поглед.

Песента на канарчетата го заля като буен планински поток. Носеше се по водата, въздухът трептеше, а от близката гора долиташе шумът от листата.

Доктора се усмихна и свали очилата си. Без тях чуваше по-добре. 

Дъждът

Залповете на дъжда следваха един след друг, прекъсвани от кратка тишина.

Грипната вълна бе отминала и вечерите в тенекиеното заведение на квартала отново се оживиха. В града се носеше слух за млад мъж, починал след усложнения от опасната болест, но сред личния състав на „Свирката” жертви нямаше.

Най-дълго остана на легло Ванко Тенекеджията, но той твърдеше че това се дължи на стара стомашна болест. Язвата го мъчеше от години и ако не беше редовната ракиена терапия всяка вечер, сигурно щеше да го довърши млад и зелен. Доктора пък беше първият, който се изправи на крака и още в деня, в който му светна пред очите, се яви пред Тенчо. Кълнеше се, че е преборил грипа с билки и чайове. Лекарства не вземал, те били за пациентите. А грипът така или иначе си минавал самичък. „Една седмица с хапчета, седем дни без тях”, бодро заключаваше той. Единственото отстъпление от здравите му житейски принципи било, че пиел кафето си без коняк, както бил свикнал още като студент.

На младини при първото си посещение в кафенето на института поръчал кафе, а барманът попитал: „Със или без?” Доктора се зачудил какво означава това, но след кратка консултация установил, че „със” означава с коняк, а „без” – само кафе. Той направил здравомислещ избор и се спрял на кафе „със”. Барманът му смигнал съучастнически и сипал на себе си от същото. И той се казвал Васил, били адаши, но това го установили по-късно, едва след десетина академични кафета.

Доктора разказваше тази история под акомпанимента за зарчетата за табла, които трополяха яростно по дъската. След принудителното затишие по време на грипа сега бе време за компенсация. И Доктора биеше наред. Последната му жертва бе Иван Чантата, който стенеше жално след всяко хвърляне. Останалите следяха изкъсо играта, дори заклетите картоиграчи хвърляха по едно око.

В цялото заведение единствено Тенчо Кръчмаря изглеждаше умислен и мрачен. Това бе повече от странно, тъй като пълните маси обикновено пълнят всяка кръчмарска душа.         

- Тенчо, дай по още едно. Абе какво си се смръщил, да не са ти потънали гемиите? – провикна се Ванко Тенекеджията от далечния край на масата.

Кръчмарят сякаш с неохота наля нова чаша и я постави пред себе си на бара.

- Затварям заведението – каза мрачно.

- Още е много рано – изненада се Ванко. Още нямаше осем. Останалите също вдигнаха погледи от таблата.

- Затварям окончателно. Събарям. Дойде заповед от общината – изчерпателно изреди Тенчо.

Настана тишина.

С различни процедурни хватки бяха отлагали събарянето на „Свирката” повече от година. Обжалваха, оспорваха, протестираха. Но на всички бе ясно, че краят иде. Обреченото си е обречено.

- Кога? – попита Доктора.

- Другата седмица. Ще строят мол.

- Мол? – изохка Доктора и хвърли зарчетата, сякаш парят в ръката му.

Останалите също изглеждаха отвратени. Вътрешността на мола е от стъкло, където и да седнеш, виждаш всичко и всички те виждат. Никой не си представяше, че може да седне в мола да изпие една водка. Пък и тя сигурно ще е скъпа.

Агонизираха мълчаливо, когато входната врата се отвори със скърцане. Щом скърца, влиза непознат, знаеха всички и извиха глави към входа.

Не беше непознат. Беше момичето на Кирчо Адвоката. Беше я довел в „Свирката” още преди грипът да удари града. Нели, сети се за името Доктора, но не я поздрави.

Не я харесаха. Беше симпатично момиче на около 25-26 години, но намериха държанието й прекалено превзето. Сякаш се гнусеше от примитивната обстановка в кварталната кръчма. Дори огледа подозрително чашата си, сякаш очакваше да види нея кафява жаба. Тенчо замалко да получи удар. Чашите в „Свирката” наистина бяха старички и захабени, но бяха чисти до стерилност, беше готов да се закълне в това. А тази пикла я оглеждаше гнусливо, обиждайки не само Кръчмаря, но и цялото постоянно присъствие.

Не я харесваха.

- Кирил идвал ли е? – момичето направи няколко крачки и спря пред Кръчмаря. В ръката си държеше сгънат чадър, от който капеше вода.

Носи чадър, а косата й мокра, отбеляза наум Пешеходеца. Русите кичури на момичето бяха залепнали за лицето, по скулите й се стичаха дъждовни капки.

- Не – отвърна Тенчо с каменно изражение. 

Зарчетата отново изтрополиха. Момичето се огледа безпомощно, краката й сякаш омекнаха. Помоли с поглед и седна на масата на Пешеходеца точно до бара. Плотът се извиси над главата й и скри недружелюбното лице на Кръчмаря.

- Може ли една кока-кола – каза тя към невидимия Тенчо.

- Идва – мигновено отвърна той. Напълни чашата, заобиколи бара и я постави пред момичето.

Тя благодари с поглед и унесено отпи малка глътка. 

- От шест часа го чакам в „Бамбука” – каза ядосано.

- Може да е в съда – помирително рече Пешеходеца.

- Съдът затваря в пет.

- Не винаги. Понякога делата продължават и след това - кротко обясни той като човек, врял и кипял в съдебните зали.

Тя не отговори. Отново надигна чашата си и отпи скъперническа глътка. Отметна с ръка мокрия кичур, паднал над окото и Пешеходеца забеляза, че пръстите й потреперват.

- Защо не му звъннеш – предложи.

Тя го изгледа с превъзходство.

- Телефонът му е изключен цял следобед – каза рязко.

Предложението беше глупаво. Разбира се, че това е било първото, което е направила. Пешеходеца замълча сконфузено.

На съседните маси игрите продължаваха с пълна сила. Зарчетата трополяха настървено, плясъкът на картите по масата отбелязваше финала на поредното раздаване, а играчите изглеждаха съсредоточени и войнствени. Само Тенчо Кръчмаря стоеше като каменна статуя зад бара и не мръдваше. Навярно броеше дните до края.

- Ако тази вечер не дойде, край. Няма да ме види повече! – каза момичето. 

Красивото й лице бе набраздено от засъхнали вадички дъждовна вода, това й придаваше решителен вид. Пешеходеца се надигна да си върви.

Апартаментът бе потънал в мрак. Пешеходеца светна ламата в хола и видя Мартин заспал на дивана. Беше свил крака до тялото си, едната му ръка бе под лицето, а другата между коленете.

Картината му напомни незабравимата гледка отпреди пет години. Когато жена му Катя го бе напуснала. Сутринта след заминаването й завари Мартин в същата поза на дивана. Тогава бе малък и в скута си стискаше мече. Сега оттам се подаваха шарените корици на разтворена книжка.

Замръзна на мястото си.

Мартин се размърда и се събуди. Видя го и се усмихна сънено.

- Тате, мама се обади, че ще остане и нощна смяна. Колежката й се разболяла.

Катя бе медицинска сестра. Хроничният недостиг на персонал в местната болница бе на път да разболее малцината работещи.

Усети, че коленете му потреперват и се отпусна на дивана до Мартин.

- Вечерял ли си?

- Да. Мама ми бе оставила вечеря във фурната.  

Пешеходеца се изправи. Погледна през прозореца, отвън вятърът блъскаше дъжда право в стъклата.

- Мартине, трябва да изляза за малко. Забравих да свърша нещо.

Малкият кимна сговорчиво и включи телевизора.

На входа Пешеходеца спря. Кирчо живееше в другия край на квартала, трябваше да върви поне четвърт час под дъжда. Имаха два чадъра, Катя бе взела здравия, а другият бе изпочупен и ползата от него бе съмнителна.

Пешеходеца махна с ръка и излезе в тъмното под дъжда.

Тръгна решително по улицата, като се стараеше да не стъпва в локвите.

На връщане мина покрай „Свирката”. Застана от другата страна на улицата и се вгледа през витрината.

Всички си бяха тръгнали. Момичето все още бе там, сгушено на масата до бара. Приличаше на настръхнало врабче.

Тенчо Кръчмаря стоеше изправен зад плота. Изви глава и погледна стенния часовник. Наближаваше десет. Всеки момент щеше да обяви, че затваря и момичето да си тръгне.

Кирчо обаче щеше да успее, сигурен бе в това.

Влезе в коридора и през остъклената врата на хола забеляза, че телевизорът работи. Малкият се бе загледал.

Светна лампата в коридора и застана пред огледалото. Острите черти на лицето му, набраздено от неволи и страдания, бяха смекчени и изглеждаха сякаш осветени от невидима светлина.

Пешеходеца се втренчи в огледалото.

Беше сух. По главата му нямаше дори капка дъждовна вода.         

Болнав свят

В „Свирката” нямаше никого, ако не броим Тенчо кръчмаря. Минаваше седем вечерта, а всички маси бяха пусти. Не звучеше дори музика.

Тенчо стоеше зад бара и омърлушено решаваше поредната кръстословица. Това бе обичайното му дневно занимание. Дотолкова се бе обиграл в разгадаването и комбинирането на букви и думи, та вече имаше чувството, че всички вестници публикуват едни и същи ребуси. Вечер обаче рядко му оставаше време за губене. Но не и тази.

Почеса се по тила и хвърли разсеян поглед към пустото помещение. Поклати глава и погледна часовника. Седем и десет, а няма нито един клиент.

Вратата се открехна. Пешеходеца подаде глава и сякаш се поколеба дали да влезе. Кръчмарят обаче вече го бе съзрял, така че прекрачи прага.

Тенчо сгъна вестника с кръстословицата и го мушна отдолу.

- Къде са се дянали всички? – Пешеходеца приседна на най-близката маса, където обикновено се събираха картоиграчите.

- Грип – кратко отвърна Тенчо.

Не си падаше по дългите обяснения. Добави само:

- Болен свят.

Вирусът вилнееше из града като разгневена варварска орда и поваляше стотици всеки ден. Училищата бяха затворени за седмица, болницата прекрати операциите и забрани свижданията. Поне половината служители от всяка фирма в града се бяха тръшнали болни.

А от „Свирката” - всички.

- Лимонада ли? – свойски попита Тенчо.

Пешеходеца кимна.

- В тефтера?

В тефтера означаваше на вересия. Пешеходеца се насили да кимне повторно. Приближи се до бара и се облегна на плота в очакване на питието си.

Тенчо обаче първо измъкна тетрадката и я запрелиства. Пешеходеца се втренчи в нея. Беше дебела и изпълнена почти цялата. Забеляза имената на повечето постоянни клиенти на „Свирката”, изписани с големи букви в началото на личната им страницата. Името на Доктора също беше там. И дори на Ванко Тенекеджията.

Пешеходеца ахна.

- Всички ли са тук? – попита с прегракнал глас.

- Че как – възкликна кръчмарят. Понякога си мислеше, че тетрадката с вересиите в „Свирката” е точно копие на Божия тефтер. Нито едно име не бе пропуснато.

- Бедняшки свят – вметна Тенчо и старателно вписа поредния борч на Пешеходеца. Една лимонада. Трийсет и пет стотинки.

- Аз май водя класацията по дългове – облиза пресъхналите си устни Пешеходеца, плъзгайки поглед по дългия списък под името му.

- По лимонади да – изсмя се кръчмарят. – Но като сума си на опашката.

Той мушна тетрадката под бара и се изсмя отново.

Кой знае на какво. Понякога хората не могат да обяснят на какво се смеят, особено когато не им е до смях.

Пешеходеца взе бутилката и седна замислен на масата. Не бе очаквал, че хората, които виждаше всяка вечер да хвърлят настървено заровете или да пляскат със замах картите на масата, са потънали в дългове. Честно казано, всеки от тях изглеждаше по-заможен от самия кръчмар. „Свирката” бе грозно тенекиено кръчме, което едва ли носеше някаква  печалба. От общината го бяха нарочили за събаряне отдавна. Беше просто въпрос на време да изчезне.

А всички те бяха в тефтера на Тенчо. Гледай  ти.

Входната врата изскърца и бавно се отвори. Вратата на „Свирката” бе добре смазана и обикновено не издаваше звук. Май скърцаше само когато влизат непознати.

Мъжът бе около петдесетгодишен, с побеляла коса и бабаитски накривена кафява платнена шапка. С няколко едри крачки стигна бара.

- Де го Ванко? Цяла вечер го търся?

Кръчмарят сви рамене. Не съм го виждал.

- Жена му каза, че бил болен. Крие го, според мен – обвинително заяви новодошлият.

Кръчмарят се усмихна криво.

- Понякога хората просто казват истината.

Пешеходеца мълчаливо оцени думите му и скришом вдигна лимонадата си за наздравица. Тенчо остана невъзмутим.

Мъжът бавно свали шапката си и се почеса замислено по темето.

- Дай една водка. И сода.

- Три и петдесет – твърдо каза кръчмарят, без да мръдне.

Мъжът бръкна в джоба. Извади смачкани банкноти и отброи сумата на плота. Добави монета и зачака.

Тенчо наля водката и му я подаде. Поколеба се, после сипа и на себе си едно малко.

Непознатият се настани на масата до Пешеходеца и отпи мощна глътка. Шумно издиша и надигна шишето с газирана вода, после го тракна шумно на масата.

- Заради Ванката губя двеста лева тази вечер – обясни с извинителен тон. - Ремонтира едно рено, чудесна кола, но собственикът е решил да я продава. Намерил съм купувач, моят дял е две стотачки. А не мога да открия майстора - оплака се накрая.

- И утре е ден - философски отбеляза кръчмарят. Малката водка му действаше умиротворително.

- Утре... - изсумтя мъжът. - Утре я камилата, я камиларя...      

Абе има още едно рено за продаване, но не го бива толкова. Клиентът сигурно ще свали поне стотачка.

Непознатият изпи останалата водка на един дъх и се изправи.

- Ама сто е повече от нищо. Ще ида да я видя – нахлупи кафявата шапка на главата, махна неопределено с ръка и се понесе към изхода.

Вратата отново изскърца.

Тенчо сипа със замах нова доза в празната си чаша и я пресуши на един дъх. Намираха се в кръчма, все някой трябва да пие.

- Двеста лева... Разбойник – промърмори.

Пешеходеца не бе сигурен дали е чул правилно, затова отвърна предпазливо:

- Ами... и това си е болест... 

Кръчмарят скептично поклати глава, но не каза нищо. Хвърли жаден поглед към бутилката, но се отказа. Ще се прибере и той една вечер навреме като хората, ще погледа телевизия, ще се скара с жената. Стана късно и бе ясно, че повече никой няма да пристъпи в „Свирката”.

Пешеходеца се надигна.

- Аз ще тръгвам.

Тенчо не отговори, вперил поглед в изкушаващата бутилка водка. Беше пълна повече от половината.

Врата се затвори безмълвно зад Пешеходеца. Той вдъхна с пълни гърди и тръгна невъзмутим в нощта сред блуждаещите варварски вируси.