III ЧАСТ
На съдебното заседание в понеделник Лена не се яви. Съдията Палин проведе дълги телефонни разговори с тримата лекари от назначената съдебно медицинска експертиза, за да уточнят дата, удобна и за тримата. Това бяха столични светила, ангажирани в множество съдебни дела, някъде се явяваха заедно, другаде - поотделно и бе необходимо огромно търпение и пресмятане, за да успее да ги събере в един и същи ден в Карлово. Съдията издраска няколко календарчета, ограждайки евентуалната дата за процеса, после я задраскваше, когато някой от лекарите се сещаше, че точно тогава е зает, връщаше се отново към отхвърления ден, уговаряше и молеше.
Единствената възможност за тримата едновременно се оказа чак през декември. Палин закри микрофона с длан и изруга гръмогласно. Преброи до десет и едва тогава поднови разговора. Уговориха се за десет часа на петнайсети декември.
Тримата психиатри бяха прегледали Харакчиев отдавна. Заключението, подписано надлежно и от тримата, бе приложено в папката с делото. Но процедурата изискваше да се явят лично в залата и да повторят становището си пред съда.
Палин тръшна телефонната слушалка и въздъхна облекчено. После подписа съдебно разпореждане до полицията Лена Харакчиева да бъде издирена и доведена принудително в съда на петнайсети декември.
Същия следобед в офиса си на стотина метра от съда Емил се чудеше как да извърти заглавието на материала, за да го сложи на челно място. Отлагането на процеса не беше никаква новина. От десет насрочени за деня седем осем се отлагаха. Все едно да напишеш: Бързият влак пристигна навреме. Естествено, че ще дойде навреме. Има си хас.
Бедата бе, че нямаше никаква друга новина, която да открои новия брой на "Стряма". А без яко заглавие вестникът приличаше на чиновнически доклад. Никой нямаше да си даде парите за него. Емил отново прегледа дописките за новия брой. Обрали селското магазинче в Сушица. Много важно. Доколкото си спомняше, това бе третия тараш на бакалията за няколко месеца. Болницата получила нов ехограф, дарение от някого си. Не става. Пресконференция на една женска фондация. В блатото от високопарни фрази човек с мъка се добираше до същественото - щели да правят физкултурен салон на деца с увреждания. Пак ще харчат някакви пари, с досада помисли Емил. Обаче си правят реклама, сякаш ще вдигат Айфелова кула. Вестникарят бе убеден, че рекламата е измислена от американците заради неудържимия им стремеж към фуклявене. Джон не знам си кой забил един пирон в дъска. Но вдига невъобразима аларма - целият свят да узнае, че именно Джон е забил историческия пирон тъкмо в тази уникална дъска. Президентите им пък изпадат в депресия, ако през две три седмици не се появят по телевизията да направят обръщение към нацията. Не че имат да кажат нещо кой знае колко важно, но ей така - да се изфукат.
Емил изрита кошчето за боклук в краката си и отвори нов файл. Написа: Митко Харакчиев убивал от любов. Почеса се без нужда по темето. Така бива.
Удря клавишите на клавиатурата близо половин час, преди да извика от съседната стая Донка да прочете написаното. Целият текст бе основан на чутото от Лена и все пак в по-голямата си част се основаваше на предположения. Емил обясняваше поредицата от убийства с безумната любов на Харакчиев към рускинята. В опита си да я задържи при себе си, той изгубил представа за добро и зло. Убивал за пари. В историята, разказана от тази гледна точка, Лена изглеждаше като чудовище. Груба материалистка и използвачка.
Цялата статия звучеше мелодраматично. Донка обаче имаше вкус към тези неща и се разхълца от възторг. Става, отсече тя, след като изгълта жадно и последния ред. На първа страница. Емил кимна - това бе основната идея. Новината за отлагането на процеса бе пробутана само в едно изречение в началото на текста. После идеше сочното.
* * *
Бомбата избухна следобед на другия ден. Телефонът в редакцията извъня. Емил вдигна лениво слушалката.
- Емо, какво си направил, бе? Ти й подписа смъртната присъда! - Петър бе истински разярен.
- Каква присъда? На кого? - обърка се Емил.
- На рускинята, на кого! Сега Маджара ще й види сметката до две.
- Маджара? Защо?
- Защото... - Петър направи пауза да поеме въздух и продължи малко по-спокойно: - Защото това е единствения начин да размаже Харакчиев. Защото няма как да го докопа лично, докато е зад решетките. Сега разбра ли?
- Разбрах - тросна се Емил. - Защо чак сега се обаждаш?
- Да не мислиш, че по цял ден стоя зад бюрото и разлиствам вестници - на свой ред се засегна Петър. - Току що прочетох какво си написал.
- Статията е просто едно от възможните обяснения - направи опит да се защити Емил.
- Не познаваш Маджара. Заради едно пиле той ще запали цяло село.
Вестникарят си спомни едрата заплашителна фигура на бандита и потръпна. Така си беше. Тоя нямаше да му мисли много. Въздъхна дълбоко и каза:
- Бих те черпил една водка при Софтата, но разбрах, че си много зает.
- Идвам.
* * *
Най-големият проблем, когато трябва да намериш някого в Карлово е преди това да намериш Боро Мъжът. Повечето хора си имат любими заведения, паркове, обичайни маршрути. Боро Мъжът обаче можеше да изскочи изневиделица от най-неочакваното място. Обикновено сутрин пиеше кафето си в тенекиено квартално магазинче, а следобед човек можеше да го засече да смуче водка в най-лъскавото и скъпарско заведение в центъра. Дето ме не сеят, там никна, казваше самият той за себе си, с известна горчивина впрочем.
Емил звъня и тропа цял час в къщата на Харакчиев. Бе идвал само преди няколко дни, но сега му се видя още по-запустяла. Градинката бе съвсем разчорлена, сякаш в нея не бе стъпвал човешки крак от месеци. Което може и да беше вярно. Рускинята нямаше вид на запалена домакиня.
Тогава се сети за Боро Мъжът. Ако някой в този град можеше да знае къде се намира Лена, това бе той. Проблемът бе да се открие.
За своя изненада го видя при Софтата. Боро седеше на празна маса и гледаше тъжно през прозореца, макар че улицата бе пуста и нямаше нищо за гледане. Пред него се мъдреше само една празна цигарена кутия. Това бе уловка. Първият, който седнеше при него на масата щеше да узнае, че току що са му свършили цигарите и трябва да почерпи.
Боро мълча цели три минути, преди да напише на салфетката - ул. "Водопад" № 16.
- Адресът е на Иванка, беше й хазяйка, преди да се ожени за Митко - обясни той. - Няма къде другаде да отиде.
Емил му благодари и се надигна.
- Забрави си цигарите - благородно извика след него Боро.
- Имам друга кутия - нехайно отвърна вестникарят и излезе.
* * *
- Защо не дойде в съда? - попита Емил. Лена седеше срещу него на паянтов стол в малката кухня. Не отговори. Бившата й хазяйка дълго се двоуми дали да признае, че рускинята се намира при нея. Наложи се Емил да пусне в ход най-обятелната си усмивка и да впрегне цялата си убедителност, докато й внуши, че въпросът е на живот и смърт. Лена се появи на прага, облечена в размъкнат прозрачен пеньоар, с посърнало лице и подпухнали очи. Иванка деликатно ги остави сами в кухнята.
След като бе дърдорил непрекъснато цели десет минути пред хазяйката, Емил се почувства изчерпан и се колебаеше откъде да започне. Затова просто извади новият брой на вестника и й го подаде. Рускинята четеше бързо на български, без видимо запъване. Прочете целият материал, после се върна към началото. Остави вестника на масата и го погледна с ням въпрос. Лицето й изглеждаше безизразно.
- Ченгетата смятат, че си застрашена - обясни той.
- От какво? - наивно попита тя. Явно не разбираше.
- От Маджара. Той иска кръв за кръв - Емил неволно повтори думите на бандита отпреди няколко месеца. - Понеже Митко е недосегаем за него, може да му отмъсти за убийството на брат си, като посегне на теб.
- Защо точно на мен?
- Защото Митко те обича и ако пострадаш ти, той ще страда. А може и да си тури въжето.
Тя се усмихна.
- Аха, разбира се. Любовта.
Емил за миг се запита дали Лена не му се подиграва. Размърда се неспокойно на стола.
Тя отново му се усмихна, но този път усмивката й излъчваше топлина.
- Той смята, че парите на брат му са в мен. Не е съвсем сигурен дали полицаят ги е прибрал, или Митко е успял да ми ги даде. Това е цялата работа. А не любовта - обясни тя спокойно. Погледна през прозореца и добави:
- А би било красиво - любов, омраза, смърт. Поетично.
Емил отново изпита подозрение, че му се подиграват. Преглътна мъчително и каза:
- Все едно каква е причината. Важното сега е, че си заплашена. Най-добре да напуснеш страната.
- Не мога. Полицаите ми взеха паспорта.
- Можеш да отидеш в Пловдив или в София - предложи той. - България е достатъчно голяма, за да може да скрие дори една рускиня.
Тя се разсмя.
- Да.
После отново стана сериозна.
- Нямам пари.
- Аз ще ти дам - бързо каза той.
Тя го погледна изненадано.
- Все едно, не мога да се крия безкрайно - каза след малко.
- Ще се опитам да ти взема паспорта от полицията.
Още докато го казваше, Емил усети, че сам се заблуждава. Всеки, който е имал вземане даване с българските ченгета знае, че за тях всяка дреболия се превръща в колосален проблем. Изобщо не бе сигурно, че ще успее.
Лена го наблюдаваше замислено. Сложи длан върху ръката му на масата и той усети, че се изчервява. Искаше да си тръгне, но също така искаше и да остане. Страните му пламнаха.
- Моят брат - Дмитрий, се занимава в Москва с ... Как се казва?.. Работи за едни богати хора.
Тя отдръпна ръката си от неговата и Емил въздъхна облекчено.
- Какви богати хора?
- Ами, хора, които не са съвсем... законни.
Той се сепна:
- Мафията?
Тя не отговори. Гледаше разсеяно през прозореца, сякаш обмисля следващите си думи.
- Заради това напуснах Русия. Исках нов живот, чист. Исках да живея спокойно и редовно. А ето на какво попаднах... - Лена говореше повече на себе си. Руският й акцент стана по-ясно забележим.
- Обадих се на Дмитрий. Пристига тази нощ.
Емил замълча. За руската мафия се носеха легенди. Знаеше се, че тези момчета изобщо не си поплюват. Повечето бяха бивши агенти на КГБ, командоси от спецчастите, ветерани от Афганистан. Страхотия. Почувства се неловко. Сякаш е скочил да спасява удавник, а изведнъж се оказва, че човекът във водата е олимпийски шампион по плуване.
- Благодаря ти - каза неочаквано Лена и отново постави длан върху ръката му. Той почувства топлината й.
- Можеш да ми помогнеш да взема някои неща от къщата. Страх ме е да отида сама.
- Какви неща?
- Дрехи. И няколко томчета... с поезия.
* * *
Наближаваше полунощ, когато влязоха в двора. Лена бе настояла да отидат по тъмно. Седяха няколко часа в тясната кухня на Иванка и си говореха. Тя повече не докосна ръката му.
Чорлавите храсталаци в градината хвърляха уродливи сенки върху пътечката към къщата. Емил тръгна напред, стискайки в ръка ключа за входната врата. Рускинята го следваше с празен спортен сак.
Емил се препъна на площадката пред входната врата. После опипом потърси ключалката. След малко тя меко изщрака. Влязоха на пръсти като крадци.
Лена го бе предупредила да не святка лампите, познавала всеки ъгъл и щяла да се оправи за броени минути. Той остана в мрака на коридора, а тя хлътна в една от стаите.
След миг чу писъка й. Хукна натам и се запрепъва в тъмното.
На бледата светлина от уличната лампа, процеждаща се през прозореца, той видя няколко борещи се тела. Дочу скимтенето на Лена и се метна към тях. Изгърмяха няколко изстрела, а стаята се освети като от светкавици. Емил усети пареща болка в гърдите и се свлече. Падна на нещо меко. Погледна надолу и видя обляното в кръв лице на рускинята. Дочу трополене от бягащите мъже. После всичко утихна. Изгуби съзнание.
Първата патрулка пристигна след цели двадесет и две минути. Дежурният офицер Велко Парашиков щракна ключа на лампата в коридора, но тя не светна. Бушоните са отвъртяни, съобрази той и включи фенерчето. Видя преплетените тела но пода и посегна към радиостанцията.
След още двадесетина минути уличката се задръсти от полицейски коли с премигващи сини светлини. Дребничкият началник Вълков сновеше между ченгетата и се опитваше да въведе ред. Вдигнаха следователя Цветан Кънчев от леглото. Той пристигна последен, след като полицаите бяха успели да изпомачкат тревата в градината и евентуалните улики в коридора и стаята. Емил бе откаран с линейката в Бърза помощ в безсъзнание, но жив. Лена бе починала на място, простреляна в челото. Тялото й лежеше неестествено извито с крака в коридора.
Някой бе завил бушоните и цялата къща светеше. Иззад оградата надничаха любопитни съседи. Петър бе седнал на площадката пред входната врата и рееше празен поглед в тъмнината на двора. Цецо Кънчев излетя отвътре и се спъна в приятеля си.
- Мама му стара, виж къде си седнал. Бягай оттук, пречиш! - изруга следователят. Петър безмълвно се отмести.
Двама униформени проточиха дълъг кабел с подвижна лампа. Щяха да осветят градината и да огледат за улики. На сутринта, по светло, щяха да направят втори оглед. Вътре в къщата криминалните събираха всичко от пода и го поставяха внимателно в найлонови торбички. Един от експертите ръсеше с прах за отпечатъци.
Вече се зазоряваше, когато качиха в линейка трупа на рускинята. Колата пое бавно към болницата, в чието приземие се намираше моргата.
Малко преди отбивката към лечебницата се разминаха с огромен джип със затъмнени стъкла. В него седяха четирима здравеняци, които внимателно се оглеждаха и четяха табелите с имената на улиците. Говореха на руски.
* * *
Стаята бе малка, с две високи легла на колелца. До тях се извисяваха стойките, на които закачваха бутилките с течности за вливане. Едното легло бе свободно, на другото - до прозореца, лежеше Емил. Бе отслабнал и блед, вените на ръцете му изпъкваха като дълги тъмносини пиявици.
Петър се промъкна в стаята, хвърли му изпитателен поглед и се ухили:
- Я, ама ти си като нов, бе!
После остави найлоновия плик до главата му и се тръсна на съседното легло.
- Какво е това? - попита Емил.
- Банани - рече ченгето с отвращение. - В банановите държави се предполага, че трябва да ядем банани.
- Защо не донесе цигари - упрекна го приятелят му. - Не съм пушил от две седмици.
- Какви цигари бе! Засегнат ти е белият дроб! Ще ги отказваш.
Единият от куршумите бе пронизал белия дроб на Емил. Оперираха го в Пловдив ден след инцидента. Сега се възстановяваше.
- Почти бях отказал дишането - изпъшка вестникарят. - Сега и цигарите...
Петър извади два банана от торбичката, хвърли единия до възглавницата на Емил, а другия обели и започна да дъвче.
- Яж банани!
Емил взе дългия жълт плод и го запремята в ръка.
- Докъде стигна разследването?
- Нали ти казах, в бананова държава - бананова полиция. Напускам.
- Какво?
- Подадох рапорт за напускане. Сега съм в разпореждане. Чакам да ме освободят от длъжност.
- Защо? - Емил не можеше да повярва.
Петър мълчаливо дояде банана и прилежно изхвърли корите в кошчето до вратата. Измъкна кърпичка от джоба и внимателно избърса ръцете си. После седна отново.
- По време на инцидента Маджара бил на сватба. Цялата нощ. Има го и на снимки, и на видеозапис. Говедото нарочно се е бутало пред обективите. Женила се някаква негова трета братовчедка. Нещо да кажеш?
Емил преглътна мъчително.
- То си е ясно. Онези бяха от неговите горили. Не е необходимо и той да присъства на клането.
- Ясно ти е на теб. И на мен, впрочем. На полицията обаче не е ясно. Ти видя ли някой от нападателите в лицето? Можеш ли да го разпознаеш?
- Не - призна Емил. - Вече идваха да ме питат някакви пловдивски полицаи. Беше тъмно, видях само силуети.
- Ето, виждаш ли? Нашите могат да арестуват убиец само ако той специално ги покани на събитието и освен това присъстват поне сто души, които да потвърдят. Ако пък ти го снимаш да убива човек, може да те съди, че си го снимал без да го питаш. И ще те осъди, на това отгоре, защото е такъв законът.
Петър поклати отвратено глава.
- И Маджара ще се измъкне? - не повярва Емил.
- Смятай, че вече се е измъкнал. Нали помниш при Харакчиев как беше впрегнато цялото районно по случая? Сега по това убийство работи само Велко. А на мен началникът изрично ми забрани да припарвам до разследването.
- Това е нарочно.
- Ха! Има си хас! Вълков ли не знае за какво става дума? Велко може да разкрие убиец само ако го снимат с камера и му го покажат пет пъти поред, защото първия път със сигурност няма да го види...
Ченгето махна с ръка. Не бе обичайно за него да говори против колегите си. Явно му се бе насъбрало много.
- А нова работа намери ли? - поинтересува се Емил. Приятелят му плащаше издръжка на детето, а собствените му родители вече бяха пенсионери и разчитаха на него.
Петър кимна.
- Чакам първо да ме освободят от полицията. Започвам в агенция за сигурност и охрана "Витяз".
- "Витяз"? Да не е руска?
Ченгето се засмя.
- Какво смешно има? - засегна се Емил.
- Сетих се нещо - отвърна Петър. - Не е важно.
Емил изпъшка и се завъртя в завивките. Имаше голям разрез от операцията и го болеше при всяко движение. Бръкна в чекмеджето на нощното шкафче и извади малко черно тефтерче. Отвори на първата страница, на която имаше изписан номер на мобилен телефон и го подаде на Петър. Срещу цифрите имаше едно име - Дмитрий Гуляев.
Петър го изгледа втренчено.
- Тефтерчето е на Лена. Остана в мен онази нощ.
Петър кимна мълчаливо без да сваля изпитателен поглед от приятеля си. Емил не отклони очи. Попита тихо:
- Знаеш ли какъв е брат й?
- Да.
- Добре - уморено отвърна той. Облегна се назад и демонстративно затвори клепачи.
Петър се надигна и тихомълком напусна стаята.
* * *
Донка пристъпи боязливо към леглото. Емил дремеше и не я усети. Тя погледна тръбичката на системата, с която във вената му се вливаше физиологичен разтвор и въздъхна. Той трепна и я видя.
- Ха! И ти ли дойде да видиш смъртника? – ухили се.
- Какъв смъртник? Не говори така! – смъмри го тя и се огледа за съд да натопи букета с цветя, който стискаше в ръка. Намери един буркан на прозореца и отиде до банята да налее вода. Емил смръщено огледа букета. Хм, цветя и банани! Никой не се сети да донесе една цигара, мамка му стара, изруга наум. Пушеше му се зверски. Лекуващият му лекар беше закоравял пушач и когато се навеждаше над него да го прегледа, лъхаше така примамливо на тютюн, че на Емил му идеше да го сграбчи и да му измъкне пакета от джоба. Веднъж го помоли най-човешки за една цигара, но онзи го изгледа така смаяно, сякаш му искаше пинкода на кредитната карта. Каза му да забрави за тютюна поне месец. Как да забравя, като само това ми се върти в главата, искаше да изкрещи Емил. И никой да не се сети да му донесе поне една единствена цигара. Цветя и банани. Пфу!
Донка се върна в стаята и внимателно напъха стеблата в буркана. Постави го на нощното шкафче и огледа със задоволство резултата.
- По-добре ли си вече? – попита.
Емил изръмжа.
- Да ти се намира една цигара?
- Знаеш, че не пуша. Пък и не бива. Опериран си само преди двайсет дни.
Емил замълча и впи поглед в тавана.
- Вчера бях в нотариата – каза Донка. – Открих декларацията на Войняговски за реституирането на мелницата.
Емил наостри уши.
- Понеже не са имали нотариален акт за имота, се наложило да попълни декларация, че е изгубен. Тази декларация е послужила вместо оригиналния документ за собственост при реституцията.
- Преснима ли декларацията?
- Естествено. Направих няколко копия.
Той замълча и се умисли.
- Написала съм и материала. Излезе почти цяла страница. За броя в сряда.
- Какво е заглавието?
- „Кметът задигнал мелницата на Бакърджиеви с измама” – издекламира Донка.
- Браво. Чудесно – отвърна той. – Обаче не го пускай.
- Какво? – смая се Донка. – Защо?
Емил не отговори веднага. Впери поглед в бутилката с физиологичен разтвор над главата му. Капеше едва едва. Всяка нова банка бе изпитание за търпението му. Изтичаше за час и половина – два.
- Когато пуснахме първия материал за кмета и мелницата някой мръдна ли си пръста? – попита.
Донка бе объркана.
- Не – отговори си той сам. – Никой не си мръдна пръста.
- Но тиражът ни се вдигна – възрази тя.
- Голяма работа! В такъв малък град най-голямата печалба на един вестник е да не губи пари. А нещо промени ли се? Кметът да подаде оставка случайно? Или пък някой прокурор да се поинтересува? Не. На никой не му пука. Тогава защо го правим?
Донка го слушаше със зяпнала уста. На Емил отново му се привидя примамливо димяща цигара.
- Единственият резултат от онази публикация бе, че Войняговски забрани на фирмата да извършва дейност в общината. Никой не го е еня дали написаното е лъжа или истина. Тогава защо да го правим? Само за да ни удрят под кръста ли?
- Заради читателите. Те имат право да знаят истината – вдъхновено каза тя.
- Стига си ми цитирала лозунги – уморено отвърна Емил. – Хората трябва да си извоюват правото да знаят истината. И когато едно престъпление бъде оповестено публично, да ударят с юмрук по масата и да искат възмездие. Тогава ще имат право да знаят истината.
Той отново погледна към банката с физиологичен разтвор. Беше едва до половината и се процеждаше все така скъпернически.
- Забеляза ли как след първата публикация хората си шушукаха из кафенетата за мелницата? Всичко беше написано във вестника и всеки можеше да го прочете, но те си шушукат, да не ги чуе някой. Не знам за теб, но аз забелязах.
Донка мълчеше.
- Истината е за свободни хора – добави той и млъкна.
Настана неловка тишина. Тя протегна ръка и оправи листенцата на цветята в буркана. Емил зяпаше в тавана.
Откъм коридора се дочу тропане. Носеха по стаите обеда на неподвижно болните и оперираните.
- И в крайна сметка какво ще правим с материала? – попита тихо тя.
- Не знам. Уморих се. В началото изглеждаше забавно. Вече не е.
Емил се понадигна. Той още се хранеше в леглото, защото не биваше да се движи. Потърси салфетките на нощното шкафче и измъкна една от пакета.
- Искаш ли да прехвърля собствеността на вестника? – попита неочаквано.
Тя го погледна смаяно.
- Как така?
- Много просто – усмихна се той. – Пререгистрираме „Стряма прес” ЕООД с теб като нов собственик. Ако искаш да запазиш юридическото дружество, разбира се. Или пък правиш нова фирма и я пишеш в карето на вестника като издател. Просто е.
- Ами ти?
- Какво аз? Имам си друг бизнес.
Тя го гледаше втренчено, сякаш не бе сигурна дали не я поднася.
- Говоря напълно сериозно – натърти Емил. – Обади се още днес на някой адвокат. Мисля, че Торнев ще свърши работа. Ако не – ще ти посочи друг. После ми донеси документите да ги подпиша. Ако дотогава не ме изритат, че нещо се заседях тук.
Тя продължаваше да го гледа втрещено.
- Пък после, ако ти стиска, публикувай материала. Ще го прочета с удоволствие – добави той.
Донка взе чантата си от леглото и се приготви да тръгва, но на врата се спря.
- Ако толкова ти се пуши, ще отскоча до магазина. Но ще ти оставя само две цигари – предупреди тя.
Емил се ухили и кимна щастливо. Колко малко му трябва на човек, наистина. Подари му една фирма и той ще направи каквото искаш.
Сделката си я бива, помисли си. Бе пробутал вестника срещу цели две цигари. Далавера.
* * *
Едрото тяло на Петър изпълни входа на кръчмата на Армандо в циганската махала. Личеше си, че ченгето трудно пази равновесие. Беше опрял рамо на рамката и рееше блуждаещ поглед из задименото помещение. Армандо го видя пръв.
- Гусин Петров! Насам, молим.
Той хвана полицая под ръка и го поведе към масата в ъгъла, съпроводен от боязливите погледи на десетината мъже, насядали в кръчмата. Пиян е като кирка, помислиха си, но още не можеха да решат дали това е повод за успокоение или за тревога. Седяха на тръни, поглеждайки крадешком към ъгъла.
Армандо настани госта си на масата и изви очи за помощ към бара, откъдето свадливата му съпруга ги наблюдаше нацупено изпод вежди. Циганинът продължи да бърше ръце в мократа престилка на кръста си, пристъпвайки от крак на крак. Петър бръкна във вътрешния джоб на якето си и кръчмата настръхна. Очакваха да извади пищова и да ги загърми наред. Ченгето церемониално постави кутията с цигари на масата и се огледа.
Някой въздъхна облекчено.
- Какво да бъде, гусин Петров? Водка, джин, ракия? - почти танцуваше около масата Армандо. След кратко колебание добави:
- Или уиски?..
- Дай по едно на всички - пиянски избоботи ченгето.
Циганинът се стъписа.
- На всички?
- Аз черпя - изпъчи се полицаят.
- Ама много голяма сметка бе, гусин Петров - изплака кръчмарят.
- Кой бе? - прогърмя ченгето. - Аз кога не съм си плащал сметките?
Кога ли пък си плащал, искаше да изкрещи циганинът, но предпочете благоразумно да премълчи. Погледна отчаяно към бара, откъдето двете сурови очи го изгаряха. Сви се.
В кръчмата цареше тишина. Всички чакаха да видят ще има ли безплатно полицейско питие или не. Армандо се огледа, изпъчи гърди и викна безстрашно към бара:
- Жена, дай по едно на всички!
Дръгливата циганка захвърли парцала, с който бършеше плота, метна към мъжа си убийствен поглед и тръгна да обикаля масите. Глъчката избухна с нова сила. Мургавите поръчваха на аванта.
Армандо седна до полицая, като гледаше да е с гръб към жена си, която сновеше намусено из помещението.
- Така те искам - потупа го по рамото Петър. - Още утре ще си платя.
Циганинът го погледна недоверчиво.
- Мислиш, че нямам пари? - засегна се ченгето.
Армандо премълча.
- Имам петдесет хиляди долара - гордо каза Петър.
Кръчмарят трепна. Полицаят го дебнеше с напълно трезви очи. Циганинът извърна лице, сякаш да види дали жена му е събрала поръчките от всички маси. Промърмори нещо под носа си.
- Май не вярваш? - не мирясваше Петър.
Армандо не отговори.
- Дай една водка - нареди ченгето.
Кръчмарят отиде до бара, сипа сто грама в чиста чаша и безмълвно я постави пред него. Петър веднага я надигна, но само накваси устни.
- Лед!
Циганинът покорно отиде отново зад бара и донесе няколко кубчета в малка купа. Петър пусна в чашата три парчета и я разклати. Ледът издрънча по стъклото.
- Мислиш, че лъжа ли? - заговорнически снижи глас полицаят.
- Амиии... може, защо да нямаш - разсеяно отвърна кръчмарят.
- Парите са от микробуса на малкия Маджар. Още са в колибата на Стайко сакатия. Обаче утре ги прибирам. Каква полза от тях, ако не мога да почерпя приятелите... Кажи, сега ти мен уважаваш ли ме? - пиянски редеше ченгето. Циганинът слушаше напрегнато с приведена глава.
Жена му вече бе раздала безплатните чаши и към масата заприиждаха сервилни пияндетата. Да се чукнат със старши лейтенант Петров. Петър охотно приемаше благодарностите и изглеждаше пиянски щастлив.
* * *
Два часа по-късно Петър седеше неподвижно в мрака под навеса на Стайко сакатия и стискаше беретата в скута си. Беше я проверил още преди да тръгне - заредена с пълен пълнител, още един резервен в джоба. Макар да се надяваше, че оръжието няма да му потрябва. Така бе замислил всичко, че самият той щеше да е обикновена публика. Май трябваше вместо пистолет да си вземе пакетче слънчоглед.
От мястото си виждаше светлия правоъгълник на входа. Нямаше никакъв начин някой да влезе, без да го забележи.
Маджара щеше да дойде, сигурен бе в това. Армандо му се кълнеше във вярност, но истината беше, че е верен единствено на Маджара. Щом излезе от кръчмата, Петър се бе спотаил в тъмното и наистина само след десетина минути чу изръмжаването на стария опел на циганина. До Клисура имаше половин час път, за връщане още толкова. И поне час, докато разкаже за парите, докато Маджара проумее, че разполага с часове, ако иска да се добере до мангизите.
Петър още чувстваше вътрешната топлина от изпитите четири водки. Армандо ги бе броил, сигурен бе в това. Но циганинът нямаше как да знае, че за Петър Петров четири водки са обикновена загрявка. Докарвал ги бе до шест, без дори да замъгли поглед, а после бе уцелвал десятката пет поредни пъти на полицейското стрелбище.
Спектакълът в кръчмата бе успешен във всяко отношение, похвали се сам, след като се увери, че опелът на Армандо наистина завива по шосето за Клисура.
Долу в ниското проблясваха светлините на града. От покрайнините до вилата имаше поне два километра непрогледен мрак. Паянтовата колиба и разграденият двор изглеждаха абсолютно пусти, но по настръхналите косъмчета на тила си Петър усещаше присъствието на скрити хора. Не знаше колко са. Нито къде са. Но бяха тук. Безмилостни убийци, спотаени в тъмното. Той стисна беретата.
През светлия правоъгълник на вратата се мярнаха далечни светлини, които поскачаха в мрака. Идва, помисли си.
След малко дочу и далечно ръмжене на мощен двигател, който за миг заглъхна, после разцепи тишината.
Петър се изправи.
Джипът изскочи на полянката, направи завой и спря. Откъм стаичката на Стайко сакатия не идеше никакъв звук. Неутрализирали са го, помисли Петър, но отпъди мисълта за инвалида от съзнанието си. После щеше да мисли за него.
От тъмния джип слязоха трима и с едри крачки навлязоха в двора. Ченгето застана в рамката на вратата и зачака. Луната го освети. Онези го видяха и се насочиха към него.
Пръв идеше Маджара – разгърден, с масивна златна верижка на косматите си гърди, която проблясваше на оскъдната светлина. Другите двама го следваха на метър, вървяха нехайно като в собствения си двор.
- О, ченгенце нещастно, тук ли си? – подигравателно рече Маджара и спря. Мутрите зад него също го видяха и припряно бръкнаха в пазвите си. Петър не мръдна. Държеше ръцете си встрани от тялото, да се виждат.
- Как е вестникарчето, ще се оправи ли? – свойски попита Маджара. – Съжалявам за приятелчето ти, но не съм го карал да се бута между шамарите.
Петър не отговори. Стоеше неподвижно и го гледаше изпод вежди.
- Не се сърди де – продължи онзи. – Какво е такава дреболия между приятели? Дошъл съм да си прибера мангизите. Тъй като си тук, защо просто не ми кажеш къде точно са? Иначе ще трябва да рушнем цялата съборетина.
Двамата отзад се изхилиха.
- Не ти трябват повече пари – процеди Петър.
- Прав си, имам достатъчно – охотно се съгласи Маджара. – Обаче те така или иначе са си мои. Като стана дума за пари се сетих, че имаш да ми връщаш... Колко бяха, че забравих?
Петър стисна зъби и не отговори.
- Ама не се притеснявай, де. Не съм дребнав.
Маджара и двамата му бабаити стояха под сянката на клонестия орех. Петър направи крачка встрани, за да ги принуди да излязат на бледата светлина на луната. Те обаче не мръднаха.
- Предлагам ти сделка – продължи Маджара. – Ти ми казваш къде точно са скрити доларите, а аз ти давам разписката за дълга. Пито – платено.
Петър направи още една крачка встрани.
- Няма да ти трябват долари. Животът ти свърши – процеди полицаят.
- О... – Маджара се изхили и прекрачи на светлото. Двамата зад него го последваха.
Прозвучаха няколко последователни тъпи изстрела, като от тапи на шампанско. Двамата се свлякоха на земята. Маджара се задържа за миг, на лицето му бе изписано безкрайно удивление. Тънка струйка кръв потече от средата на челото му към веждите. После се срина до другите.
- Животът ти свърши – повтори Петър.
Покрай него се плъзнаха няколко тъмни сенки. Облечен в черно човек с маска на лицето се приближи до проснатите в тревата тела. Простреля хладнокръвно и тримата в слепоочията. Отстрани на оръжието му имаше някакво необичайно приспособление. Уловител за гилзи, досети се Петър. Професионалисти.
Сенките изчезнаха така безшумно, както се бяха появили.
Ченгето стоеше пред купчината тела и се ослушваше напрегнато. Не смееше да мръдне. Не усети нито откъде дойдоха изстрелите, нито накъде изчезнаха убийците. Абсолютна тишина.
Дочу съвсем леки стъпки зад себе си и се обърна инстинктивно, стиснал беретата в джоба. Видя огромен здравеняк, облечен от глава до пети в черно. На главата си също имаше маска, само очите му се белееха. Спря до него и постави ръка на рамото му. Тежка, здрава ръка. Вгледа се в лицето му, кимна едва доловимо, врътна се и изчезна в мрака.
* * *
След като се окопити Петър погледна към колибата на сакатия. Трябваше да хвърли едно око. Приближи се дебнешком до паянтовата врата и погледна вътре. Успя да различи в тъмнината инвалидната количка до прозореца. Главата на инвалида стърчеше над облегалката, овързана с въжета. Петър пристъпи на пръсти зад гърба му и погледна отгоре. Цялото лице на Стайко бе овързано със скоч, не можеше нито да вижда, нито да вика. Ръцете му бяха вързани зад облегалката на количката.
Може да го намерят чак след седмици, помисли Петър. Преодоля първоначалния си порив да избяга далеч оттук. Нищо не биваше да го свързва с убийствата. Поколеба се, после тихо посегна към кухенския нож на масата. Стайко сакатия сякаш усети нечие присъствие и се размърда неспокойно на стола. Но бе овързан като пиле и не можеше много да шава.
Петър преряза въжето около китките му, като внимаваше да не докосва ръцете. Сакатият моментално понечи да рипне, но въжетата го държаха прикован за стола. Дръпна една лепенка от лицето си и изрева от болка. Петър отстъпи, излезе от колибата, но до вратата се сниши и продължи да наблюдава стаята.
Сакатият най-сетне успя да махне всички ленти, овързали главата му, като не преставаше да скимти от болка. После изрева и се смъкна от инвалидната количка. Петър смаяно гледаше как енергично прекосява стаята с отрязаните си крака.
- Обраха ме! Мамка ви бандитска – ревна Стайко и грабна една цепеница от сандъка до печката. После се обърна войнствено и се втурна към вратата:
- Елате бе, страхливци, мамка ви мръснишка!
Петър се втурна с все сили към навеса да се скрие, преди сакатия да излезе от бараката и да го види. Тичаше и се смееше безгласно.
Сакатият енергично прекоси тревясалия двор, видя труповете, но дори не трепна. Започна да ги налага с цепеницата, крещейки победоносно.
Петър тихо заобиколи двора и пое надолу към града. Когато се отдалечи достатъчно, гръмогласният му, леко истеричен смях разцепи небето.
* * *
Двигателят на фиата изкашля и спря. Стрелката за температурата на водата бе доближила опасно до червения сектор, но още не бе минала чертата. Емил дори не изруга. Намираше се на по-малко от километър от село Богдан. Покривите на крайните къщи дори се виждаха измежду короните на дърветата.
Той запали нова цигара от догарящия фас на старата и реши да изчака да се охлади двигателят. Погледна часовника си, до шест часа имаше още цели двадесет минути.
Изписаха Емил от болницата на „Пещерско шосе” в Пловдив на двадесет и осмия ден. Докторът му забрани да вдига тежко поне шест месеца и да забрави за цигарите.
- Пушенето е особено опасно в първите месеци след операцията – предупреди той. – Без цигари!
- В никакъв случай – закле се Емил и опипа пакета в джоба си. Лекарят сякаш усети жеста, усмихна се примирено и се сбогува.
Емил се прибра в Карлово, където трябваше да търпи тиранията на майка си. Родителите му бяха бивши учители. След пенсионирането си се преместиха в селото на баща му – Певците. Не му досаждаха особено, само майка му държеше редовно да наглежда хладилника. Непрекъснато мъкнеше храна от село. Идваше поне веднъж седмично, изхвърляше недокоснатите чинии от хладилника и пъхаше нови.
Другата й мания бе да следи за женско присъствие в апартамента. Емил бе прехвърлил тридесетте и според майка му наближаваше онази възраст, след която мъжът остава завинаги член на ергенския клуб.
Разбира се, често се натъкваше на забравени женски дреболии – четка за коса, лак за нокти, червило. Но нямаше как да определи дали принадлежат на една и съща. Терзаеше се, но не й стискаше да попита направо. Пък и нямаше да получи отговор.
След изписването от болницата Емил я изтърпя точно един следобед. Заяви й, че всичко това изглежда адски вкусно, обаче лекарите са го предупредили да се храни с мярка. Освен това са препоръчали пълно спокойствие, така че да бъде така добра да побърза за последния автобус за село. Най сме си мили, когато се виждаме по-рядко, каза в заключение. Майка му бе умна жена и се съгласи, макар и неохотно. Дори успя наистина да хване последния автобус.
А Емил се зарови сред книгите на Софтови от антикварната книжарница. Не каза на никого, че се е върнал в Карлово. Дори Боро Мъжът не знаеше. За два дни на спокойствие дочете биографията на Талейран и захвана нов том, когато му позвъни съдията Палин. Самият Христо Палин.
Той старомодно се извини, че се обажда на домашния му телефон. После каза:
- Бих искал да ми дойдете на гости в Богдан някоя вечер. Да си поговорим. Може би дори днес?
Емил бе толкова стъписан от неочакваното обаждане, че веднага се съгласи.
- Трябва да завиете в първата отбивка вдясно, ако идвате от Карлово. Продължавате само направо. Живея в последната къща. В шест удобно ли е?
- Да.
- Ако не успеете да ме намерите, когото и да попитате, ще ви упъти – допълни съдията и затвори.
Емил изхвърли фаса през прозореца на колата и погледна часовника си. Оставаха десетина минути до шест. Завъртя ключа, двигателят се закашля и запали. Той го форсира и изчака да види стрелката за температурата. Беше точно по средата на скалата. Понякога му върви на човек, промърмори под носа си. А дори бе забравил да се прекръсти.
Къщата на съдията си личеше отдалеч. Набиваше се в очите сред околните занемарени, неизмазани сгради. Бе с боядисана в бяло масивна ограда, керемидите очевидно бяха сменяни наскоро. До дворната врата дори имаше звънец с табелка „Христо Палин”.
Съдията бе облечен с протрито вълнено сако и дебел шал, увит около врата. Носеше смешни шарени домашни чехли, които шляпаха докато върви. Покани го с жест и тръгна към къщата.
Това бе типична селска двуетажна постройка, пригодена за многобройна челяд. Сега първият етаж бе просторен хол с вградена камина. Мебелите бяха старомодни, от времето на социализма – масивни секционни шкафове на цялата стена, банални фотьойли и два дивана. Стандартна холна масичка по средата. Ваза без цветя.
Бе началото на декември и макар денят да бе сравнително топъл, в камината гореше буен огън. Палин го настани в креслото отсреща и отиде до кухнята да донесе кафето. За себе си бе приготвил чай.
- На моите години кафето е опасно – обясни и седна с пъшкане от другия край на камината.
- Всъщност с вас не се познаваме лично – продължи съдията, след като отпи от димящата чаша. – Но ми направиха впечатление някои ваши разсъждения за процеса.
Тай се усмихна:
- Например за любовта като причина за убийство.
- Да, знам – думата „любов” я няма в наказателния кодекс – побърза да каже вестникарят.
- Точно така – потвърди все така усмихнато Палин.
Емил бе чел и слушал, че магистратите не бива да обсъждат едно дело преди да се произнесе присъдата. А съдията не правеше ли точно това? Или това се отнасяше само за страни, в които има истинско правосъдие?
- Имам чувството – продължи след малко Палин, - че около този процес има някои неща, които не стават известни на съда. Например убийството на една от свидетелките – съпругата на подсъдимия, както и на частният обвинител Ангел Маджаров.
Маджара бе убит още докато Емил бе в болницата. Той бе чул за това, но не бе разпитвал никого, дори избягваше да мисли за него.
- Тези убийства станаха сякаш по поръчка – Палин замислено потри брадичката си. – Особено смъртта на Маджаров. Предполага се, че е дело на професионалисти, както ми казаха.
Емил потръпна на стола си. Отпи от кафето си и извади цигарите. Попита с поглед дали може да запали. Моля, пушете, отвърна с жест Палин.
- Питам се дали всичко това има някаква връзка със самия процес. Дали не пропускаме нещо, което би променило известните ни обстоятелства – сякаш на себе си продължи съдията.
Емил пое дълбоко въздух и започна да разказва. Започна със слуха за петдесетте хиляди долара, които се намирали в колата на убития брат. После обясни всичко, което знаеше за Лена, за нейния брат мафиот и мечтата й да замине за Западна Европа. Разказа за брака-сделка, но допълни, че според него нещата не стоят точно така и постепено чувствата между Митко и Лена са се задълбочили.
Съдията слушаше търпеливо без да го прекъсва.
Емил продължи разказа си с отмъстителността на големия Маджар и жаждата му за кръв, за стремежа му по всякакъв начин да отмъсти за смъртта на брат си. Това сякаш бе известно на съдията, защото той не слушаше толкова съсредоточено. Емил обаче внимателно избягваше да спомене името на Петър, както и собственото си участие в събитията.
- Такааа – отрони накрая Палин. – Нещата рядко са такива, каквито изглеждат.
Той тежко се изправи и започна да се разхожда из стаята. Отпи машинално от чашата си, но чаят бе изстинал и той го остави на масичката.
- Всичко това ме убеждава, че последвалите събития нямат нищо общо с разглежданото дело – каза накрая.
После отиде до кухнята и се върна с две високи чаши.
- Сироп от вишни – подаде му едната. – Сам съм го правил – допълни с гордост.
Емил предпазливо отпи. Не беше лош. Палин също надигна чашата.
- Това дело е последното в кариерата ми. След това се пенсионирам – каза със задоволство.
- Много процеси ли сте разглеждали? – попита Емил.
- Стотици - отвърна Палин. – Но вие, струва ми се, искате да попитате нещо друго.
Встникарят се засмя. Точно така. Искаше да попита много други неща.
- Бихте ли осъдили например убиеца на Маджара?
- Аха, схващам въпроса – съдията с удоволствие се изтегна на креслото и опъна крака към огъня. – Всъщност искате да попитате дали съм подписвал несправедливи присъди?
Емил кимна.
- Бил съм съдия близо четиридесет години. И по времето на социализма, и след това. Мога да ти кажа само едно – абсурдно е да очакваш справедлив съд, когато има несправедливи закони.
Палин се оживи. Пренасянето на разговора на теоретична основа сякаш го освободи от известна скованост.
- Ако някой съдия ти каже, че никога не е изпитвал съмнения, не му вярвай.
- Бихте ли осъдили убиеца на Маджара? – повтори упорито Емил.
Палин го погледна изненадано. Помълча.
- Понякога правосъдието е безсилно. Трябва ли да се изненадваме тогава, ако някой си присвои прерогативите му и наказва вместо него. И този някой казва: Искам кръв за кръв! Кой ще го упрекне?
- Вие лично бихте ли осъдили убиеца на Маджара? – натърти Емил.
Палин се усмихна. Взе ръжена и разбута горящите главни в камината.
- Упорит сте. Добре. Не, вероятно не бих го осъдил. Но също така вероятно, не – повече от сигурно е, че следващата съдебна инстанция ще го осъди. При достатъчно доказателства, разбира се.
- Освен това – Палин сякаш се колебаеше дали да продължи, - лично аз, както се изразихте, представлявам особен случай.
Той се облегна назад в креслото и стисна силно облегалките. Кокалчетата на пръстите му побеляха. Очакваше напрегнато следващия въпрос.
Такъв не последва. Емил бе усетил вътрешната драматична борба на съдията и потисна желанието си да зададе следващия естествен въпрос: Защо да сте особен случай?
Беше му писнало от чужди драми. Надигна се непохватно, защото още го прерязваха шевовете от операцията. Благодари за гостоприемството и си тръгна.
Съдията го изпрати до дворната врата, шляпайки със смешните си шарени чехли.
* * *
След продължително лутане Емил откри гроба на Лена в края на парка. Докато обикаляше, се учуди от големия брой новоизкопани последни човешки убежища. Бяха на всяка крачка.
Лена Гуляева. Така пишеше на обикновения черен кръст на гроба. Това бе моминското й име. Вероятно бе получила официално развод преди смъртта си. Попита се кой ли я е погребал. Брат й очевидно е напуснал толкова бързо страната, че не е успял да уреди транспортирането на тялото в Русия. Навярно са я погребали от общината, реши той и остави в подножието на кръста китка цветя, които бе купил пътем.
Седна в тревата и се замисли. Сякаш отново усети докосването на изящните й пръсти по ръката си. Потръпна. Тогава бе проблеснала някаква искра. Дали не се бе разминал с нещо важно? Кой би могъл да каже. Човек всеки ден се разминава със стотици хора и предмети, които биха могли да бъдат съдбоносни за него.
Тръгна си оттам с усещането, че оставя зад гърба си важна част от живота си.
- Кметът тръби навсякъде, че си фалирал – посрещна го Донка в офиса. Тя бе направила пререгистрация на фирмата и вече се водеше собственик и издател. Управител на „Стряма прес” ЕООД Донка Трендафилова, пишеше в карето на последния брой на вестника. Обикновеният читател не обръща внимание на дребните букви в най-долната част на страницата. Войняговски обаче ги бе прочел. При това с удоволствие. И бе направил такъв извод, какъвто му изнасяше.
- Лайнар – отвърна кратко Емил. – Начукай му го!
- Ще му го начукам – сериозно обеща Донка. Материалът за лъжливата декларация на кмета за изгубения нотариален акт на мелницата още не бе публикуван.
- Хич да не ти пука – бодро рече той. – Мандатът му свършва след по-малко от година. Не може да ти стори нищо.
Донка не изглеждаше убедена в това, но пък преливаше от ентусиазъм. Ако знаеше какво я очаква, нямаше да е толкова възторжена, помисли си той, но не каза нищо.
- Ще продължиш да пишеш за вестника, нали? – попита тя с надежда.
- Стига да плащаш – ухили се Емил.
Тя се засмя и влезе в стаята си. Емил се тръшна на стола и вдигна крака на бюрото. След месец отново щеше да си върне разпространението на вестниците. Запита се дали си струва. Оборотът като цифра впечатляваше, но чистата печалба всъщност бе почти мизерна. Непрекъснати загуби от бракувани вестници, закъснения на колите, неотчетени пари. Имаше и един централен проблем, върху който Емил бе разсъждавал неведнъж. В условията на усилена конкуренция фирмата трябваше да държи колкото може повече вестникарски пунктове. Проблемът бе там, че когато са гъз до гъз, печалбата на самите продавачи падаше. Те бяха на твърд процент. Като цяло продажбите се увеличаваха, защото работеха повече хора, но всеки един от тях получаваше по-малко, отколото ако бе сам на едно кръстовище.
Тук човек трябваше да избира между интересите на фирмата и възможността всеки вестникар да получава повече пари. А и те семейства хранеха.
Шефът на фирмата от Казанлък очевидно нямаше никакви скрупули по въпроса. Почти всеки ден по улиците на Карлово цъфваха нови и нови продавачи. Емил от своя страна се въздържаше, защото с всеки новоназначен режеше от надника на стария си вестникар.
За да върви напред бизнеса, трябваше да забрави за скрупулите си. Така излизаше.
След като бе прострелян, в дългите тягостни часове на безсъние и неистова болка от операцията, Емил бе усетил някаква промяна дълбоко в себе си. Всяка среща със смъртта ни променя по малко. Понякога повече.
Той вдигна телефона и набра номера в Казанлък. Обади се жена.
- Търся Тончо - каза в слушалката.
- Няма го - незабавно отвърна тя.
- Обаждам се от Карлово. Казвам се Емил Маринов - натърти той.
- Момент - поколеба се жената.
Емил се усмихна. Знаеха си номерата. Шефовете на разпространителските вестникарски фирми бяха трудно откриваеми за външен човек.
- Здрасти - чу след малко бодрия глас на собственика на казанлъшката фирма. - Как си?
- Нормално зле - отвърна по инерция Емил. - Искаш ли да се видим?
Отсреща настъпи объркано мълчание.
- Кога? - долетя след малко гласът на Тончо.
- Днес.
- Днес ли? - смая се онзи. - Какво се е случило?
- Искаш ли да купиш разпространителската мрежа? Продава се.
Тончо хлъцна от изненада. Беше го уговарял неведнъж да сключат сделка за съвместна работа, да обединят транспорта, за да не се харчат толкова, за уговорки на някои търгове, но Емил досега бе непреклонен. Смяташе, че имат различни принципни схващания за бизнеса. В крайна сметка обаче и двете фирми губеха.
- Къде и кога? - кратко попита Тончо.
* * *
За учудване на Емил съдебната зала не се пукаше по шевовете. По пейките бяха насядали едва десетина души. Всъщност юристите бяха повече от самата публика.
Оцелелият брат Таньо Маджара също го нямаше. Беше пратил адвокат, който да го представлява. Друг юрист пък щеше да брани интересите на убития пловдивчанин. Бившата му съпруга бе предявила граждански иск за обезщетение от двадесет хиляди лева, но не се появи нито веднъж в съда.
Съдията Палин вече предвкусваше края на процеса, но водеше заседанието делово, без да бърза. Първи дадоха показания експертите. Заключението им бе категорично – Митко Харакчиев е напълно вменяем. Разбирал е същността и значението на постъпките си, осъзнавал е напълно действията си. Може да носи наказателна отговорност, единодушно потвърдиха и тримата научни светила.
Палин кимна доволно и погледна към прокурора. Апостолов само сви рамене – нямаше никакви въпроси. Адвокатът Димо Торнев също отказа да задава допълнителни въпрси. Трудво беше да се заяждаш с професионалисти по толкова разтеглива тема като психиатрията. Ще те метнат, без да се усетиш.
Съдията бе доволен. Бяха заличили името на Лена от списъка на свидетелите със съгласието на защитата. Други призовани нямаше. По закон следваха единствено пледоариите на прокурора и адвоката. После – последната дума на подсъдимия. И присъдата.
Макар кодексът да забраняваше ограничаването на времето за пледоарии и последна дума, категорично изискваше присъдата да бъде произнесена веднага. Никакво протакане не се предвиждаше.
Апостолов се изправи тежко и по обичая си започна да мрънка под носа си. Всъщност нямаше нищоинтересно за слушане, защото повтаряше почти дума по дума обвинителния акт. Отвреме навреме разнообразяваше с думите – доказа се недвусмислено, че...
Палин слушаше с досада. Адвокаткът Торнев – с едва прикрито пренебрежение. Митко Харакчиев както винаги бе забил поглед в пода. Никой не би се обзаложил, че изобщо слуша какво се говори. Бе гладко избръснат, косата му бе измита и падаше на кичури над сведеното чело. Изглеждаше незаинтересован, сякаш съдят някой друг.
След близо половин час мрънкане прокурорът най-сетне свърши. Обвинението искаше от съда да постанови доживотна присъда. И да уважи гражданските искове в пълния им размер. Апостолов с облекчение се смъкна на стола си.
Съдията поклати глава и драсна едно ченгелче в разтворения се бележник. Погледна към масата на защитата. Торнев се изправи поривисто.
- Моля уважаемият съд да отбележи, че довереникът ми признава извършените престъпления - започна той.
Палин не се подлъга по смиреното начало на речта. Вече познаваше ловкостта на Торнев и не се съмняваше, че ще по-нататък адвокатът ще извърти нещата. Застана нащрек и се приготви за продължителна пледоария. Не се излъга.
В продължение на половин час Торнев описваше щастливият живот на Харакчиев преди убийствата. Собствен бизнес, дребен наистина, но достатъчен за спокоен живот. Съпруга. Собствен дом. Да не забравяме, че дори е започнал да строи нова къща за семейството си, изтъкна той. После изведнъж следва срив. Защо, попита театрално Торнев. Какво се е прекършило в него, за да стигне до най-тежкото престъпление - убийството? Едва ли единствено разводът с любимата е причина за това. Адвокатът поклати със съмнение глава.
Ето го, господа съдии, извиси глас той след кратко мълчание и размаха вестник пред лицата им. Кредитор го заплашва, че ако не върне определена сума в определен срок, ще се прости със собствения си живот. Който не струва повече от 500 долара.
Емил се изнеднада, но после се изпълни с удоволствие, когато видя как Торнев размахва броя на "Стряма", в който бе публикуван килърския ценоразпис.
Точно така, господа съдии, продължи адвокатът. Животът на едно човешко същество в България не струва повече от 500 долара. Всички знаем, че написаното е самата истина.
Палин слушаше с непроницаемо лице. Младият съдия до него и тримата съдебни заседатели обаче се бяха втренчили в адвоката с неподправен интерес. Апостолов си драскаше в бележника с незаинтересован вид, сякаш казваше: Дрънканици.
В настоящото съдебно дирене ние не стигнахме до истината кой е този загадъчен бизнесмен - кредитор. Но би могъл да е всеки, натърти Торнев. Защото истината е, че в нашето общество това се превърна в "модус операнди". Начин на действие, преведе веднага латинския термин адвокатът.
И ето как в подсъзнанието на един страдащ човек се промъква мисълта, че животът всъщност не струва нищо. Нищо, подчерта Торнев. Направи кратка пауза и продължи. А ако бъдем напълно искрени пред себе си - кой от нас в един момент не е пожелавал да убие някого? Кой?
Съдията Палин го гледаше втренчено. Малобройната публика в залата също се бе умълчала.
И когато в едно общество цената на човешкия живот е някаква дребна сума, без значение дали ще 500, 700 или 1000 долара, трябва ли да се учудваме, че всеки ден ставаме свидетели на чудовищни жестокости? Повечето от които изобщо не стигат до съдебната зала, подметна Торнев сякаш между другото.
Адвокатът се разходи наперено из залата, пасле се върна до масата си хвърли бегъл поглед върху бележките си.
Като стана дума за загадъчния бизнесмен, който остана анонимен за правосъдието, продължи той, да отбежа още няколко обстоятелства, неизяснени в настоящия съдебен процес. Навесът на Стайко в лозята, където са разглобявани микробусите, е висок два метра и двадесет сантиметра. Автомобилът на убития Атанас Маджаров е с надстройка и височината му е два и четирийсет. Следователно той не би могъл да влезе вътре. Отвън, на поляната, не може се разглобява, защото там няма необходимия за подобни случаи канал. Тогава питам: къде всъщност е бил разфасован микробусът на убития?
Прокурорът Апостолов се сгърчи на стола си. Мамка му стара, как не се бе сетил за това? Тоя хитрец Торнев със сигурност не говореше празни приказки. Дали не се прецака цялото дело? Тоя път вече щеше да му смее не само Карлово, но и цяла България. Погледна към съдията. Палин обаче мълчеше с непроницаемо лице.
В хода на процеса се изясни, продължи неумолимо адвокатът, че подзащитният ми наистина е дължал определени суми на различни хора. Но също така стана ясно, извиси глас Торнев, че някои от кредиторите преувеличават, надуват размера на дължимото и , образно казано, натискат главата на удавника под водата. Ако ще говорим за справедливост, натърти той, не би следвало да оставяме без последствия този факт.
Торнев отново направи пауза и се разходи замислено пред съдийския подиум. В заключение искам да подчертая, продължи след малко, че целта на правосъдието е не само да наказва, но и да превъзпитава. Да, да превъзпитава! Аз съм убеден, че моят довереник, той посочи с ръка към Харакчиев, който не бе мръднал по време на цялата реч, в дълбоката си същност не е хладнокръвен убиец. Убеден съм, че от него би излязъл съзнателен гражданин, при определени разумни мерки, които моля съдът на определи, завърши с лек поклон Торнев и седна на мястото си. Харакчиев дори не го погледна.
- Обвиняемият, елате тук! - нареди отривисто съдията. - Имате право на последна дума. Можете да кажете всичко, което желаете.
Харакчиев се прибжи сковано до подиума с наведена глава. Мълчеше.
- Искате ли да кажете нещо? Каква присъда бихте искали да получите? - продължи по-меко Палин.
Отново последва мълчание.
Съдията изчака още една дълга минута. Харакчиев стоеше с наведена глава и не обелваше дума.
- Съдът се оттегля за определяне на присъдата - обяви накрая Палин.
Публиката се разшумя. Наизлизаха в коридора да запалят цигари. Емил обаче напусна сградата. Въпреки студа навън предпочете да е извън съда. Друго си е да запалиш цигара на чист въздух.
Извади кутията от джоба си и установи, че си е забравил някъде запалката. Огледа се с цигара в уста. Под носа му пламна огънче. Той се стресна.
- Заповядай - Петър държеше запалката в протегнатата си ръка и се усмихваше.
Емил се смути. В съзнанието му веднага изплува черното тефтерче на Лена с телефонния номер на Дмитрий Гуляев. Не бяха се виждали с Петър оттогава. А бяха се случили много неща. Той запали, вдъхна дълбоко дима и се вгледа в приятеля си, който се усмихваше кротко. Не посмя да попита нищо. А в него бушуваха въпроси.
Петър също запали цигара. Седяха на пеката пред съда и пушеха мълчаливо, загледани в заснежените върхове на балкана отсреща. В града още не бе валял сняг, но билото бе побеляло. Щеше да остане така до късната пролет.
- Не бива да пушиш - вяло каза Петър.
- Аха - отвърна Емил и дръпна за последно от цигарата преди да хвърли фаса. Приятелят му също пусна своята на плочките и замислено я размаза с подметката.
- Да влизаме ли?
- Добре - съгласи се Емил.
Съдийският състав влезе в залата бавно и тържествено. Всички стояха прави. Палин нагласи очилата на носа си и започна:
- В името на народа.
Петорният наказателен състав признаваше подсъдимият Митко Харакчиев за виновен в умишлено умъртвяване на двама души и опит за убийство на трети. Присъдата продължи с изброяване на признатите престъпления, най-малкото от които също бе споменато - незаконно притежаване на оръжие.
Присъдата гласеше - доживотен затвор без право на замяна. Това "без право на замяна" означаваше, че той ще остане зад решетките до смъртта си.
Залата избухна. Всички оживено коментираха и ръкомахаха. Съдиите се оттеглиха през страничната врата. Униформените бяха нащрек, а единият от тях побърза да щракне белезниците на Харакчиев.
Емил се приближи до Торнев, който стоически не бе мръднал от мястото си при произнасянето на присъдата. Погледна го с ням въпрос.
- Дори прокурорът не поиска толкова тежка присъда - отрони тежко адвокатът. - Ще обжалваме - допълни неуверено, докато прибираше книжата в чантата си.
Зад гърба им се чу шум, сякаш някой падна на пода. Обърнаха се едновременно. Дребна възрастна жена се бе строполила между пейките. Втурнаха се към нея и я изправиха да седне.
- Това е майката на Митко - обясни Торнев. - Прекарала е два инсулта. Предупредих я да не идва, ама не слуша!
Адвокатът бръкна в дамската й чантичка и извади шепа лекарства. Избра едно от тях и й поднесе две хапчета. Жената с мъка ги преглътна без вода. Бе избелила очи към тавана, лицето й бе пепеляво.
- Аз ще я закарам до тях. Къде живее? - попита Емил.
- Във Ведраре. Много ще съм ти благодарен, аз не мога да мръдна оттук - стисна ръката му адвокатът.
- Лекарствата й са в чантата. Тя сега ще се съвземе - каза той и хукна след полицаите, които отвеждаха Харакчиев от залата.
Петър и Емил подхванаха жената под мишниците и почти я понесоха навън. Тялото й бе отпуснато и тежеше. Фиатът бе в близката пресечка и Емил пое натам.
- Не съм го раждала такъв... - отрони безутешно старицата и главата й клюмна. Набутаха я криво ляво на задната седалка, а двамата седнаха отпред. Емил запали и пое към селото, което се намираше на десетина километра югоизточно от града. Петър се бе обърнал над облегалката и държеше ръката на жената, която сякаш наистина се посъвзе. Ококори очи и се огледа наоколо.
- Караме те вкъщи, майко - рече съчувствено бившият полицай. Тя кимна.
Когато стигнаха Ведраре вече се бе окопитила дотолкова, че им показваше по кои улици да минат до дома й. Беше схлупена едноетажна къщичка, неизмазана и неугледна. Почти на ръце я пренесоха през двора и я сложиха на широкото легло, постлано с шарена черга.
- Бог да ви благослови - мърмореше бабата, докато я наместваха на възглавницата.
Сетне се изправи.
- Не съм го раждала такъв - настоя тя. - Той не беше такъв.
Двамата кимнаха неловко. Петър извади лекарствата от чантата й и ги нареди на леглото до главата й. Две от опаковките бяха празни.
- Имаш ли други лекарства. Тези са свършили - показа й той.
Тя кимна.
- В онзи шкаф.
Петър се пресегна над мивката и отвори вратичката. Видя купчина шишенца и блистери и ги взе. До тях имаше луксозна кутия от пури. Пури? Ченгето се почеса по тила и отвори капака. Краката му се подкосиха. Вътре бяха натъпкани пачки с долари.
Емил също се приближи и надникна над рамото му. Ченето му увисна.
- Знаеш ли какво има тук, майко? - попита Петър след като се съвзе.
- Знам, чедо. Пари - отвърна кротко старицата. - Ама не са български.
- Американски са - отвърна бившето ченге.
- И Митко така каза - съгласи се бабата и притвори очи.
Двамата стояха мълчаливо в стаята. Значи цялата история с парите не е била слух, помисли си Емил. Петър очевидно си мислеше същото, защото се спогледаха.
- Полицаите не ги ли намериха? - попита след малко Петър.
- Ами те не са идвали тук - отвърна старицата. - Викаха ме само в полицията. Аз там казах, кавото ме питаха. Ама за пари не са ме питали.
- Да еба и мързеливата полиция - изруга Петър.
- Вземете ги, чедо - неочаквано каза възрастната жена.
Двамата онемяха.
- Аз скоро ще се отърва. Нищо не ми трябва на мен, животът свърши - примирено отрони старицата.
- Нямаш ли близки? - попита Емил.
- Никого си нямам. Само Митко, а той... Но скоро ще се отърва - добави тя и Емил проумя, че всъщност има предвид смъртта. Трагедия, помисли си и усети, че му се повдига.
- Свърши тя... - безнадеждно повтори старицата.
Оставиха да я да лежи на леглото в пустата къща и излязоха на двора. Петър носеше кутията предпазливо, сякаш е пълна с взрив.
Смрачаваше се. На запад слънцето осветяваше хоризонта в червено.
Качиха се в колата и поеха срещу залеза. Фиатът се държеше разумно и моторът мъркаше равномерно. Кървавите слънчеви лъчи обаче блестяха право в очите на Емил и той ги присви.
- Оттук - Петър посочи разклона за главния път София-Бургас. Оттам се обикаляше с няколко километра повече до Карлово, но поне слънцето нямаше да свети в очите на шофьора.
- Добре е, когато има обиколен път - доволно каза бившето ченге, когато завиха и вече не им блестеше отсреща.
- Добре е - съгласи се Емил.
КРАЙ
Няма коментари:
Публикуване на коментар