На 7 ноември Хасково отбелязва 132 години от рождението на големия български книгоиздател Александър Паскалев. По-точно казано – би трябвало да го отбележи, защото честването всъщност ще се състои в школското тържество на едноименната гимназия в града. Паметната плоча пред родната му къща в Хасково отдавна я няма. Самата къща сега се стопанисва от музея, но не е ясно за какво. Съществуващият преди години Литературен музей, в който бе събран архивът на Александър Паскалев, отдавна е само спомен.
В Хасково живее най-авторитетният и всеотдаен изследовател на живота и делото на първия български модерен книгоиздател – Йордан Нанчев. Той е автор на един изумителен за днешното време труд - „Страници за Александър Паскалев“, в който са вложени години издирване и събиране на спомени, снимки и кореспонденция, осветляващи една цяла епоха от съвременна България – първите десетилетия на миналия век.
„Едва ли ще я прочетеш до края“, каза ми Йордан Нанчев, когато това лято ми подари книгата си за Паскалев. “Сигурно самият аз не бих я дочел, много е дебела“, добави деликатно той. Сякаш искаше да извини съвременния читател, свикнал с просташкия вкус, за когото нескопосаните чалгаджийски писания на един Стефан Цирков са връх на изящната словесност.
След няколко седмици му изпратих на електронната това писмо:
„Здравей, г-н Нанчев!
Тези дни дочетох книгата за Александър Паскалев, която ми подари. Респектиран съм от огромния труд, който е вложен в това издание - събирането на спомени, писма, богатата библиография и снимков материал. Най-много обаче бях впечатлен от срива на издателството на Паскалев, заради правописната реформа на Омарчевски. Разбира се, бях чел и преди за тази драма на книгоиздателя. Но в книгата ти крахът идва след описанието на възхода на издателството, многобройните контакти с титани на българската литература, което превръща тази лична Паскалева трагедия в национална. Ако разполагаш с материали, би ми било интересно да разбера как така едно българско правителство слага лекомислено пръст на издателство от ранга на Паскалевото, не са ли знаели в образователното министерство за практиката учебниците да се печатат предварително, не са ли си дали сметка какво би означавала една такава реформа без предварително да уведомят издателя. Или просто не им е пукало от това? Ама защо ли се чудя, като гледам днешните министерства на образованието и културата? Нищо не се променило явно. Убийството на българската литература си е традиционна, (и успешна), политика на българските правителства.”
Но кой е Александър Паскалев и защо да е излишен?
Александър Паскалев е роден в Хасково на 7 ноември 1879 година. В началото на миналия век е лишен от учителски права за територията на цялата страна заради пламенната си защита на бедните. По убеждения е социалдемократ. През 1908 година основава своето книгоиздателство „Паскалев“, което скоро се превръща във водещо в България. Издава всички класици на националната литература – Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов, Боян Пенев, Димчо Дебелянов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Ботев. Книжките са изящно оформени, номерирани и надписани. Неговата „Всемирна библиотека“, от която излизат над 100 тома, и до днес е непостижимо явление в българското книгоиздаване. За първи път четяща България се докосва до световни имена като Достоевски, Гогол, Толстой, Пушкин, Шилер, Гьоте, Хамсун, Мопасан, Балзак и много други, а книжките са с оформление, с каквото би се гордяла всяка европейска литература.
Поддържа тесни връзки с титаните на нашата литература, а с Яворов го свързва особено близко приятелство. Помага финансово на почти всички български писатели, здраво закъсали за пари. Повечето от писмата на писателите до него са зов за помощ.
И Паскалев откликва винаги. Спасява Кирил Христов, който се разболява тежко в чужбина и няма пари нито за лечение, нито дори за връщане в родината. Дори патриархът на българската литература Иван Вазов го моли, макар и сдържано, авторитетно, за пари.
За читателя е тягостно да чете безкрайните писма на българските класици, почти всяко от тях е зов за помощ.
Бедна България, гладуващи поети и писатели.
Но това не е всичко. След правописната реформа на правителството на Александър Стамболийски вече отпечатаните милиони екземпляри учебници отиват на боклука. Загубите са неописуеми, издателството на Паскалев понася изключително тежък финансов удар и по-късно фалира. Издателят се прибира в родния край и изживява последните си години в хасковското село Нова Надежда. Обитава порутена плевня. Умира през 1946 година, а (какъв срам!!!) гробът му е неизвестен и до днес.
Преди смъртта си Александър Паскалев е принуден да изпие още една горчива чаша. Той пише прошение до Народното събрание с молба да му бъдат опростени дълговете. Паскалев няма никаква възможност да върне тези пари, така че молбата му има чисто морален характер. Парламентът отхвърля прошението му.
Така умира Александър Паскалев – беден и излишен.
Неговият биограф – Йордан Нанчев, също е излишен за днешно Хасково, всъщност – и за днешна България.
В днешна България Иван Вазов нямаше да е министър на просвещението, а нощен пазач в някой склад. В днешна България Ботев щеше да е хвърлен в затвора за хулиганство.
Ако беше доживял днешна България, Васил Левски щеше да се обеси сам.
Хасково няма нужда от Александър Паскалев. Нито от Йордан Нанчев – този ерудит и познавач на литературата и историята на хасковско, е „захвърлен като каса в дъното на коридора“, както казва поетът. Не го канят в журита, дори на конкурса на името на Александър Паскалев, нито на тържества, нито на чествания. Днешната власт в Хасково си представя културата като няколко лелки, които вместо да си плетат вкъщи, стихоплетстват в КДК. Днешната власт се интересува от асфалт и сделки с общинско имущество, а не от култура, от която така или иначе не разбира.
Несъществуващата сега паметна плоча пред родната къща на Александър Паскалев в Хасково е поставена през ноември 1989 година, когато се отбелязват 110 години от рождението му. По-късно тя изчезва и до ден днешен никой не е проявил желание да я възстанови.
Властта няма интерес да поддържа жива националната памет. Днешната власт смята, че светът започва и свършва с нея.
Вероятно малко хора знаят, но през 1933 година местни дерибеи са на път да разрушат дори родната къща на Васил Левски в Карлово. Според историята, която и до днес се разказва от карловци, причина за събарянето на българската светиня била, че трябвало да се отвори панорама към близката кръчма, собственост на тогавашния кмет на града.
Честта на България е спасена от тогавашния командир на 21 пехотна дружина в Карлово. Научил за готвеното светотатство, той вдига войниците по тревога, въоръжава ги и нарежда да се „стреля на месо”. Родната къща на Апостола оцелява от агресията на простащината, защитена от щиковете, докато карловци спят кротко в леглата си.
Името на този доблестен български офицер е Петър Димков, който след пенсионирането си става известен в цялата страна като народен лечител. Заради патриотичната си постъпка той е изправен пред военен съд, обвинен в превишаване на права и самоуправство. За чест на българското офицерство и на цяла България, Петър Димков е оправдан. След като в столицата се разчува за замисления от местните самозабравили се управници национален позор, избухва голям скандал. По-късно през същата 1933 година започва и реставриране на сградата и превръщането й в музей.
Родната къща на Александър Паскалев явно няма този късмет, а Хасково няма своя Петър Димков. Вероятната й съдба, подобно на много други възрожденски къщи в града е превръщането й в поредната кръчма.
В отговор на писмото ми отпреди няколко месеца Йордан Нанчев ми писа: „И все пак, и все пак... нека не бъдем толкова песимистични”.
Бих се радвал нещата наистина да не са толкова песимистични, драги Нанчев. Но както е обичал да казва Уинстън Чърчил: „За кораб без посока попътен вятър няма”.
