Брутално.bg. Роман, първа част

Някои от най-невероятните събития в тази книга са действителни факти.

Останалото е измислица.

Приликата с действителни лица обаче е само привидна, героите са изцяло измислени.

АВТОРЪТ

Жената съзря трупа на детето сред храстите и не повярва на очите си. Бе излязла да разходи кучето си в градинката зад Военния клуб и беше по чехли. Кокер шпаньолът бе с дълга метална верижка, която непрекъснато се оплиташе в тревата. Тя  дръпна силно и я нави около ръката си, за да придържа кучето по-близо до себе си.

Момиченцето бе към двегодишно, синята му рокличка се бе усукала около кръста, а косата, сплъстена от кръвта, се бе разпиляла сред трънаците. Едната му обувка бе изхлузена и босото краче се показваше от избуялата трева.

Жената бръкна в джоба си и извади мобилния телефон. Учуди се на себе си, но ръката й не трепна, докато набираше номера на полицията. Докато чакаше, се сети, че е оставила на котлона да врят картофи. Тенджерата беше от старите, които непрекъснато загарят. Даде си сметка, че може да се забави с часове.

Тя тръсна глава. Успя да пропъди от съзнанието си неуместната мисъл. Отсреща някой вдигна слушалката.

- Ало, в градинката зад военния клуб има убито дете - каза тя и установи, че гласът й потреперва. Не беше чак толкова безчувствена.

- Да, стоя до него и го виждам - настоя, понеже отсреща недоверчив глас попита дали е сигурна.

- Има ли значение кой се обажда - тросна се на неуместния въпрос. После продължи по-спокойно:

- Да, ще остана тук. Чакам. Побързайте, моля ви.

Жената мушна телефона в джоба си. Кокер шпаньолът едва сега надуши кръвта и се втурна към лежащото дете. Тя опъна верижката до скъсване и успя да го задържи близо до себе си. Кучето заскимтя. Жената му подвикна тихо и успокояващо. Отново се сети за врящите картофи на котлона и въздъхна.

Отдолу по булеварда се чуха виещите сирени на полицейските коли.

Когато питаха Емил защо избра да живее точно в Хасково, той свиваше рамене. Нямаше никаква причина. Просто пръстът му попадна върху малката точка на картата на България, докато размишляваше къде иска да отиде. И дойде.

Хасковлии смятаха, че градът им е малък – нямаше сто хиляди жители. След като бе живял в Карлово, Емил го намираше за голям.

Според него големината на един град може да се прецени най-прецизно в неделя. Вестникът, който издаваше в Карлово, се печаташе в понеделник. В неделя пишеха последните, всъщност повечето, материали за броя. Бяха мъчителни безкрайни дни, в които никога не можеш да откриеш човека, който ти трябва. Приятелят му Цветан Кънчев в продължение на почти година и половина бе единственият следовател в града и редовно прекарваше уикенда в районното полицейско управление. Карловци катастрофираха най-често в неделя и при повечето инциденти трябваше да викат следовател. Кънчев обичаше да казва:

- Емо, в тоя град в неделя работим само аз, ти и светофарите.

Не беше напълно прав. Често светофарите не работеха. В града имаше само две светлинни съоръжения, едното бе на кръстовището до полицията.

В Хасково в неделя работеха почти всички светофари. Бяха десетки и за Емил това вече означаваше голям град, каквото и да смятаха жителите му.

За лошите новини обаче няма достатъчно голям град. До вечерта всички в Хасково бяха научили за зверството в градинката зад военния клуб. Както винаги слуховете бяха раздули истината – говореше се, че детето е било изнасилено, дори тръгна приказка, че е дело на цяла група избягали затворници. До вечерните новини по местната телевизия в седем и трийсет историята набъбна и придоби уродливи размери. Хората са склонни винаги да допускат по-лошото.

По телевизията всъщност не казаха кой знае какво. Никой още не бе в състояние да даде смислено обяснения за станалото. Показаха цивилни ченгета, които се щураха из храсталаците в запустялата градинка, Пресаташето на областната дирекция на полицията Мария Николова неохотно даде мъглява информация. Неизвестен засега изрод бе примамил малката Кичка в парка. Главата на момиченцето бе разбита с нещо твърдо, детето е откарано в пловдивска болница в критично състояние, но още живо.

Един изрод или двама, попита репортерката, за да потвърди или отхвърли стелещите се из града слухове. Най-вероятно един, уклончиво отговори Николова. Никой нищо не бе чул, нито видял. Според полицията детето е лежало с разбита глава сред храстите поне половин час до идването на жената с кучето.

Репортажът се завъртя около семейството. Камерата показа банкомата в центъра на града, където родителите на Кичка чакали реда си да изтеглят месечните социални помощи. Детето си играело наоколо, но никой не му обръщал внимание. Как престъпникът е успял да примами момиченцето на оживения площад, как го е превел по улицата до военния клуб и никой нищо не е забелязал, полицията не бе в състояние да обясни. Работим по всички версии, даде поредния уклончив отговор пресаташето.     

За набитото око на опитния репортер най-логичната версия бе очевидна – роднините. Само близък на семейството би могъл да преведе детето през оживения булевард до градинката  и то доверчиво да го последва.

В града излизаха два всекидневника, имаше една телевизия, две радиостанции с местни новини и неколцина кореспонденти на столични вестници. Всички се юрнаха по баира към циганската махала, където се намираше съборетината на семейството.

Четири дни след пристигането си в града, Емил започна работа в единия от двата вестника – “Вести”. Другият се наричаше “Хасковски Новини”. Каква е разликата между вести и новини? Никаква, отговори си Емил и попита коя редакция се намира по-близо. Оказа се “Вести”.

На обедната оперативка първо разгледаха заглавията. “Педофил преби 2-годишна”, информираше “Новини” на челно място. “Изверг се гаври с 2-годишно дете”, пишеше над главата на “Вести”.

- Думата “дете” е излишна. Щом е на две години, много ясно, че е дете – кисело коментира Симеонов, шефът на “Вести”.

В стаята на главния бяха събрани всичките седем репортери заедно с двамата от техническия отдел. Всеки имаше определен ресор, за който отговаря, по-точно няколко ресора. В големите вестници репортерите бяха тясно специализирани, но тук един човек следеше новините в няколко области – здравеопазване и образование, култура, музеи, галерии, всичко това бе на плещите на един човек. Друг следеше новините в полиция, прокуратура, следствие, съд, държеше под око и военните. Като новак Емил все още не отговаряше за нищо. Пенкилер. Огледай се, свикни с обстановката и колегите, след няколко месеца ще говорим конкретно, му бе казал шефът при назначаването преди три седмици. И той се оглеждаше.

- Все още не е сигурно, че е педофил – каза предпазливо Маргото, криминалната репортерка. – Няма данни детето да е било насилено.

Камъкът бе в градинката на конкуренцията. Бяха го нарекли педофил. Шефът кимна.

- Ако всичко написано беше вярно, нямаше да е вестник.

Репортерите се засмяха сдържано. Симеонов продължи, вече сериозно:

- Следете случая. Днес едва ли ще има някакво развитие, но вижте там семейството, версии, очевидци – каза той, макар да бе излишно да напомня. Това бе алфата и омегата на вестникарството – хванеш ли случай, доиш го до последно. Колкото и мижава новина да извадиш, щом е свързана с нашумяла история, вестникът се харчи.

Шефът забоде поглед в днешния “Труд”.

- Тук пише, че главният прокурор на републиката е засечен да минава границата на Капитан Андреево вчера с лице от криминалния контингент. Колата била с хасковска регистрация. Пише й дори номера.

Той вдигна поглед към Маргото. Всички репортери следяха новините от своя ресор в централните вестници.

- Прочетох – каза тя.

- Не можем ли да извадим нещо местно? Например чия е била колата? Провери в отдел “регистрации” в КАТ.

Маргото кимна и наведе глава.

Разпределиха задачите и се разпръснаха. Емил бе в стаята  в дъното на коридора, до вечно разхвърляното бюро на Маргото.

Идеалният криминален репортер е жена до трийсет години, неомъжена, в краен случай разведена, за предпочитане без деца, която носи на алкохол. Маргото отговаряше на повечето изисквания. На всичко отгоре бе изрусена.

Емил я свари седнала унило на бюрото, свела ниско глава, втренчила неподвижен поглед в телефона пред нея. Той седна на съседния стол и я погледна крадешком. Сякаш плачеше.

- Марго, какво ти е? – попита предпазливо. Все още не се познаваха достатъчно добре, за да фамилиарничи.

- Не мога – каза тя отчаяно.

- Не можеш какво?

- Не мога да взема информация за регистрацията на колата – повтори тя и подсмръкна.

Да пробиеш в КАТ Хасково бе равносилно да пробиеш в Пентагона. Мълчат като риби.

- В такива случаи търсиш най-големия. Обади се на шефа – препоръча той.

Тя се огледа за да се убеди, че са сами в стаята.

- Точно на Николов не искам да се обадя. Имам нещо предвид. Сложно е за обясняване.

Емил кимна разбиращо. Можеше да се досети. Макар в това да нямаше нищо сложно. В повечето случаи нещата бяха доста прости.   

Тя отново подсмръкна жално и започна да рови в чантата си за салфетки. Не успя да ги открие и нервно изсипа цялото й съдържание на бюрото. На него вече имаше толкова много неща, че едва ли щеше да влоши положението.

Емил я наблюдаваше със съжаление. Тя разрови купчината с женски дреболии. Проклетите салфетки ги нямаше никакви.

-Успокой се – каза той. – Запали една цигара.

Тя пое подхвърлената кутия. Емил вдигна телефона и набра номера на Цветан Кънчев в Карлово.За негова изненада

следователят вдигна веднага.

- Цецо, можем ли да открием собственика на един автомобил? Но не е в твоя район, с хасковска регистрация е -  предупреди.

- Всичко можем – изръмжа Кънчев. – Давай номера.

Емил разгърна “Труд” и затърси къде бе написан.

- Но ще почерпиш могъщо – честно предупреди следователят.

- Кога не съм черпил – засегна се Емил.

- Да де – засмя се Кънчев и си записа регистрационния номер. -  Чакай на телефона, ще ти звънна след малко.

Маргото държеше неизползвана салфетка в ръка и го гледаше с надежда.

- Карлово е в Пловдивска област, не може да провери регистрация на автомобил от хасковския регион – каза неуверено. Лицето й посърна отново.

- Следователят Кънчев може всичко – спокойно отвърна Емил.

След седемнайсет минути телефонът звънна.

- Записваш ли? – долетя гласът на Цецо.   

Зверството с двегодишната Кичка бе извършено във вторник на 20 юли около четири и трийсет следобед. Въпреки че бе малко преди края на работния ден, в центъра на Хасково по това време бе доста оживено. Банкоматът се намираше до сградата на общината, отстрани на централния вход. Оттам непрекъснато влизаха и излизаха хора. Имаше и охрана.

Устройството бе монтирано пред панорамната витрина на местен клон на банка. На входа й също дежуреше въоръжена охрана.

Оттам до военния клуб можеше да се стигне по два маршрута. И двете улици бяха оживени, с много магазини. Щом пресече булевард “Съединение” обаче, човек навлизаше в по-спокоен, жилищен квартал. Фасадата на военния клуб бе към булеварда, от двете страни на сградата имаше малки улички. Зад импозантното здание се намираше запустяла градинка, в която преди двайсетина години е имало лятно кино. Сега всичко бе занемарено, обрасло с буренак, с изтърбушена ограда. Мястото отдавна бе превърнато в свърталище на пияници и наркомани, по тревата се въргаляха изпочупени бутилки, тук таме се забелязваха използвани спринцовки. Беше същинска джунгла в сърцето на града.

От общината отдавна искаха да получат собствеността върху петдесетте декара от военното министерство. Дори се правеха някакви планове за изграждане на модерно сити с административен ансамбъл, но всички добри идеи се сблъскваха с ината на военните, които не отстъпваха имота. Разменяха се безкрайни преписки, дебели папки с планове и скици пътуваха до София и обратно, после се заседяваха с години на нечие бюро. Отвреме навреме някой ги изтупваше от праха, колкото да възкръсне нечия градоустройствена идея, после всичко отново потъваше някъде.

Огромният парцел в центъра струваше много милиони и алчните чиновници във военното министерство разчитаха да получат солиден рушвет за продажбата му. Общината обаче нямаше как да бутне подкуп и папките се клатушкаха лениво през годините като листо в блато.  

   

Подписката се появи в четвъртък. Градът бе потресен от новината за зверското насилие над двегодишно дете посред бял ден в центъра. Темата присъстваше в разговорите из кафенетата, обсъждаше се със страст във всички офиси, по всички бюра. Тук таме в коментарите се прокрадваха обвинения към полицията, която не е в състояние да осигури живота и сигурността на хората. Имаше, разбира се, и мнения в тяхна защита – не може да има застраховка срещу един откачалник, какъвто без съмнение бе извергът, пребил детото. Нормален човек не може да извърши подобно зверство.

Най-въодушевени бяха пенсионерите. Лятото не бе съвсем подходящо за протести срещу ниските пенсии и възрастните прегърнаха идеята за смъртно наказание за педофила като смисъла на житейската си есен. Измъкнаха отнякъде паянтова маса, покриха я с похабен жълт балатум и сложиха на нея тетрадка с двеста листа. На картон бе написано с големи разкривени букви “Смърт за педофила!!!”

Масата бе разположена на централния площад, точно срещу входа на областната администрация и бе охранявана зорко от неколцина настървени възрастни. Малко след обяд домъкнаха отнякъде плажен чадър и го разпънаха над нея, защото температурата минаваше трийсет градуса. От местната структура на червения кръст пък донесоха няколко стека с бутилирана минерална вода, която раздаваха на минувачите, подписали се в тетрадката. Повечето бутилки всъщност бяха отмъкнати от пенсионерите, които се задъхваха в жегата, но самоотвержено продължаваха да убеждават минаващите, че извергът заслужава смърт и нищо по-малко от смърт.

Никой нямаше нужда да бъде убеждаван. До три следобед, когато неколцината дядовци най-сетне грохнаха под напичащото слънце, събраните подписи бяха четиристотин шейсет и два. На никой не му пукаше, че смъртното наказание в България бе отменено от началото на деветдесетте години. Такава присъда в наказателния кодекс изобщо не фигурираше.

Нито пък някой се замисляше над факта, че от полицията още в сряда отрекоха детето да е било насилвано сексуално. Смърт за педофила и толкова.

В петък разкривената маса се появи на площада още в девет сутринта.         

В дванайсет часа на обед същия ден пресаташето на полицията Мария Николова позвъни лично на мобилните телефони на всеки един от ресорните репортери.

- Пресконференция в един часа в ОДП. Хванахме го – обясни кратко.

Повечето журналисти ненавиждаха полицейския маниер да се съобщават само инициалите на извършителите на престъпления. Това им отваряше неблагодарната задача сами да издирят имената, което понякога се оказваше невъзможно. Но полицията имаше железни основания за тази дискретност. Вината се определяше единствено от съда. До произнасянето на присъда всеки се квалифицираше по различен начин в различните етапи на наказателното производство. За ченгетата бе само заподозрян. По-късно, при достатъчно доказателства, се превръщаше в обвиняем. При изправянето си пред магистратите вече бе подсъдим. И едва накрая – виновен.

За да избегнат евентуални претенции за набеждаване и злепоставяне от човек, който е оневинен по-късно от съда, в полицейския бюлетин винаги пишеха инициали. За всеки случай. Макар в деветдесет и девет процента от случаите да бяха убедени в авторството на престъплението.

Повечето журналисти в града бяха изненадани от необикновената пресконференция. На нея не само бяха съобщени имената на арестувания Станимир Гергинов, но дори дадоха възможност на фотографите да го снимат в задния двор на ОДП.

Час преди дванайсет при шефа на дирекцията имаше напрегнато съвещание. Пресаташето бе против идеята да избързват и да обявяват самоличността на Станимир, както и да го снимат. Уязвими сме отвсякъде, каза тя.

- Има толкова доказателства, че едва ли поемаме някакъв риск, възрази директорът Стефан Колев. Той бе малко над четиридесет и пет, леко оплешивял, но с буйни бабаитски мустаци. Тренираше усилено за да поддържа формата си, но въпреки това тялото му бе понаедряло, а биреното коремче издайнически разтваряше сакото му и се показваше  - дискретно, но ясно забележимо.

 - Вальо? – обърна се той към цивилния полицай, застанал до прозореца. Валентин Петров бе районен инспектор, отговаряше за няколко села, сред които Орлово, откъдето бе Станимир. Именно той всъщност го бе арестувал.

- Имаме самопризнания, запис от видеокамера, следствен експеримент – изброи той, свивайки по един пръст при всеки аргумент. Изгледа предизвикателно събраните. Шефът на криминалистите Милен Лилов мълчеше притеснено.

Дори да се издънеха, последствия за полицията нямаше да има. Станимир Гергинов бе шизофреник с доказана диагноза, без близки роднини освен неграмотната му майка, която също бе на крачка от лудостта. Тези хора не можеха дори да се подпишат, та ще тръгнат да съдят цяла полицейска дирекция.

Събраните в стаята мълчаливо отчетоха този факт. Бяха в по-голяма безопасност, отколкото в кооперативен бостан без пъдарин.            

- По-добре да не съобщаваме за записа – предложи Лилов. Въпросът за пресконференцията бе предрешен. Шефът вече бе решил и беше безсмислено да го разубеждават. Аргументът му изглеждаше ясен – градът бе настръхнал, трябваше да се успокоят хората. Не можеха да оставят слуховете да се ширят, вечер майките да заспиват със страха, че нейде наоколо броди изверг педофил и дебне точно тяхното дете.

Записът бе от охранителна камера на обменно бюро на булеварда до военния клуб.

- Разбира се, че няма да казваме за записа – сопна се Стефан Колев. Явно бе решил и това. Тогава за какво, по дяволите, изобщо ни събира, намръщи се Лилов и се надигна от стола.

Честта да покаже на журналистите арестувания изверг се падна на Атанасов, началник на районното управление. То бе долепено до сградата на ОДП, имаха и общ вътрешен двор, в който се излизаше направо от ареста. Атанасов тръгна да се подготви. Пътем се отби в кабинета си да хвърли едно око в огледалото. Не че бе толкова суетен, но все пак щяха да го снимат и още довечера да го покажат на цяла България. Лицето му изглеждаше леко подпухнало от безсънието през последните денонощия, но Атанасов прие положението за задоволително. Не беше манекен в края на краищата. Поглади небръсната си брадичка и слезе в приземието при арестуваните.

Останалите се разпръснаха, в кабинета на директора останаха само Иванов и престашето Мария Николова. Беше един часа, време за пресконференцията.

- Как разкрихте бандита? – попита кореспондентът на “24 часа”, макар много добре да знаеше, че няма да получи верен отговор. Не се пита ченге как точно е разкрито едно престъпление. Или ще ви излъже, или изобщо няма да ви отговори. Мария Николова заемаше тази длъжност от шест години.

- След проведени оперативни издирвателни мероприятия – каза тя. Отговор, който не означаваше нищо. Или можеше да означава какво ли не.

- Казахте, че е проведен следствен експеримент. Какво по-точно? – смени фланга на атаката репортерът. Останалите настървено записваха.

- Станимир показа точно откъде е подмамил детето – пред банкомата до общината – охотно обясни Николова. – После е превел разследващите по точния маршрут до градинката зад военния клуб. Показал е мястото на престъплението. Разказал е къде точно по главата я е удрял да не пищи. Всичко съвпада – завърши тя и се огледа за още въпроси.

Десетината репортери мълчаливо записаха думите й. Не се сещаха какво друго да попитат. Всичко изглеждаше ясно.

- А сега можете да го снимате долу на двора – каза Николова и вдигна телефона си. Натисна бутона за бързо избиране и каза кратко:

- Слизаме.

Атанасов бе готов. Белезниците на Станимир бяха свалени, беше гладко обръснат, дори бяха навили ръкавите на мръсната му карирана риза, защото бяха скъсани – да не се виждат. Той бе двадесет  и осем годишен, среден на ръст, кестенявата му коса бе твърда и непокорна, перчемът му стърчеше като козирка на бейзболна шапка. Атанасов го хвана здраво под мишницата и излезе на двора, където ги очакваха фотографите, наредени като лешояди. Униформените бяха наредени през две крачки, очите им шареха неспокойно.    

Блеснаха светкавици, фотоапаратите затракаха като картечници. Отстрани до Мария Николова репортерите продължаваха да записват подробности. Тя охотно им диктуваше точно по коя уличка Станимир е повел участниците в експеримента до запустялата градинка. Детето вървяло доверчиво до бандита, защото му дал бонбон. Никой от персонала на многобройните магазини, продавачите от сергиите на малкия зеленчуков пазар и минувачите не се усъмнил, че има нещо нередно.

Атанасов стигна до отсрещния край на двора, направи елегантен завой, така че да останат с лице към обективите и тръгна обратно като на модно ревю. Фотоапаратите продължаваха да щракат.

Станимир се хилеше срещу тях. Вървеше гордо изправен, очевидно не осъзнаваше какво се случва с него и защо толкова хора проявяват интерес към селския идиот.

Един от фотографите му извика да остане за миг неподвижен и Станимир веднага спря и се изпъчи срещу обектива. Стоеше ухилен с лице към слънцето. Изглеждаше щастлив.

Атанасов го дръпна рязко към районното, лудият залитна, но полицаят го държеше здраво под мишницата.

- Достатъчно – рязко каза Атанасов и хлътна във входа на РПУ-то, помъкнал затворника. Станимир успя да хвърли последен  поглед към журналистите и изчезна в полумрака на коридора.

На пресконференцията в ОДП вместо Маргарита отиде Емил. Първо – защото беше пенкилер и обираше останалите от другите теми. И второ, по-важното – беше петък.

В събота вестникът не излизаше и за репортерите петък беше почивен ден. За сметка на това работеха в неделя, когато пишеха броя в понеделник.

“Новини” обаче имаха съботен брой. Щяха да пуснат топ новината с всички подробности. Колегите на Емил във “Вести” мразеха да ходят по събития в петък, защото на следващия ден конкуренцията изстрелваше новините и за тях оставаше неприятната задача в неделя да изсмукват дописки от пръстите си. Или другия вариант – да обръщат събитието с хастара навън, да търсят друга гледна точка към проблема, друг акцент. Което не винаги бе възможно.

В неделя Емил седеше на бюрото си в редакцията и унило препрочиташе за трети път материала за Станимир. Колегите им от “Новини” много добре знаеха на какъв огън се пече конкуренцията в неделя и педантично бяха описали всички подробности. Нищо не бе спестено. Нито първоначалните версии на полицията, нито подозренията за близък роднина, които се оказаха погрешна следа. Самият Станимир бе описан детайлно, а цветната му снимка заемаше половината първа страница.

Емил си спомни възхитената физиономия на идиота, който може би за първи път в нещастния си живот бе обект на такова всеобщо внимание. Спомни си и че е от село Орлово, на двайсетина километра от Хасково. В материала на конкуренцията и дума не се обелваше за семейството на Станимир, съседи, близки.

Това бе разковничето. Единственият възможен друг ъгъл към събитието, ако не иска да преписва “Новини” дума по дума. Маргото май вече се канеше да го направи.

Служебната лада на “Вести” бе стара и раздрънкана, но вървеше страхотно. Окръжната следствена служба в Хасково имаше същия модел в същия червен цвят. Нашата обаче е по-мръсна, гордееха се репортерите. Според тях това беше белег на многото свършена работа – обикаляне по села и баири, а не само кръстосване по кръчмите в града. По асфалта не се вдига прахоляк.

Двигателят изръмжа кратко и замлъкна. Фотографът Петко винаги форсираше мотора преди да го изгаси, така го палеше по-лесно после. Намираха се в центъра на Орлово. От двете маси пред кръчмата отсреща ги изгледаха с любопитство неколцина брадясали мъже. Пиеха бира. Докато Петко вземе чантата с фотоапарата от задната седалка и заключи колата, Емил се приближи до зяпачите. Повечето отклониха свенливо погледи встрани и ги зареяха към полето. Емил ги подмина, хлътна в хладното помещение на кафенето и приближи до бюфета. Взе си студена бира и отново излезе. Седна на единствения свободен стол и рече:

- Наздраве!

- Наздраве – в един глас отвърнаха мъжете и го огледаха свойски.

- Аз съм от “Вести” – обясни той.

Мъжете закимаха енергично. Вече се досещаха защо е дошъл в Орлово. За три дни новината бе обиколила България.

- Станчо не е престъпник! – заяви прошарен мъж около шейсетте, с тридневна прокарала брада и раздърпана сламена шапка.

- Нито е педофил – допълни друг и отпи ядосано от бирата си.

- Но май не е наред с главата – предпазливо каза Емил. Бе очевидно, че мъжете защитаваха съселянина си.

- Направо си е луд – съгласи се мъжът със сламената шапка. – Но е безобиден. На мравката път прави. За толкова години не се е чуло да е сторил зло някому.

- Има доказателства – настоя репортерът. – Показал е на полицаите къде и как точно е станало всичко.

- В Хасково! – задави се с бирата мъжът с шапката. – Та той не знае къде е Хасково, бе!

- Слушай, момче – намеси се друг възрастен селянин. – Станчо билет за рейса не може да си купи сам. Ми той парите не познава бе, как ще отиде до Хасково, на това отгоре – в центъра!

Човекът допи възмутено бирата, разклати бутилката да се увери че е празна и я тресна на масата.

- Може някой да го е завел дотам – предположи Емил.

Мъжът с шапката го изгледа презрително.

- Ще го заведе... Те стотинки за хляб нямат, разходки ще си правят. Ай сиктир бе!

Емил се изправи. Явно след съботната публикация в “Новини” тук журналистите не бяха добре дошли. Мъжете огледаха враждебно Петко, който щракаше енергично с апарата, но не казаха нищо.

Загледаха се с дружен интерес към баира отсреща.

- Обаче си е признал – настоя Емил. Не искаше да се заяжда с хората, но фактите си бяха факти.

- Ха, признал си! Купи му един сладолед и той ще признае, че е ходил на луната!

Мъжете се изсмяха сдържано.

- А къде живее? Близки има ли? – попита репортерът. От тези повече нищо нямаше да научи. Май го вземаха на подбив.

- Живее с майка си. Ей по тази улица, накрая. Последната къща вдясно – упъти ги мъжът със сламената шапка. Останалите бяха забили съсредоточени погледи в бирените бутилки и неохотно кимнаха за довиждане.

Тръгнаха с ладата. Асфалтът се губеше под наносите пръст, които бяха образували дълбоки коловози по цялата улица. Към края тя вече заприлича на междуселски път.

Постройката бе по-близо до горичката, отколкото до селото. Дворът бе очертан с останки от ограда от клони и тръни. Къщурката приличаше на селски клозет. Зидът бе от кирпич, на прозореца се вееше окъсан найлон, а на вратата – мръсно одеяло. Емил потръпна от погнуса. Приближиха се.

На земята до прага седеше болезнено дебела състарена жена, която ги изгледа със смесица от страх и апатия. Носеше зацапана басмена рокля. Невъзможно бе да се определи възрастта й. Спокойно можеше да е на четиридесет, както и на шейсет.   

Щом разбра кои са и за какво идват, заломоти несвързано на диалект. Докато се опитваше да разбере какво казва, Емил вече съжали, че бе дошъл. Какво очакваше да научи? Уверения в невинност, окайване на нещастния живот и беднотия, рев и сълзи.

Изчака търпеливо жената да свърши с излиянията. Дотук успя само да разбере, че нейният Станчо не би направил никому зло.

- Ти ли го заведе във вторник в Хасково? - попита, докато фотографът клечеше в буренака в стремежа си да хване в кадър жената и съборетината зад нея.

 - В Хасково? – изхълца жената. – Нийде не съм го водила. Той, Станчо, си седи на село.

- Не си го водила, но във вторник е бил в Хасково – натърти репортерът.

- Неее – проточи жената. В разфокусираните й очи сякаш проблесна разум. – Той два дни пренасяше житото на комшийката.

- На коя комшийка?

- Ей отсреща – посочи с мръсната си дебела ръка тя.

- Хайде да ме заведеш при нея.

- Ми добре – рече жената и се изправи с пъшкане.

Тръгнаха в индианска нишка през буренясалата поляна и прекосиха улицата. Дворчето отсреща бе малко, но добре поддържано, с цветни лехи и циментирана пътечка към входа на къщата.

- Како Яноо – изви глас жената и след малко отвътре се показа прегърбена бабичка.   

Старицата бе чула за арестуването на Станимир. Веднага си спомни за житото.

- Сигурна ли си, че е било във вторник? – настоя репортерът.

- Сигурна съм, я – засегна се бабата. – От кооперацията щяха да го докарат още в понеделник, ама не бях разчистила под навеса. И му рекох на Кольо тракториста – искам да го докараш по-раншко, да има време да го внесем до довечера, ама той го разтовари чак следобеда, та остана и за другия ден.

- Чакай, чакай – прекъсна я Емил, записвайки настървено. – Казваш, че са докарали житото във вторник следобед. В колко часа?

- Е, помня ли в колко? Следобедът – отвърна бабата.

- А Станчо докога го пренасяше това жито?

- Ми до тъмно – обясни тя. – Остана и за следващия ден. Аз затова рекох на Кольо...

- С какво го пренасяше? – прекъсна излиянията й Емил. – На ръце ли?

- Аха. Житото беше в чували – обясни възрастната жена. – Пазарихме се за три лева, но му дадох пет – гордо допълни тя.

- Той, Станчо, е много як – вметна майката.

Петко фотографа стоеше отстрани и слушаше със зяпнала уста.

- Снимай бе, какво чакаш! – сопна му се Емил и той защрака като луд.

- Някой видя ли го, докато пренася житото – продължи Емил.

- Ми сигурно – замисли се бабата. – Дойде Марийка да ми иска капана за мишки. После Гочо се завъртя из двора, даже почерпи Станчо една цигара – изреди бабата, горда с паметта си.

Емил погледна часовника си. Минаваше три и половина. До пет трябваше да е готов с материала. Набута тефтера в чантата си.

- Петко, тръгваме. Снимай и отсрещните къщи.

Скочиха в ладата и поеха с пълна газ към Хасково. Емил трескаво обмисляше чутото. Мнението на брадясалите орловци в кръчмата нямаше никакво значение. Тежест имаха само фактите. А те бяха неоспорими. Станимир имаше желязно алиби. Но беше зад решетките.

- И какво излиза, извергът се оказва невинен? – предпазливо попита фотографът.

- Абсолютно – отсече Емил. – Утре ченгетата ще пикаят кръв.

Петко шофираше мълчаливо.

- Да не искаш да кажеш, че ще опровергаеш цялата версия на полицията? – попита след малко.

- Точно това искам да кажа.

- Хм, в крайна сметка кой си ти, че да се ебаваш с цяло ОДП?

Емил го изгледа мълчаливо, но не каза нищо.

Конкуренцията беше размазана. “Станимир от Орлово с алиби” пишеше с тлъсти черни букви над главата на “Вести”. “Новини” продължаваха темата с беззъба публикация. Бяха пуснали трогателни интервюта с млади майки, които благодаряха на полицията за бързите действия. За броени дни бяха открили и пъхнали зад решетките изверга. Родителите вече можеха да спят спокойно. Никой не дебнеше по улицата скъпите им дечица.

Материалът на Емил бе съкрушителен. Започваше от първа и заемаше почти цялата трета страница. Бяха публикувани снимките на майката и на съседката баба Яна, която се кълнеше, че целия следобед във вторник Станимир е пренасял житото й под навеса. Работата продължила и следващия ден. Думите й бяха потвърдени от още една жена от Орлово, както и от възрастен съсед. Емил бе споменал дори хвалбата на бабата, че се пазарили за три лева, но тя дала цели пет. Така статията бе придобила цвят и достоверност.

Хората четяха и двете статии и се чудеха на коя да вярват. Шефът на “Вести” повика Емил малко преди десет часа в понеделник. Двата вестника лежаха на бюрото му един до друг. Любуваше се на гледката.

- Маринов, ти поемаш случая оттук насетне – каза той.

Емил кимна мълчаливо. Още не бе виждал Маргото тази сутрин. Със сигурност нямаше да й стане приятно.

- Всъщност, поемаш целия ресор – продължи Симеонов. – Съд, полиция, следствие, прокуратура – изреди той.

Емил се стресна. Едно е да поемеш конкретен случай, съвсем друго – цялата работа на колега. Маргото щеше да реве цял следобед. Той затърси опипом цигарите в джоба си.

- Заповядай – шефът протегна пакета с цигарите си през бюрото. Емил машинално извади една и запали.

- Маргарита е в отпуск от днес – главният също запали и дръпна с удоволствие дима.

– Ще се жени – добави с отвращение.

Емил още не познаваше отблизо колегите и нямаше какво да каже. Премълча.

- Хванала е голяма риба - шефа на КАТ – продължи Симеонов.

Емил се задави от пушека и се закашля. Ако някой си мисли, че познава жените, по-добре да размишлява за нещо друго.

- След това вероятно ще забременее – каза шефът замислено. – По-добре да я отпишем отсега. Аз отдавна се каня да накарам всички жени, които започват работа тук, да подписват декларация, че няма да забременяват поне три години. Тъкмо понаучат занаята и надуят корема – оплака се той.

Двамата се засмяха съзаклятнически.

- Материалът ти е закован отвсякъде – върна се на темата шефът. – Напипал си сензацията, трябва да я издоиш докрай. Ченгетата пикаят кръв.

-.Обаждаха ли се вече? – попита Емил.

- Още в седем и половина сутринта. Аз съм още под душа, Стефан Колев ми реве по телефона, че не било вярно. Искал опровержение.

- Той ми е симпатичен, обаче фактите са си факти – доволно заключи шефът на “Вести”. И допълни:

- Мразя да ми звънят в седем и половина сутринта.

Емил се бе запознал с Асен още при идването си в Хасково. Стана случайно една дъждовна вечер на смрачаване, докато минаваше по пешеходната пътека в центъра срещу военния клуб. Усети, че заедно с цигарите е измъкнал от джоба си и ключа за квартирата. В следващия момент парчето метал се изплъзна от пръстите му и изтрополи на асфалта. Точно тогава зелената светлина на светофара изгасна и светна червено. 

Няколко автомобила изръмжаха предупредително от лявата му страна и той се поколеба. После клекна на пешеходната пътека и пробва да го открие опипом в тъмнината. Нямаше резервен. Проклетият ключ обаче със сигурност се бе търколил поне на няколко метра и Емил не можеше да се отърве от усещането, че накъдето и да обърне, все е зад гърба му. Асфалът бе мокър от дъжда, с цели островчета кал сред локвите. Той изруга наум и присви очи срещу заслепяващите го фарове.

Първата кола го заобиколи внимателно и даде газ през кръстовището. Следващата се изниза на педя от него. Идваше цяла върволица заслепяващи го светлини. Емил отново изруга и приклекна в отчаян опит да напипа невидимия ключ. Автомобилите ревяха наоколо му.

Внезапен вой на спирачки го сепна тъкмо когато все пак напипа ключа на дъното на студена и мръсна локва. Колата поднесе и предницата й спря под носа му. От нея светкавично излетя разлютен дребен мъж.

- Ти луд ли си бе? Какво правиш на платното? - развика се той, опитвайки се да види лицето му в тъмното.

- Изтървах си ключа на асфалта. На тротоара ли искаш да го търся! - озъби се Емил, стискайки здраво студения метал в мръсната си ръка.

Човекът го изгледа смръщено, после внезапно избухна в смях.

- За малко да те премажа - каза миролюбиво.

Светлината на светофара отново се бе сменила и отзад започнаха да бибиткат нетърпеливо. Един таксиметров шофьор свали страничното стъкло на колата си, показа рошавата си глава навън и изкрещя:

- Айде бе! Идете другаде да си приказвате! Чупката!

Непознатият се запъти към колата си, чиято врата зееше отворена. Понечи да се пъхне вътре, но спря и се обърна към Емил.

- Ела, ще те откарам. От кой квартал си?

Емил отвори уста до отговори, но осъзна, че дори не знае името на квартала, в който бе наел квартирата преди два дни.

- Не знам - отвърна, докато отваряше дясната врата. - Ей там.

Човекът го изгледа учудено, но не каза нищо. Мълчаливо запали двигателя и зави вдясно - посоката, в която Емил предполагаше, че се стига до квартирата му. 

Непознатият шофираше мълчаливо, следвайки указанията му. В една от пресечките се наложи да обърне, защото се оказа, че улицата е без изход.

- Не познавам града. Тук съм от два дни - извинително каза Емил. Човекът кимна разбиращо.

- Знаеш ли защо се разсмях преди малко - попита.

- Напомни ми за вица за полицая, който си изпуснал портфейла. Клекнал под уличната лампа да го търси. Също като теб - изкикоти се дребничкият мъж. Спря на тъмно кръстовище, огледа се внимателно, зави и едва тогава продължи:

- Минал негов колега и го попитал какво търси. Портфейла си, отвърнал му полицаят. Къде го изтърва? Ей там, в тъмното. А защо го търсиш тук, иди там. Абе аз на светлото не мога да го намеря, ти ме караш да го търся в тъмното - избухна отново в смях непознатият. Смееше се звучно и заразително, но Емил само се усмихна. Знаеше вица.

Всъщност Емил знаеше толкова анекдоти за полицаи, че можеше ги да разказва цяло денонощие. Каза набързо няколко по-свежи, а дребничкият шофьор до него се заливаше от смях. Имаше чувство за хумор, реагираше мигновено на смешните моменти. По едно време дори се затресе от смях и се наложи да намали скоростта. Докато стигнат до олющеният блок, в който се намираше гарсониерата под наем, си бяха разменили по половин дузина полицейски вицове.

Непознатият паркира до входа, все още кикотейки се над последната смешка на Емил.

- Да се запознаем. Казвам се Асен - подаде ръка и допълни: - Полицай съм.

Асен му се обади късно следобед в понеделника, в който бе публикуван материала за алибито на Станимир от Орлово. Срещнаха се в “Комерсиал” – уютно дървено ресторантче в центъра зад областната администрация. Кръчмата бе малка, но притежаваше най-дебелото меню на триста метра околовръст. Тук можеше да влезеш да обядваш набързо и да излезеш посред нощ.

- Направо си ги разбил с това алиби. Шефовете крещят по коридорите от сутринта. Луда работа – доволно каза ченгето.

- Защо никой не се е сетил да отиде в Орлово и да провери как стоят нещата? – попита Емил и отпи от халбата с наливна бира. Беше изстудена точно колкото трябва. В “Комерсиал” всичко бе перфектно. Включително сервитьорките.

- Къде ти! – махна с ръка Асен. Говореше въодушевено, но приглушено и непрекъснато се озърташе наоколо. Намираха се в центъра на Хасково, сред толкова много очи.

Асен работеше в служба КОС. Абревиатурата означаваше “контрол над общоопасните средства”. Беше нещо като склад. Служителите водеха на отчет регистрираните огнестрелни оръжия. По-скатана работа от тази едва ли можеше да се намери в цялата дирекция. Тримата назначени в нея безделници по цял ден пиеха кафета и обсъждаха клюките. За да те уредат на работа там бяха необходими наистина дебели връзки. Асен бе протеже на шефа на криминалния отдел Милен Лилов, който бе братовчед на майка му.

- Никой не очакваше журналистите да се разровят в тази история. Всичко щеше да си мине мирно и тихо – продължи ченгето.

- Извергът е разкрит и прибран зад решетките, родителите са спокойни за децата си, цари тишина и спокойствие.

- Но в ареста е невинен човек – възрази Емил.

- На кой му пука? Станимир си лежи по цял ден, дават му закуска, обед и вечеря, никой не го кара да работи. Кеф. Къде е видял такъв охолен живот?

Емил се сети за съборетината в края на Орлово и мислено се съгласи с полицая. Така си беше. В ареста Станимир поне нямаше да стои гладен. Нямаше да мисли за нищо. Ако изобщо можеше да мисли, добави наум.

- Всичко това е така – каза накрая. – Но ако Станимир е невинен, остава въпросът – тогава кой преби детето? Защото извергът се разхожда на свобода. И се оглежда за нова жертва.

Асен го изгледа с уважение.

- Абсолютно си прав.

 Ченгето мълчаливо отпи от бирата си. Огледа се за сервитьорката и вдигна два пръста за още.

- След инцидента преровихме досиетата на всички клошари, шизофреници, алкохолици, всякаква измет, за която се сетиш. Всички, регистрирани дори за сбиване в кръчмата, минаха през ситото. И нищо.

- Сега ще ти кажа нещо, но искам веднага да забравиш откъде го знаеш – сниши глас ченгето и отново се огледа подозрително. Заведението бе почти празно, само на масата в ъгъла имаше трима мъже. Говореха на висок глас и не им обръщаха внимание.

- Следата към Станимир от Орлово тръгна от един запис.

- Какъв запис? – наостри уши Емил.

- От охранителна камера. Устройството е на обменното бюро по булевард “Съединение”. На записа се вижда фигура на човек, който излиза от уличката до военния клуб и тръгва към автогарата.

- Защо не ни казаха нищо за това? – изуми се Емил.

- Първо – записът е адски размазан и никой не би се заклел, че вижда именно Станимир – ченгето отпи от бирата и се понамръщи. Имаше прекалено много пяна.

 - Обменното бюро е на трийсет метра от пресечката и хората в далечината едва се различават – продължи след малко. – Но има и друго. Фигурата излиза от кадъра, на който личи ясно предницата на червено “Порше”. След секунди колата дава газ и изчезва. Не се вижда кой е зад волана.

Емил мълчеше и трескаво осмисляше чутото. Асен го наблюдаваше изпод вежди и май се забавляваше. Тримата мъже в ъгъла изведнъж млъкнаха и в кръчмата настана тишина. После от музикалната уредба започна следващата песен.

- На кого е това “Порше”?

- Знаеш ли колко такива коли има в Хасково?

- Колко?

- Една – отвърна доволно ченгето и се облегна доволно на стола.

- И чия е тя?

- На Славила – отвърна тържествено.

- Коя Славила? – обръркано попита Емил.

- Абе ти в кой град живееш? – възмути се от невежеството му Асен.

- Отскоро съм в Хасково – напомни му Емил.

- Вярно – съгласи се ченгето. – Не е тя, а той. Антон Славилов. Викат му Славила – обясни охотно.

Репортерът продължаваше да го гледа неразбиращо и ченгето се впусна в обяснения.

- Антон е син на Иван Славилов – един от най-големите строителни магнати в България. Сега е депутат. Между другото, член е на парламентарната комисия по национална сигурност. Тя контролира и МВР – обясни, за да не възникне недоразумение.

Емил извади бележника си да записва, но видя неодобрителния поглед на полицая и се отказа. Има си хас да не успее да запомни едно име.

- Антон Славилов и Станимир от Орлово си приличат като две капки вода. Дори носят еднакви шапки идиотки. Между другото - отиват им и на двамата - изкикоти се Асен и отново надигна халбата си. Пяната бе спаднала и той изръмжа одобрително.

В понеделник следобед на бюрото на Маргото се настани Милен от отдел “Общество”. Празният плот бързо се покри с камара папки, диктофон и слушалки, моливник, канцеларски дреболии. Емил го гледаше с изненада. В стаята имаше само две бюра. Останалите помещения, наредени от едната страна на дългия коридор, бяха тъпкани с по три, та и четири работни места.

- Много пушат в нашата стая – обясни Милен, докато прехвърляше архива си от диска в компютъра на Маргото. Той самият не пушеше.

Погледът на Емил се спря върху огромния порцеланов пепелник, който колегата му постави до монитора.

- Като сядат пред компютъра ми, поръсват цялата клавиатура с пепел, обясни Милен. – Не мога да им забраня да ми сядат на бюрото, нито пък да пушат. Единственото, което мога да направя, е да сложа пепелник - отбеляза той и извади дискетата от флопито.  

Емил мислено одобри стратегията на колегата. Мъдро решение.

После извади цигарите от джоба си. Разгъна новия брой на “Вести” и постави пакета точно до голямата реклама до главата. “АБВ – строителство, имоти”. Най-скъпоплатеното каре в целия вестник. Рекламата на Славилов.

Няма издател в света, който да се зарадва на такава ситуация – да обвини сина на най-големия си рекламодател в престъпление. Когато става въпрос за пари, границата межу доброто и злото става много размита. А при много пари изобщо престава да съществува.

Емил бавно издърпа цигара от пакета и запали. После разказа на Милен за червеното порше, записано от видеокамерата, като внимаваше  да не спомене източника си на информация. Колегата не го и попита, само слушаше мълчаливо.   

- Трябва да кажеш на шефа – каза накрая.

Емил кимна. Същото си мислеше и той. Загаси фаса си в огромния пепелник на бюрото на Милен и тръгна по дългия коридор. Стаята на шефа бе в дъното.

Един главен редактор трябва да е готов по всяко време за лоши новини. По правило обаче те идваха рано сутрин. Някой, разгневен от написаното за него, награбваше телефона. От дългия си опит шефът бе претръпнал. И знаеше – следобедните лоши новини са най-лошите новини.

Още като видя загрижената физиономия на Емил, Симеонов загря за какво ще стане дума. Безмълвно отвори шкафчето до бюрото си и измъкна тумбеста бутилка. Емил седна мълчаливо на дивана, а шефът заобиколи бюрото си и се настани срещу него. Сипа по два пръста и все така безмълвно му подаде чашата. Репортерът я пое с благодарност и отпи.

- Е? – попита главният, но не надигна чашата си, а продължи да я държи в ръка. Той прецизно дозираше алкохола по време на работа - като силно лекарство. За приемането му си има точно определени моменти, предписани от главния лекар, в случая и главен редактор.

Емил разказа отново всичко, отново без да спомене източника си. По неписаните правила на вестникарството шефът имаше право да узнае информаторите на репортерите. Но имаше и задължението да ги пази в тайна.

При полицаите бе същото. Никой оперативен работник не знаеше източниците на информация на колегите си. Наричаха ги “негласни сътрудници”. Негласни в смисъл, че че истинските им имена не се произнасят на глас. Всеки пазеше в тайна информаторите си. Имената им се знаеха единствено от шефа.

- Обаче няма как да потвърдя информацията от друг източник – предупреди Емил след края на разказа си.

- Не е необходимо – замислено отвърна Симеонов. – Така и ще напишеш – “по непотвърдена информация”.

- Значи ще пишем? – изненада се Емил.

Главният отпи яка глътка и огледа със съжаление празната си чаша. Обаче нямаше да си налее друга. Принцип.

- Ами Славилов?

- Няма да му споменаваме името. Ще напишеш точно това, което си чул – охранителната камера е заснела червено порше и човек, който се качва в колата, а лицето му не се вижда.

- Целият град знае, че това е колата на Славила. Друго червено порше в Хасково няма – Емил вътрешно се зарадва, че ще описва новата сочна версия за случая с Кичка. Хората обичаха да четат за мръсните тайни на богатите.

- Целият град знае, обаче ние не знаем – доволно рече шефът.

Стефан Колев шофираше внимателно служебното БМВ по разбития път за Румелия. Селцето бе на на няколко километра встрани от главния път за Маджарово. Броеше петдесетина къщи, повечето необитаеми. Невероятната природна красота на този край привличаше по каталозите много западни туристи, но разбитият древен асфалт, неуредиците и окаяното  състояние на селата отблъскваше тези, които веднъж се бяха подмамили по рекламата. Природни забележителности – да, но като няма къде да се изпикаеш цивилизовано, това вече не беше туризъм, а по-скоро доброволно отшелничество, макар и кратко.

Пътят извиваше живописно край река Арда, но полицаят бе зает с мислите си и не му беше до заплесване по природата. Освен това дупките по пътя бяха толкова много, че баварецът се клатушкаше като лодка в океана и всяко невнимание можеше да му струва поне спукана гума.

БМВ-то изръмжа след моста, направи почти обратен завой и се плъзна по новия черен асфалт към имението на Славилов. Друсането изведнъж изчезна, край пътя се заредиха грижливо поддържани дървета и градински алеи. Частно имение.

Във всяко богатство в бедна държава има нещо неестествено. Границата между двете е прекалено очебийна, за да не  я забележиш. Изглежда като скъпа обувка от крокодилска кожа върху недодялана дървена протеза.

Иван Славилов бе дребен енергичен мъж с късо подстригана прошарена коса. Стоеше на верандата пред огромната вила и го очакваше. Беше с шарени бермуди и тениска, изпод която се подаваха жилавите му космати ръце.

Ченгето паркира колата пред входа и се измъкна с пъшкане. Здрависаха се почти сърдечно, после Славилов го покани с гостоприемен жест вътре. Цялата предна стена на просторната  стая беше остъклена, в дъното проблясваха меко огледалата на  малко барче, на лавиците бяха наредени бутилки с разноцветни етикети. Бяха различни по височина, тъмни и прозрачни, тумбести и източени, като набързо сформиран взвод за разстрел.

Алкохолът е най-великото откритие на човечеството, по-велико дори от топлата вода. Още първата глътка те сдобрява със света. И дори не е необходимо да се мокриш.

Стефан Колев не си падаше по пиенето, но оцени изискания вкус на коняка в затоплената тумбеста чаша.

Настаниха се на ниските дивани до френския прозорец с изглед към градината. Държаха питиетата в ръце и мълчаха. Стефан Колев се любуваше на гледката и чакаше Славилов да започне разговора. Който поведе в мача, обикновено губи пазарлъка, убеден бе полицаят.

Славилов бе известен като любител на чашката, но сега отпиваше скъпернически от коняка. Мълчеше и зяпаше през стъклото. Държеше чашата в ръка и замислено я разклащаше. Тишината натежа прекомерно и ченгето се престраши да започне. Разказваше бавно и внимателно. Когато заговори за Станимир, използва думата “заподозрян”, както е по всички правила. Славилов слушаше с леко кривната встрани глава, но продължаваше да зяпа през прозореца, избягвайки погледа на събеседника си. Дори не трепна, когато Стефан Колев стигна до червеното порше. Едва забележима червенина изби по страните му, когато ченгето описа другият, приличащ на Станимир млад мъж с бейзболна шапка, който по всяка вероятност сяда в колата и стартира с мръсна газ. Славилов кимна горчиво. Синът му не познаваше друг начин за подкарване на автомобил.

Полицаят млъкна и отпи здрава глътка. Отлежалият коняк пропълзя бавно и стопли кръвта му.

- А откъде се появи този драскач?

Славилов измъкна от долния плот на масата броя на “Вести” с алибито на Станимир и го огледа с отвращение.

Колев сви рамене.

- Нов е. Отскоро е в града.

- Проучете го. Пъха си носа където не му е работа, кисело процеди Славилов.

Полицаят се понамръщи на безцеремонността, с която му нареждаха, но премълча.

Стефан Колев дължеше кариерата си на Славилов. Ако не бе протекцията на предприемача и досега щеше да разследва кражби на кокошки и кръчмарски побоища в Харманли. От прашното  полицейско управление в малкия провинциален град го бе измъкнал именно Славилов. Нямаше как да пропусне този факт.

- Антон е говедо! От малък се набърква в неприятности – ядосано каза депутатът и остави чашата на масата по-далеч от себе си. – Дори аз не мога да се оправя с него – допълни примирено.

Ченгето слушаше и мълчаливо гризеше крайчеца на юнашките си мустаци, напоени с аромата на коняка. Семейните драми не го вълнуваха особено. Чакаше да чуе нещо конкретно.

- Но, разбира се, няма дори да помирише килия! Той е Славилов! – отсече заповеднически магнатът.

Стефан Колев едва не се разсмя. Ако съберяха достатъчно улики младото диване не само щеше да помирише затвора, но и да изгние зад решетките. Общественият натиск по случая бе огромен, главният секретар на вътрешното министерството лично му звънеше всяка сутрин да се информира за разследването. След разкритието на “Вести” за алибито на Станимир дори искаше да му четат по телефона всички заглавия в местната преса, свързани с Кичка. Даже министърът не можеше да защити младия Славилов, ако не искаше да рискува стола си.

Политиците са едни надути пуяци, които си мислят, че всичко което хвърчи се яде, злобно си помисли ченгето. Намокри отново края на мустаците си в тумбестата чаша. Облиза ги и въздъхна доволно.

- Опичайте си акъла с Антон! – повтори с железни нотки в гласа Славилов. – Аз не съм селският идиот.

Ченгето сведе поглед, за да не проличи омразата в очите му. Изпи на един дъх останалия коняк, без да усети вкуса му и си тръгна.

Ако Иван Славилов държеше директора на ОДП за гушата с протекцията в кариерата, той пък го стискаше за топките. С един окървавен нож, който пазеше в дъното на сейфа в кабинета си. 

С него преди единайсет години бе убит съдружникът на Славилов. Папката с разследването на убийството прашясваше в един от шкафовете на криминалния отдел. На нея с избледнели букви можеше да се прочете “срещу неизвестен извършител”.

Златко Бушона стана съдружник на Иван Славилов през деветдесет и първа. Дотогава имаше  ателие за поправка на електроуреди в Харманли, но посещаваше и домовете за дребни ремонти. Наричаха го Бушона, защото взимаше пари дори за смяната на изгорял предпазител. Колкото и да не е за вярване, има хора, които не могат да си сменят изгорялата крушка в коридора. В такива случаи Златко Бушона бе насреща. За смяна на лампа вземаше само по левче.

Иван Славилов вече бе положил основите на бъдещата си империя. Строителен инженер по образование, до промените през осемдесет и девета бе работил в държавното БКС- Благоустройство и комунално строителство. Още в първите месеци на демокрацията регистрира собствена строителна фирма, като дори успя да си присвои няколко от обектите на доскорошното му предприятие. Всъщност присвояване не е точната дума. Славилов просто предложи почти два пъти по-ниски цени. Получи договорените суми за два от строежите предварително и се учуди къде по дяволите са потъвали толкова много пари в държавното БКС. Продължи да се чуди, докато сключи договори за построяването на още няколко сгради, а левовете започнаха да се изливат в касата му като пролетен поток.

Съдружието в бизнеса много често наподобява сключването на брак – човек взема съдбовното решение, воден не от разума, а от инстинкта си. Славилов и Бушона си паснаха съвършено. Златко превръщаше всичко в пари. Понякога вместо 220 волта изричаше “220 лева”, но всички разбираха какво иска да каже. За Славилов пък най-голямата тръпка в бизнеса бе намирането на прости, но елегантни инженерни решения, които в крайна сметка също носеха пари.

Резултатите от бизнес брака не закъсняха. Всеки втори строеж в Харманли бе дело на новата им фирма. Славилов вече поглеждаше и към областния град – Хасково, където бяха големите обекти.

Проблемите в една фирма обикновено започват в два случая – когато няма пари или когато има прекалено много пари.  

Ябълката на раздора се оказа търг за продажба на бетонов възел, част от бившето предприятие на Славилов БКС. Първоначалната цена бе повече от скромна – осемнадесет хиляди лева, по-малко от очакваната годишна печалба от производството. От свои хора Славилов бе научил кой ще участва, както и каква суми ще се предлагат. Търгът бе таен – участваше се със запечатан плик, в който е посочена цената. Идеята бе да се предложи сума с няколко лева над тази на конкуренцията. Размерът й се знаеше с доста голяма точност благодарение на разузнаването, което в случая се представляваше единствено от Славилов и неговите връзки. 

Голямата изненада дойде при разпечатването на пликовете. Търгът се печелеше от фирма “Електрон”, която бе предложила цели осем лева повече от съдружниците Славилов и Златко Бушона. Куриозното в случая бе, че фирма “Електрон” бе еднолична собственост на Бушона. С нея той работеше преди да регистрират общата “АБВ”.

Славилов се почувства здравата прецакан. И наистина беше. От цялата работа излизаше на загуба, защото бе бутнал няколко хилядарки на един от участниците в търга, за да подаде формална оферта със съгласувана със самия него цена. Така никой не можеше да твърди, че търгът е нагласен или пък че не е имало достатъчно участници. Сега трябваше да запише тези пари в графата “хвърлени на вятъра”. А ножът в гърба, забит от собствения му съдружник, нямаше дори къде да запише. При Славилов просто нямаше такава графа.

По онова време Стефан Колев бе районен полицейски инспектор в Харманли. По мустаците му все още нямаше издайнически бели косми, а биреното коремче не съществуваше.

Иван Славилов му се обади малко преди полунощ и без всякакви предисловия каза с равен глас:

- Златко Бушона е убит.

Ченгето пое дълбоко въздух и настоя за подробности.

Славилов говореше спокойно като човек, който напълно се контролира. Намираше се при трупа в местността “Свети Трифон” край Харманли – вилната зона на града. Да, тялото било пред очите му.

- Идвам! Стой там! – кратко нареди Стефан Колев.

- Да не съм луд – в гласа на Славилов за пръв път от началото на разговора се промъкна паника. Беше наясно, че всички подозрения щяха да се насочат към него. Незабавно.

След по-малко от час вилата на Златко Бушона бе оградена с жълти полицейски ленти, а из нея щъкаха момчетата от оперативната група. Бушона бе открит на пода до дивана в хола на първия етаж, целият в кръв. По тялото по-късно патологът откри седемнайсет прободни рани. Поне три от тях можеха да са причинили смъртта, защото бяха в областта на сърцето. Из цялата стая личаха следи от ръкопашна схватка – обърнати столове, смъкната покривка от масата, обърната ваза с цветя, счупени чаши. Ченгетата се завираха навсякъде да търсят оръжието на престъплението, по всяка вероятност нож, но не успяха да го намерят.

Откри го Стефан Колев. Натъкна се на него случайно в най-отдалечения край на градината, под пейката. Просто поседна на нея за миг и усети, че е настъпил нещо твърдо. Наведе се и го взе внимателно с два пръста. Ръката му бе с найлонова хирургическа ръкавица, каквито криминалистите слагат при оглед на местопрестъпление.

Стефан Колев и Иван Славилов бяха състуденти. По време на следването не бяха първи приятели, но университската скамейка притежава особеното свойство да засилва чувството за близост с течение на времето. След дипломирането Славилов започна работа по специалността си в харманлийското БКС, а Стефан Колев завърши полицейската школа в Симеоново и стана ченге. Въпреки че живееха в малък град не се виждаха с месеци. Но бивши състуденти няма. 

Докато шофираше към града бялата си лада, която имаше по онова време, Стефан Колев се питаше дали не сбърка фатално, че скри от колегите си за находката. Окървавеният нож, обвит в найлон, бе напъхан в жабката на колата и погледът му непрекъснато се отклоняваше натам.

Никога след това двамата не продумаха за убийството. Славилов не коментираше хода на разследването, въпреки че бе разпитван няколко пъти. А Стефан Колев се убеди, че подозренията му са основателни, когато предприемачът откупи дяла на мъртвия си съдружник от вдовицата му Лиляна. Противно на характера си, Славилов без всякакви пазарлъци се съгласи на исканата сума, дори даде повече. Ченгето присъстваше на преговорите. Беше нещо като арбитър и гарант за справедливост.

Не можеше да си обясни необичайната щедрост на Славилов с нищо друго, освен с чувството за вина. 

Лиляна бе една от красавиците на Харманли. Вече и една от най-богатите жени в града. Ченгето побърза да се вреди преди останалите да са научили втората част от истината.

Три месеца след убийството на Бушона Стефан Колев се премести да живее в къщата й.      

Реакцията на Иван Славилов бе недвусмислена. На третия ден след публикацията във “Вести” за записа от охранителната камера над главата на конкурентния “Новини” се появи каре на компанията му “АБВ”. Предприемачът отговаряше на език, ясно разбираем навсякъде по света – езика на парите.

Рекламите са най-скъпи около главата на вестника. За каретата там обикновено няма определени тарифи, сумите се определят с договаряне, обикновено за цяла година. Емил нямаше представа колко плаща Славилов за рекламата си във “Вести” годишно, но предполагаше, че никак не е малко. “АБВ” бе сред най-мощните фирми в региона.

Строителният магнат им казваше: Договорът ни изтича след няколко месеца и няма да бъде подновен, ако не си опичате акъла. Парите са си мои и мога да ги дам където си искам.

Всеки човек решава дилемата “истината или парите” за различно време. Общото при всички случаи е, че главоболието започва рано сутрин.

Шефът си бе взел болкоуспокоително от аптеката на ъгъла и гълташе хапчетата като бонбони. В цялата редакция цареше измамно спокойствие и тишина, репортерите се държаха пресилено учтиво един с друг, нещо необичайно за нормалното ежедневие, когато си крещяха непрекъснато.

Втората бомба за деня избухна малко преди 12 на обяд. Прессъобщението на ОДП бе лаконично. “Във връзка с появилата се информация в някои медии за запис от охранителна камера до мястото на инцидента с двегодишната Кичка, МВР съобщава, че такъв запис действително има, но от него не може да са направи категорично заключение за съпричастност на шофьора на поршето към произшествието. На лентата се виждат още три автомобила, като всеки един от тях теоретично  би могъл да бъде на извършителя. Всички версии за инцидента са проверени от криминалистите. Доказателства се събраха единствено за Станимир от село Орлово, за което медиите бяха уведомени”.

При следващото изречение обаче Емил подскочи. То гласеше: “Записите на всички охранителни камери в града са черно бели и по никакъв начин не може да се твърди, че въпросната кола е червена на цвят”.

Мат.

- Истинското порше е само червеното порше – кисело коментира на оперативката Симеонов. Бе прочел прессъобщението. Добрият шеф винаги трябва да е в течение на лошите новини.

Началникът на криминалния отдел Милен Лилов бе събрал оперативните в залата за прожекции и за стотен път изгледаха записа от камерата. Докато преди седмица бяха единодушни, че виждат Станимир, сега всеки намираше нещо различно във фигурата на екрана и се чудеше как дотогава не го е забелязал. Преди всички бяха готови да се закълнат, че на записа е Станимир, сега до един бяха убедени, че не е той. 

- Мама му стара, не е той – на висок глас каза накрая Лилов. Ченгетата мълчаливо се съгласиха с шефа си.

     

Уточнението във вестника бе кратко и гласеше: “Заснетата от видеокамерата кола на мястото на престъплението над малката Кичка НЕ Е НА АНТОН СЛАВИЛОВ.” Не бе подписана.

Иван Славилов  бе побеснял. Адвокатът му Антон Голев го слушаше мрачно, макар вътрешно да се смееше.

- Не можем да ги съдим – каза накрая. – На практика излиза, че ако трябва да ги опровергаваме, сме длъжни да твърдим, че колата е на сина ти.

Славилов онемя.  Преглътна мъчително и каза:

- Подлото в случая е, че изобщо споменават името на Антон. До вчера се пишеше единствено за колата, но нямаше име. Сега всеки, който само се е досещал, че на записа е той, вече ще бъде сигурен в това.

Адвокатът си позволи да се усмихне предпазливо.

- Вярно. Но ти сам настоя да пуснат опровержение. Какво да опровергават, след като изобщо не са споменали име?

Славилов пое шумно въздух и страните му отново се зачервиха. Ревна:

- Ще ги съдиш! Не ме интересува за какво. За глобалното затопляне, за международното положение, за обида на Божията майка, все тая. Искам онзи умник да не излиза от съда...

Голев премигна. После усети как го изпълват топлите вълни на задоволството. Очертаваха се дълги безсмислени дела. И непрекъснат поток от тлъсти хонорари. Славилов не се скъпеше за адвокати, знаеше го от опит.

Все щеше да намери за какво да се заяде. Когато и да тръгнеш да съдиш един вестник, все ще си закъснял. И не може да няма за какво.

Изправи се.

- До края на седмицата ще внеса поне десет жалби – каза убедено.

- Така те искам – оживи се магнатът.     

- Славилов натиска Стефан Колев да покрие случая със сина му.

Емил трепна.  

Ченгето го гледаше изпитателно и скъпернически отпиваше от бирата си.

- Ще го напишеш ли това? – полюбопитства.

Репортерът не отговори. Навлизаха в дълбоки води. Славилов не бе кой да е. И определено не беше селският луд, когото разкарват като мечка пред фотографите.

- Трябва първо да проверя – отговори уклончиво.

Асен се ухили.

- Нали знаеш, че моята информация е абсолютно достоверна!

- Знам – въздъхна Емил. Това, което ченгето не знаеше бе, че дори фактите да са достоверни, те трябва да бъдат потвърдени от някого. За предпочитане – официално. В противен случай репортерът стъпва на много хлъзгав терен. В случая възможните източници бяха два – Славилов и Колев. Със сигурност никой нямаше да си признае. Това бе част от задкулисните сделки и машинации, които никога не виждат бял свят.

Емил се изправи. Щеше да се пробва.

- Аз черпя – спря го Асен, когато бръкна в джоба за пари.

- Откъде сте чули подобна глупост! – възмути се шефът на полицията, когато Емил му звънна и в прав текст го попита дали Славилов му е оказвал натиск по разследването на случая с Кичка.

 - Имам си източници – нахакано отвърна репортерът. – Обаждал ли ви се е Славилов или не?

- Говорихме по случая – отстъпи леко Стефан Колев. Не можеше направо да излъже. Но пък и не можеше да каже истината – че строителният магнат го бе привикал във вилата си, както се призовава провинил се ученик в дирекцията.

- Виж какво сега, ще ти го кажа, но неофициално – фамилиарно поде полицейският шеф. – Ние не работим по тази версия, която вестникът ви се опитва да наложи – за поршето и подобни глупости. Аз обаче се срещнах с бащата, за да изясня за себе си някои факти – продължи свойски Колев.

- Нали ме разбираш? За собствено успокоение.

Емил не вярваше на нито една дума.

- Показахте ли записа на Славилов? – продължи с въпросите. Правеше се на ченге, но насреща си имаше истинско ченге.

- О, не, ама как! – възмутено отрече полицаят. – Това е абсурд, как така ще му покажа веществено доказателство!  

Емил се сбогува и затвори. Не бе сигурен дали този безсмислен разговор ще му влезе в работа. Поне си направи удоволствието да подложи на разпит полицай номер едно в региона.

Всъщност, щеше да го напише. Дали материалът ще види бял свят, това вече бе друга работа. Както се изразяваше шефът – в България има свобода на словото и всеки може да напише каквото си иска. Но понеже има и свобода на печата, печатът може и да не публикува написаното.

Демокрация.

Стефан Колев затвори телефона и се ухили доволно. После извади от бюрото мобилен апарат, набра номера по памет и затвори. Не мина и минута, когато GSM-ът избръмча. Ченгето вдигна припряно.

- Добра работа, Асене! Захапал е веднага. Току-що ми се обади.

Полицаят извади ловко с една ръка цигара от кутията и запали.

- Ще видим дали ще излезе нещо във вестника. Не ми се вярва – допълни Колев и вдъхна дълбоко дима. – Във всеки случай ти твоята работа си я свършил перфектно. Останалото не те засяга.  

Шефът извъртя стола си встрани от бюрото и изпъна с удоволствие схванатите си крака. Погледна беузпречно излъсканите си черни обувки и се усмихна доволно.

- Знаеш какво е следващото, което ще му пробуташ, но няма да бързаш. Аз ще ти се обадя кога – нареди кратко и затвори. 

Синът на Славилов живееше в самостоятелна къща в края на града. От оградата нататък започваше боровата гора на парка “Кенана”. Допреди десетина години там се намираха неугледни съборетини, гордо наричани вили, но в края да деветдесетте все повече новобогаташи купуваха парцели и издигаха къщи в този край на града.

Емил крачеше по стръмната улица към квартала със стария брой на “Вести”, в който бе публикуван материала за поршето.

Статията всъщност бе съвсем лаконична. Просто се съобщаваше за премълчания от полицията запис от охранителната камера, но от това не се правеха никакви изводи. Само се намекваше, че е възможно да има и друг заподозрян освен лудия Станимир от Орлово. Но нямаше и дума, която да подсказва чия е колата. Емил дори бе вметнал йезуитски, че номерата й не се виждат на записа и я наричаше “мистериозното червено порше”.

Мистерията бе съвсем прозрачна за повечето читатели. Истината бе ясно забележима като слон, който крачи по главната улица. Можеш да го наречеш “животинчето” и това няма да бъде безогледна лъжа, но всички виждат, че е цял слон.

Антон Славилов го бе намерил по телефона още сутринта, но Емил изчака до оперативката в един часа. Мразеше оперативките. Затова се обади на шефа, че няма да присъства. С долепена до ухото слушалка, главният само му кимна, че е разбрал и продължи да крещи по телефона.

Къщата бе заобиколена с двуметрова тухлена ограда с два входа. Единият бе за коли, с метална врата с дистанционно управление. Другият бе дървена порта със звънец, на който пишеше само “Антон”.

Емил го натисна и задръжа продължително пръста си на бутона, но не чу звука му. Сигурно звънеше вътре в къщата, която се намираше в дъното на двора.

Репортерът звънна още веднъж, но със същия резултат. Почака още малко и натисна бравата. Портата не беше заключена. Отвори се мазно като врата на хладилник. Емил подаде глава и замръзна от изненада.

Дворът бе осеян с надгробни паметници. Бяха поне няколко десетки. Големи и малки, високи и ниски. Между тях бяха избуяли треви, които придаваха на двора мрачния вид на изоставено гробище.

Къщата в дъното на двора изглеждаше пуста. Входната врата и два от прозорците зееха отворени, но нищо не издаваше присъствие на човек. До постройката водеше пътека, настлана с каменни плочи, която разделяше двора на две неравни половини. От едната страна бе гробището. От другата – голям навес с огнище, нещо като лятна трапезария. На две от гредите бе опънат хамак, в който лежеше някой. Едва сега Емил долови хъркането.

Приближи се предпазливо.

Около хамака се търкаляха смачкани кутии от бира. Бяха поне двайсетина. Емил стъпи внимателно между тях и погледна спящия. Антон бе малко над двайсетгодишен, с набола тридневна брада и потно от жегата лице. Тялото му бе свито малко неестествено от хамака в неудобна поза, но спеше дълбоко. И хъркаше като дъскорезница. Над него на вълни се носеха алкохолни изпарения. Приликата със Станимир от Орлово бе очевидна. 

Още сутринта по телефона на Емил му се стори, че Антон леко заваля думите, но понеже за пръв път говореше с него реши, че може би има проблеми с дикцията. Сега разбра, че синчето е било яко поркано още от зори.

Хвърли поглед към гробището от другата страна на пътеката и напусна двора. 

- Където и да се намираш, веднага изчезни оттам! – гласът на Асен звучеше приглушено, сякаш говори от коридора пред нечия врата.

- Аз съм си в квартирата – машинално отвърна Емил.

- Именно – натърти ченгето. – Изчезвай веднага. Заподозрян си в убийство.

- Какво? – ченето на Емил увисна от изненада.

- Някой е размазал главата на Антон Славилов с огромен камък този следобед. Съседи са те видели да влизаш в къщата.

- Не съм аз – почти извика Емил.

- Някой да е казал, че си ти – ядосано повиши глас полицаят. – Но си заподозрян и колегите ще те приберат до няколко минути, ако не си размърдаш веднага задника.

- Ама той умрял ли е?

- Не знам. Допреди малко беше жив, но бере душа. В болницата е.

- И ще ме арестуват ли? – Емил усети, че коленете му се разтрепераха. Изпита неистова нужда да се изпикае.

- Не – изсмя се ченгето. – Но ще те държат в управлението до изясняване на случая. А това може да продължи с дни.

Емил пое дълбоко въдух. Усещаше как го обзема паника.

- Не съм му направил нищо – каза безпомощно.

- Вярвам ти – смекчи тона Асен. – Но след продължителен престой сред бандитите в чакалнята и многобройни беседи с някой изнервен полицай накрая ще си спомниш как си го убил и дори ще си го признеш. Друг заподозрян засега няма. Така че скачай веднага и изчезвай оттам.

- Не познавам никого в града, освен колегите – каза на себе си вестникарят.

- Колегите ги забрави. След квартирата ти първо там ще те търсят.

- Не познавам никого тук – почти изкрещя Емил. – Само теб и зъболекаря си.

- Зъболекарят? Чудесна идея. Отивай веднага на зъболекар!

- Абе ти луд ли си? Как ще се изтърся в десет часа вечерта в дома на човека?

- Ти избираш. Районното те чака.

Емил изруга наум. Всъщност май го бе направил на глас, защото ченгето се захили.

- Майната ти, Асене! – вбеси се Емил.

- Доживях да срещна срамлив репортер – продължи да се хили полицаят. После допълни сериозно – Изключи си мобилния телефон и не го включвай, докато не ти се обадя.

- А как ще ми се обадиш, ако си изключа телефона? – поинтересува се Емил.

– Ще те намеря – уклончиво отвърна полицаят.

- Как? Аз знам къде живее докторът, но не знам името на  улицата.

- Не се безпокой – отново се засмя ченгето. – Работя в полицията.

Доктор Енев първо се стъписа, но после се ухили до уши и го покани с гостоприемен жест. Минавайки край него в тесния коридор Емил усети алкохолни изпарения. Докторът май се черпеше.

Репортерът му излезе с номера, че е изгубил ключа от гарсониерата, няма резервен, а хазяинът живее в близкото село Книжовник. Стоматологът го изслуша разсеяно, докато вадеше от витрината чиста чаша. За него май бе по-важно, че се сдоби с неочакван сътрапезник.

Доктор Енев бе доста над трийсетте, но не бе женен. Живееше на втория етаж на къща в тихия квартал зад пазара, на първия приземен етаж бе кабинетът му. Жилището бе доста добре подредено за ерген, но изглеждаше малко разхвърляно за лекар.

Повечето зъболекари придобиват един особен маниер на общуване. Могат да говорят безспир, без да им се отговаря, но въпреки всичко разговорът някак си върви. Това се налага от практиката, защото в повечето случаи събеседникът им е със зяпнала срещу тях уста, без възможност да отрони дума и може само да върти очи насреща. Добрите зъболекари обаче успяват ловко да поддържат разговора.

Седнаха в хола и си наляха водка.

- Ние, стоматолозите, работим според сезона - като шивачките. Имаме пикови моменти, когато едва смогваме. Например преди абитуриентските балове чакалнята ми е препълнена. В началото на септември, за новата учебна година, пак наплив – децата хукват да правят развалени зъби. Преди Нова година – отново навалица. Този сезон обаче е спокоен, през юли и август хората не мислят за зъбите си, а за морето – разказваше докторът. Очевидно думите му бяха своеобразно продължение на мислите му отпреди да се изтърси Емил. Репортерът мълчеше, но това не смущаваше Енев. Не беше свикнал непременно да му отговарят.

Емил го слушаше разсеяно. Всичко това можеше да му бъде интересно, ако си нямаше други грижи. Но в главата му се бе загнездила картината на двора с надгробните плочи. За стотен път преживя всяка своя стъпка по пътечката между камъните. Какво, мамка му, търсеха надгробни паметници в онзи двор?

Около полунощ бутилката с водка бе изпита. Докторът обаче измъкна от шкафа друга и гръмогласно настоя да я отворят. Емил не се противи дълго. Чукнаха чаши с новото питие и репортерът изпита неистова нужда да говори. Издебна един от редките моменти, в които стомотологът бе затворил уста и каза:

- Не съм си загубил ключа. Търсят ме от полицията.

Енев хлъцна от изненада. Тутакси реши, че трябва да преодолее сюрприза с ново питие. Незабавно допълни чашата си.

Емил разказа накратко за случая с Кичка, както и последните събития от деня, довели го в дома на стоматолога. Докторът, разбира се, бе чул за зверството с детето, за арестувания Станимир и версията с поршето на Славилов-син. Не бе впечатлен особено от новината, че някой е разбил главата на богаташкото синче. Дори измърмори под носа си нещо в смисъл, че има Господ на тоя свят.           

После разпаленото му от алкохола въображение взе връх и той започна да изброява на глас местата, където може да скрие Емил.

- Имам мазе, което съм превърнал в механа. Там никой няма да те намери. Можеш да останеш долу, докато хванат истинския убиец – заломоти докторът.

Конспиративната му мисъл се развихри и той започна да разказва за вилата си в Любеново. Селото е близо до града, но трудно достъпно, натърти зъболекарят. Вилата му се намирала в самия му край, толкова закътана, че самият той понякога трудно я откривал. Та какво остава за тъпата полиция.

Емил разбра, че разговорът се превръща в пиянско бръщолевене. Прозина се продължително и демонстративно се протегна. Докторът някак успя да схване намека и се заклатушка из стаята да търси чисти чаршафи.

Сутрешната оперативка при директора на ОДП премина в обсъждане на инцидента със Славилов-син. Бяха събрани всички началници на отдели в областната дирекция. Стефан Колев бе мрачен и язвителен. На прицела му бе шефът на криминалистите Милен Лилов.

- Има един единствен заподозрян и вие не можете да го намерите втори ден! –  подхвърли иронично.

Не беше втори ден. Бяха минали едва двайсетина часа.

Лилов не отвърна. Въртеше нервно химикала в изпотените си пръсти, забил съсредоточен поглед в дългата маса, около която се бяха разположили останалите полицейски шефове. Някои от тях му съчувстваха, но повечето май злорадстваха.

- Аз щях да открия вестникарчето за четвърт час – подхвърли Стефан Колев на себе си, но достатъчно силно, за да го чуят всички. Бе вперил дебнещ поглед в Милен Лилов.

Лилов направи неимоверно усилие да не трепне.

Това бе клопка.

Той и директорът бяха единствените в стаята, които знаеха къде е Емил. Стефан Колев бе отлично осведомен, че Асен е протеже и роднина на Лилов и сега проверяваше лоялността му.

Ако Асен е съобщил на чичо си къде се е подслонил снощи Емил, значи е верен не само на мен. И това трябва да се има предвид, разсъждаваше наум Стефан Колев.

Ако шефът разбере, че знам, Асен ще изгърми, разсъждаваше Лилов. А племенникът му бе едно от стъпалата към директорския стол. Може би най-важното стъпало.

Лилов стисна зъби.

- Ще го намеря – каза пресипнало. – До обяд.

- Добре – кимна доволно Колев

Емил сложи новата карта в телефона си и го активира. Апаратът изжужа и дисплеят светна. Репортерът бе последвал съвета на ченгето и изключи мобилния си още снощи. Но на път за доктор Енев купи пакет с нова сим-карта с предплатени минути за разговори. Сега номерът му бе друг и няма как да бъде проследен. Едновременно с това обаче Емил си даде сметка, че телефонният указател бе останал в старата му карта. А не помнеше наизуст нито един номер.

Изруга. Постави отново старата си карта и телефонът веднага започна да звъни.

Отново изруга. Бе сигурен, че ако вдигне, могат да проследят обаждането и да локализират мястото, където се намира. Дали бе така обаче, ако няма проведен разговор? Можеха ли да проследят телефона, докато само звъни? Откъде да знам, полицейска им работа, махна с ръка той.

Бързо отвори менюто и преписа няколко телефонни номера. После отново сложи новата карта и въздъхна. Дано не са го прихванали.

Звън на телефон го накара да подскочи. Този път обаче звънеше стационарният апарат в жилището на доктора. Енев се обаждаше от кабинета си на долния етаж. Поиска да узнае дали няма нужда от нещо. Още бе превъзбуден, били му хрумнали нови идеи и държеше веднага да ги сподели. Емил едва успя да укроти ентусиазма му като обеща да го държи в течение на събитията.

После отново взе мобилния и набра номера на шефа. Той вдигна светкавично.

- Радвам се да чуя най-търсения човек в Хасково – каза, след като разпозна гласа му. На Емил обаче не му беше до смях.

- Обаждаха се да те търсят още снощи – продължи по-сериозно шефът, усетил напрежението му. – А тази сутрин ми звънна самият Милен Лилов. Търсят те като свидетел, нямат нищо срещу теб. Спокойно можеш да отидеш в полицията да дадеш показания. Веднага след това ще те освободят.

- Също като Станимир – язвително каза Емил.

- Станимир няма вестник зад гърба си – леко повиши тон шефът. – Да не мислиш, че ще те оставя да се оправяш сам. Ще блокираме районното с фотографи и репортери и ще ги държим под око. Ще изпратя най-добрите адвокати. Градът ще им се стори тесен, ако рекат да ти свият някакъв номер.

Шефът замълча за миг да си поеме дъх и продължи:

- Впрочем работата със синчето е ясна. Намерили са го към четири и половина, бил е ударен най-много половин час преди това. Ако не ме не лъже паметта, ти се върна в редакцията към един и половина и отиде в съда, нали така?

- Да – потвърди Емил.

- И там са те видели много хора, разбира се? – това бе полу-констатация, полу-въпрос.

- Естествено – потвърди Емил. – Съдията ме глоби сто лева.

- Сто лева? – ахна шефът – За какво?

- Телефонът ми звънна в залата по време на процеса.

- И кой идиот ти звънна точно тогава?

- Ти – отвърна ехидно Емил.

Повечето редактори дори не подозират на какви мъки са подложени репортерите.

Занаят.

- Хм – изсумтя Симеонов и побърза да смени темата – Аз обясних на Лилов, че целия следобед си бил в съда.

- И какво?

- Каза, че той лично дори за момент не те е подозирал. Но така му наредили. Пък и такава си е процедурата – да се разпитат всички свидетели. Така че просто отиди в полицията, без да се притесняваш. Както се казва – пътят към свободата минава през решетките. 

Шефът се изхили, пое дъх и добави:   

- Ама ти какво очакваш от ченгетата, след като ги направи за смях? Да те черпят с бонбони ли?

Емил размисляше.

- Ще отида – каза накрая. – Но следобед.

- Става – одобри шефът. – Когато решиш. Но ми звънни преди това. Да знам.

Емил затвори и се вторачи в листчето с телефонните номера, които бе извадил от указателя в старата си карта. Взе химикал и подчерта един от тях. На Маргото.

.

Маргото прекарваше отпуската си в Хасково. През август южният град приличаше на пещ. Тук оставаха само неколцина работяги и бедняците, които нямат пари за море. Всичко останало се юрваше нанякъде.     

Истинският репортер никога не е в отпуска. Мобилният му телефон е винаги включен, а ушите му са широко разперени за новини.

Маргото бе в течение на събитията и знаеше всичко. Прекъсна обясненията му и попита делово:

- С какво мога да помогна?

- Искам да знам какво е състоянието на Антон Славилов. Дали е жив – каза Емил.

- Изчакай няколко минути. Ще ти звънна.

Той затвори и остана безмълвен, впил поглед в мобилния апарат. Изпита глад и започна да тършува из кухнята на доктор Енев. Отвори огромния хладилник, който цяла нощ го дразнеше с боботенето си. Откри бучка пожълтяло сирене и няколко маслини. Приседна на малката кухненска маса, избута встрани снощните чинии и започна да дъвче машинално. Изяде сиренето и маслините, но усети още по-голям глад. Не бе ял от вчера на обяд. Отвори пак хладилника само за да се увери, че е празен. После хвърли алчен поглед към шкафовете над мивката, но се отказа. Махна с ръка и отново заби поглед в телефона.

Апаратът звънна след цели двайсет и седем минути.

- Антон снощи е бил опериран от професор Найденов в пловдивската неврохирургия. Състоянието му е стабилизирано, няма опасност за живота му. Ще се оправи – на един дъх издекламира Маргото.

- Искам да го видя.

- Хм. Защо не поискаш нещо по-лесно? Почакай.

Следващият четвърт час сякаш продължи по-дълго от предишните тридесет минути. Може би защото вече нямаше нищо за ядене.

- Отиди на кръстовището до пазара. Идвам след двайсет минути – нареди по телефона Маргото и веднага затвори. Той скочи и намъкна в движение ризата си в дънките. Хукна към вратата, преди да успее да съобрази, че пазарът се намира на няколко крачки зад ъгъла на уличката и до две минути ще е там. Насили се да върви бавно като  отпускар.    

През минута поглеждаше часовника си. Понякога времето се точи непоносимо бавно. Тръгна до обикаля из уличките на квартала. Не можеше да се изтъпани на най-оживеното кръстовище в града и да стои там четвърт час като статуя.

Точно двадесет и три минути след последния разговор с колежката той се появи иззад ъгъла на пазара и едва тогава се сети, че е забравил да пита Маргото каква кола има. Бръкна в джоба за мобилния телефон и в този момент я забеляза. Бе със сребристо БМВ, паркирано точно до знака “спирането забранено”. Тя също го видя отвътре и му махна с ръка. Емил тичешком пресече улицата и се пъхна на предната седалка до нея.

Един униформен полицай до светофара ги изгледа любопитно, но не мръдна от мястото си.

- Спряла си на забранено! Под носа на ченгето – възмути се той, докато тя припряно запали двигателя и включи на скорост.

- Колата е на Галин. Всички полицаи в Хасково я знаят – тросна се Маргото и се включи в движението.  

- Кой е Галин? – озадачи се Емил.

- Галин Николов е началник на КАТ Хасково – присмехулно отвърна тя.                                     

Пред очите му изплува сцената с ревящата Марго, ровеща из чантичката си за носни кърпички.

- Ясно – каза той. – Онзи тип, за когото ще се жениш.

- Да се женя ли? – тя едва не изтърва волана. – Откъде пък го чу това?

- От шефа.

- Симеонов е параноик! – ядоса се тя и даде мръсна газ на завоя. Излизаха от града и вече се качваха по детелината на шосето за Пловдив. Маргото хвърли поглед в огледалото и се включи в движението по главния път.

- Каза, че заради това излизаш в отпуска – продължи Емил.

- Какво необичайно има да си вземеш отпуска в началото на август? Гони го параноята – повтори тя. – За шефа една репортерка или вече е бременна, или в най-добрия случай ще забременее довечера. 

- Точно така каза – засмя се той.

Тя поклати глава и впери поглед в пътя. Шофираше уверено, макар доста бавно. Може да не е свикнала с колата, реши Емил.

Беше с къса жълта пола, която бе оголила бедрата й до скута. Той погледна крадешком към тях. Бяха стройни и красиви.

Тя долови погледа му и се усмихна скришом.

Запазиха мълчание до Пловдив.

Влизането в клиниката се оказа сложна задача. Обикаляха дълго по коридорите, слизаха и се качваха по стълби, минаваха през фоайета и кабинети, докато накрая се озоваха пред отделението по черепно-мозъчна хирургия. Тук вече категорично отказаха да ги пуснат. 

Маргото извади мобилния си телефон, отиде в ъгъла до прозореца и започна да звъни на познатите си лекари в Хасково. Емил остана до затворената врата с матирани стъкла, забил поглед в пода. Какво всъщност очакваше от срещата си с Антон? Дори не бе сигурен дали е в съзнание. Е, все трябваше нещо да прави, нали така?

- Трябва да изчакаме професор Найденов. Ще ни пуснат, но за малко – каза Маргото, приключила с разговорите. Той кимна вяло.

След няколко минути вратата се открехна и се подаде дребно старче с козя брадичка. Беше с бяла манта.

- Вие ли сте журналистите от Хасково? – попита подозрително. – Момчето е в интензивния сектор. Имате само две минути. Сутринта отказах да пусна полицаите – добави, за да подчертае какъв огромен жест им прави. После отвори вратата и ги пусна пред себе си.

Леглото на Антон Славилов бе до вратата. Изпод чаршафа се подаваше само главата му, цялата бинтована. Единствената част от лицето, която не бе покрита с бинтове, бе дясното му око.

- Аз съм Емил Маринов. От вестника – неуверено произнесе репортерът. Маргото надничаше зад гърба му.

Окото бавно се отвори и се опита да ги фокусира.

- Не съм го направил аз – каза Емил. Изобщо не бе сигурен дали Антон го чува. Почувства се ужасно неловко.

Бинтът леко се раздвижи. Емил се приведе към възглавницата.

- Знам – долетя приглушен шепот изпод превръзките.

Емли почти долепи ухо до бинтованата глава. Маргото също се набута до него.

- Беше баща ми.

Окото се затвори.

- И ти ли чу това, което чух аз? – попита Емил. Бяха изминали половината път до Хасково в пълно мълчание. Маргото шофираше съсредоточено, вперила поглед в пътя, а той бе потънал в мислите си.

- Естествено – потвърди тя, без да го поглежда.

- А вярваш ли го?

- А ти?

- Не знам – призна Емил. – Ако ми го беше казал друг, нямаше да повярвам.

Той потърси цигарите в джоба си. Извади две от пакета и протегна едната към нея.

- Запали я – каза тя, без да отлепи поглед от пътя.

Той запали двете цигари. Тя се засмя.

- Галин мрази да се пуши в колата му.

Емил сви рамене. Той пък мразеше катаджиите. Но те бяха факт.

- Иван Славилов по-лесно ще понесе мисълта, че има мъртъв син, отколкото че синът му е педофил – неочаквано се върна на въпроса Маргото.

Той пушеше мълчаливо и чакаше да продължи. Тя мълча цели двадесет километра.

- Всички Славилови трябва да са здрави, яки и преуспели – каза накрая.

- Не може да има Славилов, който е слабак, педераст или педофил – добави с ожесточение. – Оцелява само силният.

- Всъщност според теорията на еволюцията оцелява не най-силният, а този, който успява да се приспособи – отбеляза Емил.

- Приспособяването е част от силата – отвърна тя.

Отново се умълчаха.

- Смяташ ли, че Антон ще каже на ченгетата за баща си? – не се стърпя той. Вече влизаха в Хасково.

Тя сви рамене.

- Не знам. Все пак му е баща. А пък доколкото съм чувала, не прилича особено на него. С други думи – не разчитай на това. Накъде да карам?

- Към районното – твърдо каза Емил.

Шефът на “Вести” бе седнал в бистрото срещу входа на полицията и пиеше четвърта чаша кафе. Не отделяше поглед от сградата отсреща. Пепелникът пред него бе препълнен с фасове.

- Демонстрации – презрително каза Стефан Колев. От бюрото си имаше прекрасна видимост към улицата и през минута поглеждаше натам.

- Шефе, знаеш, че никой досега не е печелил битка с пресата – предпазливо подхвърли говорителката Мария Николова. Едно пресаташе винаги е между чука и наковалнята – разпънат между колегите си от медиите и началството. Макар в крайна сметка всички да бяха наясно, че който плаща, той поръчва музиката.

- Освен това знаеш, че колегата е невинен – допълни Николова.

- Хм – изсумтя Колев. Директорите на полицията знаят много неща. Учудващо е, че понякога има моменти, в които не ги боли глава.

Наближаваше пет часа, а Емил чакаше в приемната във входа на районното от два следобед. Шефът на “Вести” бе заел стратегическата си позиция горе долу по същото време. И двамата бяха наблюдавани от много очи.

- Поръча си пето кафе – обяви Мария Николова. И добави:

- Ще получи сърцебиене.

Стефан Колев само сви рамене. Беше готов да се обзаложи, че в чашата на главния редактор има повече водка, отколкото кафе. Особено в последната чаша.

Директорът на полицията грешеше. В чашите имаше коняк.     

           

ДНК-анализът на генетичния материал от Станимир се бавеше вече четвърта седмица.

Това обикновено означава, че пробите не съвпадат, бе обяснил Асен. Положителните резултати идват обикновено след две седмици. Щом се бавят, значи проверяват още веднъж.

Емил се опитваше да скрие задоволството си. Един от най-съвременните методи в криминалистиката – сравняването на ДНК от заподозрения и генетичните следи, открити по детето, само щеше да потвърди неговата версия – че Станимир няма нищо общо със зверството зад Военния клуб. И за този извод не му бе необходима модерна лаборатория, а само една разходка до село Орлово.

Истинските неща в живота винаги са простички.

През ръцете на Емил бяха минали петнайсетина автомобила. И всеки път, когато купуваше кола имаше чувството, че си купува нова беля.

Бизнесът с вестниците, който въртеше допреди две години, бе изцяло на колела. Пътуваше се всяка нощ до печатниците в София. Понякога една повреда в автомобила може да донесе загуби от десетки хиляди левове. Това бе редовния среднощен кошмар на Емил – колата му е закъсала някъде из баирите над Пирдоп, шофьорът се върти безпомощно около нея, а часовникът неумолимо отбелязва минутите. Няма нищо по-старо от стар вестник. Ако пристигнеха в Карлово след 6 сутринта, поне половина от тях оставаха непродадени. А бракуваните издания бяха за негова сметка.

Затова колата, която пътуваше за София, бе поддържана стриктно като пътнически самолет. Минаваше технически преглед всяка седмица. И всеки ден имаше нужда от някакъв дребен ремонт.

Останалите автомобили на фирмата не оставаха по назад и се разваляха през ден. Още помнеше злобния син фиат, който палеше, когато си поиска и прегряваше винаги, когато Емил има спешна работа.

И въпреки това, след като изкара почти две години без кола, си купи нова. Всъщност – стара. От употребяваните автомобили, които западняците изхвърлят, за да си купят нов.

Избра запазен дванайсетгодишен опел. Немските машини даянеха по нашите пътища най-дълго. Наброи четири бона на търговеца, който го уверяваше, че купува най-здравата кола на изток от Берлин.

Вдъхновението да си вземе автомобил го обзе на излизане от полицията. Бе прекарал в тясната задушна чакалня повече от четири часа и това бяха най-гадните му четири часа от години насам.

Разпитът му като свидетел отне по-малко от петнадесет минути. Разказа как си бе уговорил среща с Антон Славилов, в колко часа бе влязъл в двора на къщата, в колко го бе напуснал. Натърти, че оттам е отишъл в окръжния съд и дори разказа накратко какво се случи на процеса, на който бе присъствал.

Ченгето не настоя за повече подробности. Емил подписа протокола, излезе от задушната сграда, пое дълбоко въздух и реши да си купи кола.

Опелът се държеше съвсем прилично. Палеше веднага, светлините и мигачите бяха в ред, дори запалката до пепелника рабетеше. Емил направи няколко обиколки из Хасково и не намери недостатък в колата.

С изключение на един, но това си беше фабричен дефект. Когато бензинът в резервоара намаля, светна червената лампичка на таблото. Той свърна към бензиностанцията. Зареди с гориво догоре и реши, че трябва да я пробва на дълъг път.

Бръкна в джоба, извади мобилния телефон и се обади на Маргото.

- Искаш ли да отидем на дълга разходка с кола?

- Вече я върнах – объркано отвърна тя.

- Аз имам – гордо каза Емил. – Току що си я купих.

Тя се разсмя:

- Защо не? В отпуска съм. Но ти не си ли на работа?

- Имах предвид петък – обясни той.

- Вярно – измърмори Маргото. - Петъкът е нашата неделя.  

     

Петъкът е ден на майстора. А който работи в петък следобед, му умира началникът. Какво ли няма да измислим, за да оправдаем мързела си, мислеше  си Емил, докато чакаше на паркинга пред блока на Маргото. Днес щяха да пътуват за Карлово. Макар петък да им беше почивен, рядко се случваше да нямат работа. Все нещо излизаше, в крайна сметка за хората си беше обикновен делник.

Шефът обичаше да казва, че само безделникът няма почивен ден, защото за него всеки ден е почивен.

Пак според него хората се деляха на две – чиновници и репортери. Чиновникът току хвърля поглед към часовника в очакване да стане 5.00 и да свърши работното време. При репортера е точно обратното – часовникът няма никакво значение, той непрекъснато е на работа.

По силата на този логика излизаше, че репортерите са си обикновени безделници, за които няма почивен ден. Но никой не се бе осмелил да му го каже.  

В повечето медии репортерите се глобяваха за изключен телефон. Правдоподобното обяснение, че е паднала батерията на GSM-а, се отчиташе като наивно и не се приемаше. В интерес на истината - в повечето случаи не беше и вярно.

Симеонов правеше изключение. Никого не бе наказал за изключен телефон. Всеки път се връзваше на версията за изтощената батерия. В някои отношения си беше пълен наивник.

- Скапана батерия, издържа само два часа – каза Маргото и натисна бутона за изключване на апарата. Емил се засмя и извади своя. Петъкът е ден на майстора.

- Не съм пила кафе – каза Маргото, настанявайки се на седалката.

- Аз също – излъга Емил. – В “Комерсиал”?

- О, не! Ще налетим на някой колега.

Той я изгледа многозначително. Това желание за уединеност ли беше?

- Може да ни отворят работа – обясни тя. – Все някой ще се засили да дава брифинг точно днес. Или пък нещо друго ще се случи. Най-интересните неща стават в петък, не си ли забелязал? 

Имаше нещо вярно. Законът за почивния ден на репортера – най-сериозните събития стават след работно време. Цяла седмица се чудиш каква дописка да си изсмучеш от пръстите, но дойде ли петък, светът се събужда.

Емил отби в пресечка на изходния булевард към пътя за Пловдив. Близо до кръстовището имаше кафене, а пред него напречно на улицата бяха спрени няколко коли. Той паркира до тях.

- Тук става ли?

- Чудесно – отвърна тя и слезе от опела като някак успя да не вдигне късата си пола до кръста.

Избраха маса до прозореца и поръчаха кафе. Той й описа накратко как бе чакал четири часа в полицията за разпит, продължил петнайсет минути. Тя се разсмя, когато й разказа как му свършили цигарите, а дежурният полицай го нахокал с думите, че в полиция и в болница се ходи с по две кутии в джоба. След което го почерпил от своите.

- Разпитвали ли са вече Антон Славилов? Той казал ли им е? – полюбопитства тя.

Емил вдигна рамене.

- И ти не им каза?

- Отговарях само това, за което ме питаха.

- Не може да не знаят – каза убедено Маргото – Славилов е много опасен човек.

Емил отново не отговори. Загледа се през витрината към паркирания отпред опел. Двама непознати се мотаеха около колата и току поглеждаха към кафенето. Тя проследи погледа му и също се загледа натам.

- Какво правят тия? – попита тя.

- Не знам.

Двамата бяха с еднакви униформени якета. Изглеждаха здравеняци, с късо подстригани коси и дебели вратове.

- Иди да видиш – подкани го Маргото. Емил се поколеба. Ако наистина правят нещо по колата му, само щеше да се навре между шамарите. Като ги гледаше какви са огромни и двамата, щяха да го смелят за секунди. Въпреки това се изправи.

Единият от мъжете веднага го забеляза и викна на другия. Двамата си плюха на петите и след миг свиха зад ъгъла.

Емил тръгна към колата си, а Маргото го последва. Предницата изглеждаше подозрително ниска. Той се наведе и видя джобно ножче, забито до дръжка в гумата. Бе спаднала до джантата. Маргото клекна до него.

- Това пък за какво? – попита озадачено. Емил заобиколи от другата страна на опела.

Маргото се изправи.

- Нали имаш резервна? Ще я сменим.

- Имам резервна гума, но само една – натърти той и се почеса по главата. Тя дойде до него и ахна.

Дръжката на джобно ножче стърчеше и от другата предна гума. Тя също бе спаднала до джантата.

- Мамка му – изруга Емил. – Тези пък какви бяха?

- Имаха емблема „РМ” на якетата – каза замислено тя без да откъсва поглед от срязаната гума.

- Какво е това „РМ”?

- Охранителна фирма – лаконично отвърна Маргото.

- Че аз какво общо имам с разни мутри, та ми пукат гумите – ядоса се Емил.

- Откъде да знам. „РМ” е сред най-мощните охранителни фирми в Южна България. Пазят повечето обекти в Хасково. Но доколкото знам, централата им не е тук. Шефовете са от Пловдив или от София, не съм сигурна. Случайно научих, когато от редакцията ги търсеха за реклама – обясни.

Емил се огледа безпомощно. Имаше само една резервна, а цели две срязани гуми. Добре поне, че се намираха в града.

- Ще се обадя на „Пътна помощ” – реши накрая.

- Не мога да повярвам – клатеше глава Емил. Бяха седнали на пейка в градинката срещу автосервиза. Приготвените за уикенда пари отидоха за чифт нови гуми.

Двамата автомонтьори, които дойдоха пред кафенето с колата на „Пътна помощ” бяха впечатлени от гледката на стърчащите джобни ножчета. Но не казаха нищо. Натовариха мълчаливо опела на платформата, укрепиха го със стоманени въжета и го откараха в сервиза.

- Все пак трябва да има някаква причина да го направят – размишляваше той. – Никой не реже гуми наляво и надясно без причина.

- Можем да проверим в системата за легално фирмено разузнаване „Дакси” кои са собствениците на „РМ” – предложи Маргото. – Макар че какво от това? Може просто някой от служителите да ти има зъб. Да си паркирал пред нечий гараж тези дни?

Емил поклати глава. Беше си харесал място до входа на блока и спираше винаги там. Не пречеше на никого, сигурен бе в това.

- А може да е дългата ръка на Славилов. Напълно в неговия гаднярски стил е – предположи тя.

Емил не отговори. На него също му бе минало през ума.

- Ти притежаваш вроден талант да се навираш в неприятностите – продължи Маргото – За какво ти трябваше например да пишеш за камерата, поршето и изобщо да набъркваш един от най-влиятелните хора в града в тази история?

- Защото от полицията го прикриваха – отвърна той.

- Ха, да не мислиш, че това е единственото, което крият? Просто случайно си научил. Направо се чудя откъде. Аз също знаех, ако е въпрос.

Той я погледна изненадано:

- Защо не го написа, щом си знаела?

- Защото съм в отпуска – тросна се тя.

Не й повярва. Няма репортер в отпуска, както няма лисица в отпуска или заек в отпуска. Усети, че се нервира.

- И откъде научи? О, забравих, че имаш свой човек в полицията – каза язвително.

- Имам не един, а няколко – отряза го тя. – Не забравяй, че две години бях криминален репортер.

Маргото ядно хвърли недопушената си цигара на тревата и започна да я мачка с ток.

- Но ти си прав – продължи тя след малко - Не го написах не защото съм в отпуска, а защото знаех в какви неприятности ще се забъркам. А ти, великият репортер, пристигна в Хасково и само след седмица скочи право в лайната.

Емил усети как хилядите иглички на гнева го пробождат отвътре и стисна зъби да се овладее.

Маргото запали нова цигара и продължи:

- И да те пита човек – за какво беше всичко това? Какво постигна? На никой не му дреме. Славилов няма да го докоснат с пръст, дори сто камери да заснемат как синът му извършва престъпление. Впрочем изобщо не е сигурно, че Антон има общо със случая. Аз лично не вярвам.

Маргото се бе зачервила от възбуда, косата й се вееше на лекия ветрец и Емил си даде сметка, че я гледа прехласнато. Сведе поглед.

- И в крайна сметка ти ще опереш пешкира – каза тя убедено.

Погледна го изпитателно.

- Не ми отговори. Защо го правиш?

Емил си спомни как бе отговорил на подобен въпрос приятелят му от Карлово – бившият полицай Петър Петров.

- А защо водата е мокра?

Маргото въздъхна.

От гаража се появи единият от монтьорите и викна към тях. Ръкомахаше възбудено.

- Елате да видите! Не мога да повярвам! – майсторът изглеждаше притеснен.

Сърцето на Емил се сви. Предчувстваше неприятности.

- Какво има?

- Елате, елате – продължи да ръкомаха монтьорът и ги поведе навътре. Опелът бе над канала, а предницата му бе вдигната във въздуха с крик.

- Добре, че погледнах – каза техникът и слезе по стълбите в канала. Емил и Маргото клекнаха до предния калник. Нарязаните гуми бяха свалени, а на джантите имаше нови. Но още не бяха монтирани на колата. Емил не виждаше нищо нередно.

Главата на монтьора се показа отдолу.

- Маркучът на спирачната система е срязан – долетя гласът му. Мръсната му ръка избута пред очите им спирачното съединение, обточено с метални нишки. Цялото бе омаслено. От него капеше спирачна течност.

Монтьорът изскочи пъргаво от канала и дойде при тях. Клекна и също впери поглед в пробития маркуч.

- Може просто да му е дошло времето – предположи Емил.

- Срязан е! – повтори настоятелно майсторът – И освен това е срязан майсторски. Още две три настискания на педала и щеше да останеш без спирачки.

- Може наистина да се е спукал от дълга употреба – каза Маргото. Макар да имаше шофьорска книжка, нищо не разбираше от коли. Но не чак дотам да не знае, че понякога те просто се развалят сами. Няма нищо вечно на този свят.

Майсторът поклати глава.

- Маркучът от другата страна е срязан по същия начин.

Емил усети, че настръхва. Нямаше как това да е случайно. Нищо случайно няма на този свят.

- Аз се усъмних още като видях как са нарязани гумите – майсторът изтри челото си с омаслена ръка и остави черна диря по слепоочието.

- Как да са нарязани? Нарязани са с нож – ехидно вметна Маргото. Монтьорът я погледна със снизхождение.

- Госпожице, опитвала ли сте някога да забиете нож в напомпана гума?         

- Никога – отрече тя възмутено.

- Изобщо не е лесно, както ви се струва. В каучука има вплетени стоманени нишки. Ножът просто отскача. За да пробие, е необходим изключително силен и точен удар. И, разбира се, остро като бръснач острие.

Замълчаха. Емил се опитваше да осмисли събитията, които го връхлетяха като лавина само за един предиобяд.

- Значи, някой се е опитвал да ни убие – промълви накрая.

- Точно това искам да кажа – потвърди майсторът, взе един омазнен парцал от лавицата и започна старателно да трие чернилката от  ръцете си. После добави:

- Мисля, че трябва да съобщите в полицията.

- Ха, в полицията! Как пък не! – реагира Емил.

После избухна в истеричен смях. Маргото го изгледа учудено. Майсторът спря да търка ръцете си в парцала и също се вторачи в него.

- Излиза – каза Емил през смях, - излиза, че мутрите, които ни надупчиха гумите, просто са ни спасили живота. Не е ли смешно?

Маргото се усмихна пестеливо, но майсторът само поклати глава.

- Не си прави майтап с тези неща.