Кръв. Роман, първа част

I ЧАСТ

Пътят приличаше на бедняшка риза - имаше толкова кръпки, че по-светлият цвят на основната настилка една се забелязваше изпод тъмните петна на новия асфалт. Шофьорът си подсвиркваше фалшиво, докато микробусът се друсаше по неравностите. Спътникът му изнервено навиваше на пръста си тънка верижка, без да откъсва поглед от пътя. Разстоянието от Пловдив до Карлово бе около шейсет километра, изминаваше се за четирийсетина минути при нормално каране. Пътуваха вече повече от половин час в мълчание. Когато поеха по околовръстното при царското село Баня, пасажерът се обади:

- Свий вдясно. Ще минем през Ведраре. Оттам е по-пряко.

Шофьорът кимна мълчаливо и престана да свирука. Намали скоростта, вглеждайки се в табелите. Откри знака в последния момент и гумите изсвистяха на завоя.

- Там ще ни чакат ли хора да натоварим? - полюбопитства той, придържайки волана с една ръка, докато с другата се мъчеше да извади цигара от смачкания пакет.

Пътникът кимна разсеяно. Мисълта му очевидно бе заета с нещо друго. Верижката бе толкова здраво навита на пръста му, че бе посинял.

- Оттук - обади се дрезгаво, когато наближиха разкалян черен път, който се виеше между дърветата и изчезваше зад завоя. Шофьорът инстинктивно натисна спирачка и завъртя волана. Успя да се учуди едва когато бусът леко поднесе на пътя.

- Къде извежда този път? - заоглежда се той, намалил скоростта. Короните на дърветата закриваха гледката встрани, само над тях небето светлееше дрезгаво. Няколко надвиснали клона шибнаха бялото купе на микробуса. Човекът зад волана изви глава към спътника си и замръзна. На педя от носа му се чернееше огромно дуло на пистолет. Забеляза парченце хартия, залепнала на върха на цевта и се вторачи като хипнотизиран в нея. Беше смачкано ъгълче от вестник. От боклуците, които се въргалят в джоба на старо яке.

Не чу изстрела. Предното стъкло на микробуса за миг се покри с капки кръв, черепни костици и парченца мозък, натрапчиво наподобяващи Млечния път. Яркочервените звезди очертаваха неясната ивица на необичайната галактика. Кървав път.

* * *

Вестта за убийството не развълнува особено карловци. Полицията обяви, че самоличността на убития още не е установена, а анонимният труп има един съществен недостатък – няма известни роднини. Липсата на братовчеди, снахи, комшии и по-далечни сродници пък стесняваше темите за разговор до пълна скука. Подобно кръвопролитие тук не бе ставало от осемдесет и първа година, когато млад мъж заколи жена си. Целият град го наричаше Иванчо, умалителната форма вероятно бе внушена от известно съчувствие от страна на мъжката страна на населението.

След като заклал жена си, Иван разчленил трупа и го натоварил в една ръчна количка. На път за горичката в края на града го срещнали милиционери, които обаче го подминали, без да заподозрат нищо. В онези времена една ръчна количка си беше просто ръчна количка. В днешните сурови години първото, което ще попитат подозрителните ченгета, ако те срещнат да буташ ръчна количка, е какво има в нея.

Залавянето на убиеца отне половин година. Карловци вече започнаха да се майтапят с безпомощността на властта, плъзнаха и вицове. Единият от тях гласеше, че милиционерите търсели Иванчо толкова усилено, защото самите те имали жени и му завиждали. Всяка вечер при Софтата, единственото тогава кафене в центъра на града, се обявяваше нещо като информационен бюлетин за деня. Търсили Иванчо в Калофер, пробутва някой новината, която на всичко отгоре се оказва вярна, и цяла вечер коментарите на масите се въртят около Ботевия град и, разбира се, тъпите милиционери, които не могат да разделят сено на две магарета.

Арестуваха Иванчо малко преди Нова година на осемдесет и втора, като добрата традиция бе спазена – някой го бе предал. Сетнешната му съдба не бе толкова интересна за карловци и лека полека темата престана да се коментира. В продължение на почти двадесет години след това в градчето нямаше нито едно убийство. Може би защото настъпи 10 ноември осемдесет и девета. Хората предпочитаха да се забавляват с политика.

* * *

Емил прибра телефона в джоба си и каза:

- Станало е убийство. Полицията е на крак.

Боро Мъжът се стресна и вдигна поглед.

- Кога?

- Снощи. На стария път за Ведраре.

Боро Мъжът бе една от забележителностите на града. Редовно биеше жена си и няколко пъти бе лежал в милицията. Когато го питаха защо бие съпругата си, той отговаряше лаконично:

- Защото не мога да надвия никой друг.

Веднъж след поредното гостуване на МВР, проточило се малко повече от обичайното, той не издържа. Когато го пуснаха от районното, Боро слезе тържествено по стълбите, обърна се към блесналите на слънцето прозорци и вдигна заканително юмрук:

• Не ви е срам! Да оставите Карлово цяла седмица без мъж!

Отвътре наизскочиха униформени и веднага го прибраха обратно. Градът остана без мъж още една седмица.

Боро Мъжът бе познат на цяло Карлово. Той от своя страна също познаваше целия град или поне тази част, която заслужава да бъде познавана. Мършавата му фигура можеше да бъде забелязана да скитори из центъра да си проси по някое кафе и цигара. Лицето му бе слабо и издължено, с присмехулен поглед и липсващи зъби. Ходеше със скъсани маратонки, нахлузени като чехли. Страдаше от някаква болест на стъпалата, от която постоянно му излизаха пришки и не можеше да понася обувки. Връзките на маратонките се влачеха след него, удебелени от полепналата кал.

* * *

”Откриха мъж с пръснат череп край Ведраре” гласеше заглавието на първа страница на седмичника ”Стряма”. Емил му се любуваше мълчаливо. Той бе собственик, издател, главен редактор и единият от двамата репортери на малкото местно издание. Помагаше му Донка, бивша детска учителка, останала без работа след закриването на забавачката в близкото село Дъбене. Беше добросъвестна и педантична в писането на информацията във вестника, но това ценно качество много често е основен недостатък за добрия репортер. Прекалено малко хора се интересуваха от точната истина.

Емил пак огледа заглавието. Наистина изглеждаше добре. Беше си дошло само, за разлика от мъчителните случаи, когато си изстискваше мозъка да намери едновременно малко думи, които да носят силен емоционален заряд, да привличат вниманието и същевременно да отразяват точно съдържанието. Живо изтезание. Сегашното обаче бе стряскащо и детайлно - „Откриха мъж с пръснат череп край Ведраре”. Беше толкова изчерпателно, че просто нямаше нужда от текст под него. Информацията бе наистина оскъдна, но на кой му пука. Важното бе, че заглавието грабва погледа и вестникът се купува.

Трупът все още не бе идентифициран. Ченгетата бяха крайно предпазливи и неохотно отговаряха на въпросите. Защото не знаят още нищо, убеди се Емил.

Сметката излезе тридесет и осем лева. Ченгето Петър Петров изпи поне шест водки, а Цецо следователят с една повече и въпреки това не казаха нищо освен вече известното. Самотен труп в шубраците край пътя. Пръснат череп с изстрел отблизо. Никакви следи, никакви отпечатъци. Никакви документи в дрехите на убития. Ченгетата получиха щедра вечеря, а не платиха дори с една дума.

Случва се, утеши се Емил. Поне бе сигурен, че не крият нищо от вестникарите. И това не бе малко.

* * *

Ченгетата блъфираха. Бяха открили следите от гумите на микробуса по разкаляния черен път. Нямаше съмение, че човекът бе пътувал с него. Според експертите автомобилът е бил „Форд Транзит” с доста износени гуми, пътувал празен. От двигателя е капело масло, на десетина метра от трупа бе открито съвсем малко мазно петно.

Липсата на гилзи заинтересува криминалистите. Това означаваше, че мъжът е бил застрелян другаде и е пренесен в шубраците край Ведраре по-късно. Или пък, което бе по-малко вероятно – имаха работа с професионалист, който старателно е прикрил следите от престъплението. Липсата на всякакви документи, портмоне, дори обичайната връзка ключове в джоба обаче почти изключваше подобна версия – професионалистите избягваха да докосват трупове.

Взеха отпечатъци от мъртвия. Но ако не бе регистриран за някакво престъпление, нямаше да могат да го идентифицират. Трябваше да чакат съобщения на колегите от страната за обявени за издирване. Това можеше да се проточи безкрайно, а шефовете имат противния навик всяка сутрин да питат докъде е стигнало разследването.

Петър се изплю с отвращение на мократа от росата трева. Ако на света трябваше да се случи нещо наистина гадно, то обикновено се случваше на Петър Петров.

* * *

Петър Петров стана полицай още в началото на деветдесетте, след като се убеди, че от него логопед няма да стане. Дипломира се в университета в Благоевград и издържа почти цяла безкрайна учебна година в тесен и мрачен кабинет на втория етаж училище „Христо Проданов” в Карлово. Трябваше да се занимава с говорните дефекти на учениците. Не можеше да се оплаче от прекалено много работа и някъде в началото на втория срок откри, че безделието убива трезвеността. Още в ранния следобед се улавяше, че мисълта му кръжи като лешояд около представата за бутилка изпотена „Каменица”. Още преди пет часа следобед вече бе обърнал втората водка, защото от прекалено много бира стомахът на човек натежава.

Малко преди края на учебната година му доведоха единайсетгодишен хлапак, който неочаквано замлъкнал и втора седмица не отронвал дума. Онемя ли това дете, нито отговаря, нито реагира като му се говори, притеснено ситнеше майката около разнебитеното бюро на логопеда. Петър зададе дежурния тъп въпрос:

• Как се казваш?

Хлапакът го гледаше нахално в очите, но с нищо не показа, че го е чул.

• Бихте ли изчакали малко отвън? – помоли Петър, без да отделя поглед от невъзмутимите очи на хлапето. Жената кимна и излезе на пръсти от стаята. Малкият продължаваше да го гледа високомерно.

Петър замахна и му отпра такъв шамар, че главата му се завъртя като пумпал.

• Защо не говориш бе? Казвай!

Хлапето замръзна от изненада и болка. Дори не се сети да заплаче.

• Защото не искат да ми купят колелото – отвърна веднага с напевно потрепващо гласче. На Петър му се стори като музика от рая.
• Ясно – той заобиколи бюрото и отвори вратата да извика майката. Не изслуша горещите й благодарности, а тръгна към директорския кабинет да си подаде молбата за напускане. Беше разбрал, че от него ще излезе стопроцентов полицай.

Първото му постижение като ченге беше укротяването на циганската махала. Племето беше неуправляемо, крадливо и бедно, но със собствено разбиране за чест. В потъналата в кал и боклуци махала имаше само една кръчма – на Армандо. Петър се запи там поне десетина пъти, за да навлезе в атмосферата и да опознае контингента. Две трети от кражбите в Карлово бяха дело на циганите. Бяха неуморни.

Една вечер, леко пийнал, Петър бе обзет от внезапно вдъхновение и изрева с цяло гърло в одимената кръчма:

• Армандо!

Плешивият циганин дотича мигновено, бършейки мокрите си ръце в мръсната престилка. Спря угоднически до масата.

• Армандо – отново викна с пълен глас ченгето. – Назначавам те за кмет на цялата махала. От днес.

Глъчката утихна. От съседните маси мургавите се споглеждаха озадачено. Това пък какво беше?

• Отговаряш лично пред мен за реда в квартала – поясни Петър. – Персонално.

Дребничкият Армандо се огледа подозрително дали не му се подиграват. Никой не посмя да се обади.

• Ама верно ли, гусин Петров? – осмели се накрая плешивият.
• Верно я! Вече ти си законът тука – потвърди Петър и надигна чашата.

Циганинът протегна врат към бара:

• Жена! Скоро давай два шарана на масата!

Глъчката избухна с нова сила. Армандо ритуално свали престилката и приседна на полицейската маса. Вече бе от страната на властта. После се приведе към ченгето и прошепна:

• Гусин Петров, ако говориш верно, поне не ме псувай пред другите.

Полицаят го изгледа учудено.

• Няма да ми викаш „персонал” – с достойнство рече циганинът.

Петър остави чашата на масата и положи тържествено ръка на гърдите си:

- Извинявай, Армандо!

Кметуването на Армандо бе изстрел право в сърцето на демокрацията. Сатрапското назначение се оказа изключително сполучливо, за такъв удачен избор сигурно бе необходимо да гласуват цели поколения мургавелци. И пак не бе сигурно, че ще уцелят точния човек. Армандо за броени дни успя да установи контрол над номадските набези на съплеменниците си. Знаеше всичко - и планираните кражби, и вече извършените. Разполагаше с несъкрушими аргументи – тежката ръка на лейтенат Петров и пищова на кръста му. Ако това се окажеше недостатъчно, Армандо вадеше тежката артилерия – дебелия тефтер с вересиите. В него присъстваха поименно всички над петгодишна възраст. Поне половината имена се повтаряха през страница.

Престъпността бе поставена под строг контрол, в кръчмата на Армандо вечер изключително рядко имаше свободни места, а лейтенат Петров се окичи с отличието „полицай на годината”. Разкриваемостта му бе няколко пъти над средната за страната. Бюрото му пак бе затрупано с преписки, но те не го притесняваха. Безпокоеше го най-горната и най-тъничка папка. Убийството край Ведраре.

* * *

Самоличността на убития бе установена едва на третия ден. Издирването започна от най-близките градове – Пловдив, Пазарджик, Казанлък, Стара Загора. Търсеха изчезнал мъж около петдесетте, висок над един и осемдесет, мургав и мършав. Вероятно се е занимавал с физически труд, съдейки по загрубелите ръце с черно под ноктите. Данните бяха оскъдни, но достатъчни за идентификацията.

Името му бе Марин Кръстев. Петдесет и две годишен, разведен. Без деца. Живеел сам в една от панелките на пловдивския квартал „Тракия”. Сигналът за изчезването бил подаден от колегите му в транспортната фирма, където работел. Убитият притежавал и собствен микробус, с който извършвал частни превози. Колата била „Форд Транзит”.

Трупът бе откаран в пловдивската патоанатомия още в деня на убийството. Заключението на съдебния лекар потвърди очевидното – смъртта бе настъпила от куршум, попаднал в лявото око и излязъл през горната част на тила. Стреляно е от много близко разстояние, не повече от половин метър, пишеше патоанатомът. Следваше подробно и неразбираемо описание на засегнатите органи. Единствената полезна информация бе калибърът на куршума – 6, 35 милиметра. Не много често срещано оръжие, но пък не и изключение като четирилистна детелина.

Основната следа все пак бе микробусът.

- Ако излезе и една дума от този кабинет, ще хвърчат глави – натърти Вълков, шефът на полицията. Каза го на всички, но бе забил втренчения си поглед в Петър. Останалите знаеха защо, но никой не посмя да се усмихне. Ако се разчуеше, че ченгетата издирват „Форда”, бандюгите щяха да го разглобят до болт за броени часове. Впрочем те сигурно вече го бяха сторили, но удавникът се хваща и за сламката.

Оперативката завърши в потискащо мълчание. Всички се разотиваха по кабинетите с ясното съзнание, че им предстои да копаят яма в пясъка – всяка дупка щеше се запълва моментално.

Май само Вълков нямаше нищо против досадните и безплодни издирвания, защото си стоеше в кабинета и четеше докладите. Бе насрочил по три оперативки дневно – сутрин, на обед и вечер. Тримата криминални работници бяха подсилени с двама квартални инспектори, плюс неколцина от другите служби. Разделиха територията на общината на райони, разпределиха ги по групи и се юрнаха по автоморги и борси за употребявани автомобили. В районното останаха само Вълков в кабинета си, униформеният на пропуска и още един до килиите да пази арестуваните.

Микробусът сякаш бе потънал вдън земя. Колегите на убития си бяха спомнили някои отличителни белези на колата. Бяла на цвят, с хоризонтална пукнатина на предното стъкло и залепен с червено тиксо заден десен стоп. В края на този безкраен ден на Петър му се струваше, че никога през живота си не е виждал толкова много микробуси със здрави предни стъкла.

Колегата му Велко Парашиков обаче извади късмет – в автосалона на изхода за Казанлък откри цели три крадени коли. Двата микробуса бяха с демонтирани стопове, а третият – без панорамно предно стъкло. Първите два нямаха пукнатини по стъклата, но Велко се изхитри все пак да ги пусне за проверка в информационния масив на КАТ. И трите се оказаха крадени. При други обстоятелства Вълков щеше да го поздрави за находката, но сега само изпухтя ядно.

- Състави протокол. По-късно ще се заемем. Сега продължавай по задачата.

Велко поздрави унило и напусна кабинета на шефа. Късмет и това си е.

* * *

Следващият брой на вестник „Стряма” се сдоби с нова поразяваща новина съвсем неочаквано.

Колкото и слухтеше около ченгетата, Емил не успя да научи нищо повече за убийството край Ведраре. Виждаше, че патрулките летят като бесни във всички посоки на града, но Петър само му правеше отдалеч многозначителни жестове да не го притеснява. После щял да му обясни. После! Сякаш един вестник може да чака.

Дежурният полицай на входа безмилостно го отпращаше и отговаряше сухо: „Няма го”, без значение кого търси. Очертаваше се да липсва изобщо втора публикация по темата за убийството следващата седмица.

Моргата се намираше в приземието, а прозорците й бяха на сантиметри от земята. Всички бяха с решетки и рамки с мрежа против комари, с прашни и изпочупени стъкла. Ронещата се мазилка бе образувала купчинки в подножието на фасадата.

Мъжът видимо трепереше. Имаше вид на човек, готов да убива. Ръката, с която държеше цигарата, нервно подскачаше пред устните му. Жената стоеше до него, впила отнесен поглед към пожълтелите дървета в градинката. До линейката бяха паркирани една обозначена полицейска кола и джип. От джипа слязоха двама цивилни и поеха към вратата.

- Съдебният лекар от Пловдив - обясни Петър.

Емил стоеше до него отстрани на входа и нервно пушеше. Сутринта бяха имали ожесточена разправия с Донка, която категорично отказваше да влезе вътре да снима. Фотоапаратът бе автоматичен, сам фокусираше и превърташе лентата, достатъчно бе да го насочиш към обекта. Не бе необходимо да гледаш какво снимаш.

- Не мога. Ще повърна - жално повтори тя. Пазарлъкът продължаваше почти час, откакто разтрепераните родители бяха нахлули в редакцията да съобщят, че трупът на двумесечното им бебе, оставено вечерта в моргата, сутринта бе открит целият оглозган. До кост.

Емил се отказа да уговаря повече Донка, грабна фотоапарата и изтърча след бащата, който от вълнение едва успя да запали двигателя на колата. Най сетне моторът изрева и колата със свистене на гуми се понесе по паважа към болницата. Емил го последва със своя фиат.

- Детето е родено с аномалия. Сърдечна недостатъчност - обясняваше доктор Каменов, шефът на болницата. В ръката си стискаше тъничка папка. Съдебният лекар и двама цивилни полицаи го слушаха учтиво в коридора на моргата. Сякаш отлагаха момента, в който все пак трябва да влязат вътре.

- Всъщност знаехме, че ще умре - продължи Каменов. - Случилото се в патоанатомията, разбира се, е безобразие. Но за него трябва да отговаря завеждащият отделението доктор Вичев.

Вичев въобще не бе пристигнал. Покриваше се някъде.

След кратко суетене някой побутна вратата и тя се отвори със скърцане. Пръв влезе единият от полицаите.

Емил бе последен. С периферното си зрение мярна лъскавата повърхност на масата за аутопсии и малкото телце върху нея. Оскъдната светлина от прозорчето разделяше стаята на тъмна и светла половина. Границата минаваше по средата и сякаш прерязваше трупчето на две. Емил вдигна апарата и го насочи към него. Впи поглед в тавана, за да не гледа надолу. Видя в ъгъла огромна паяжина, която трептеше от движението на въздуха. Блясък. Светкавицата се бе включила. Емил чу превъртането на лентата. Паяжината се люлееше отгоре. Блясък. Превъртане.

Емил излезе тичешком навън и осъзна, че през цялото време вътре бе спрял да диша. Пое мощно въздух. Усети в устата си дъх на дезинфектанти. Изхрачи се с отвращение.

- Плъхове. А може и котки. Видя ли, мрежата за комари е разкована, оттам може би са се вмъкнали улични помияри...

Полицаите оживено коментираха, скупчени до вратата. Емил едва стигна с омекналите си колена до колата и даде мръсна газ надолу към центъра. Паркира криво ляво до Софтата и влетя вътре.

- Двойна водка с тоник! - почти извика на Ленчето, която се бе облегнала лениво на бара. Тя го изгледа смаяно.

- По-бързо! - тросна й се Емил и се стовари в сепарето на най-близката маса.

- За мен същото. Обаче тройна! - чу зад себе си. Петър се тръшна на съседния стол, който едва не се разпадна под тежестта му. Мълчаливо изчакаха да им сервират питиетата и жадно отпиха. После веднага надигнаха отново чашите.

- Разбра ли най-после защо пием толкова много ние, ченгетата? - измърмори Петър.

Емил кимна мълчаливо. Ако питаха него, ченгетата всъщност пиеха учудващо малко.

* * *

Кръв и сперма. Това продава един вестник. Изпитана формула. Емил я бе чувал неведнъж от издатели ветерани. Действаше безотказно. Щом на първа страница с тлъсти букви е съобщена новина за убийство, изнасилване, катастрофа, побои и скандали, вестникът се продаваше. Каквото иска читателят, това му даваме. Аз също искам да правя литературно издание с изящна проза, но ще фалирам на втората седмица, признаваше си един от познатите му на рампата пред печатницата. Николай издаваше кулинарно списание "Печка и фризер". Някоя и друга рецепта, малко пикантни клюки, измислени писма на читатели, коментирани от истински психолог, една-две кръстословици и готово. Не печелеше бог знае колко, но пък и не оставаше гладен. Шарани много.

Снимките бяха общо три. На едната в едър план се виждаше оглозганият череп на бебето. Зейналата черна дупка на празната очна ябълка веднага приковаваше погледа. Но пък кадърът не даваше представа за обстановката в моргата. На другата трупчето бе проснато в цял ръст на лъскавата ламаринена маса за аутопсии, в ъгъла се виждаше и разкованата рамка на предпазната мрежа. Главичката бе обърната на другата страна и гледката не бе толкова зловеща. Третата бе съвсем размазана и още по-гадна, защото въображението допълваше това, което не се вижда достатъчно отчетливо на хартията. Сякаш нарочно фокусът бе съвсем ясен около липсващото око и стърчащата черепна кост, за контраст изпъкваше и пухкавата детска бузка от незасегнатата половина на лицето.

Емил потръпна. След като преминат през печатарската машина, кадрите щяха да загубят доста от контраста си и във вестника вероятно трудно щеше да се различава детското трупче и оглозганият му череп. Но със сигурност щеше да се вижда достатъчно.

Той със замах смачка гланцираната хартия и запокити топката в кошчето за боклук. Това бе по-отвратително от всичко, което бе виждал. Кръв и сперма. Това иска читателят. За това дава парите си. Да си ебат майката, изруга на глас Емил.

Снимките не видяха бял свят.

* * *

• Знаеш ли колко микробуса има в Карлово? – гласът на Петър звучеше дрезгаво и уморено. Бе изкарал тежко нощно дежурство и се бе отбил до кафенето на Софтата на път за вкъщи.
• Знам – отвърна Емил. – Нито един.

Само преди седмица бе търсил под дърво и камък лекотоварен автомобил, за да докара от село компоти и туршии. Никой от познатите му не си даде колата.

Петър не се засмя, макар да знаеше за случая.

• Шестстотин петдесет и четири – с отвращение съобщи ченгето. – А в Пловдив са регистрирани над пет хиляди. Търсим игла в купа сено.
• През прозореца виждам кола със спукано предно стъкло. Обаче не е Форд, а Опел. И не е микробус, а пикап – подигра го Емил. Още не бе простил на приятеля си за премълчаните обстоятелства около разследването на убийството. Толкова ли ми нямаш доверие, обвини го той. На журналист можеш да имаш доверие толкова, колкото и на полицай. Даже по-малко, бе направил нескопосан опит да се измъкне ченгето.
• Разкажи ми за убийството – рязко смени темата Емил.
• Мъгла – отвърна Петър. – Колегите в Пловдив изтезават мозъците си за някаква версия, но напусто. Ровят около семейството, обаче такова няма от дванайсет години. Тоя човек сякаш не е имал нито един враг. Колегите му го изкарват света вода ненапита, безгрешен като син божий. Не знаят някой да му е имал зъб. Съвършенство. Само дето в мозъка му има дупка, през която да мине цял микробус.
• А защо е убит до Карлово?
• Как защо? Ако работех в полицията в Сандански, щеше да бъде убит до Сандански – горчиво се изсмя Петър.
• Криеш нещо – укорително каза Емил.
• Нищичко. Да ми умре кварталният, ако лъжа – отвърна полицаят.
• Нарочно казвате, че няма следи, за да объркате убиеца. Знам как се прави.
• Много филми гледаш – подигра го Петър.

В заведението забързано влезе Боро Мъжът и без да ги удостои с поглед се отправи към задното помещение. От известно време си бе въобразил, че е болен от рак. Някой му казал, че отслабването било безпогрешен признак на заболяването и Мъжът се мереше всяка сутрин на кантарчето на Софтата. Дребен и мършав, той едва ли можеше изобщо да свали тегло, но въпреки това следеше ревностно килограмите.

- Колко си днес? - попита ченгето, когато излезе.

- Шейсет и два. Обаче преди малко изпразних резервоара - обясни Боро слабият резултат от тегленето. Едва ли някога през живота си е тежал повече от това. Той седна на тяхната маса и се огледа. После каза заговорнически:

- Нашенец е.

- Кой? - побърза да попита Емил.

- Убиецът - гордо отвърна Боро.

- Откъде знаеш? - наостри уши ченгето.

- А, не си издавам източниците - отвърна Мъжът обидено. - Обаче знам със сигурация.

- Знаеш, трици - тросна се Петър и се надигна. - Отивам да спя.

* * *

Емил бе завършил Пловдивския университет през превратната осемдесет и девета година. Върна се в Карлово и учителствува също като Петър точно една година. И за него се оказа предостатъчна, за да затвори вратата на класната стая от външната страна с обещанието да е за последен път.

1990 година бе много особена. След падането от власт на дългогодишния диктатор Тодор Живков държавата се клатушкаше под порива на вятъра като кораб без платна. Цареше безвластие. Комунистите се прекръстиха на социалисти, забраняваните дотогава партии никнеха като гъби след дъжд. Въздухът сякаш бе натежал от предчувствия.

От всички възможни варианти на България ще се падне най-лошият, пророкуваше Петър, който тогава още бе логопед в училище. Боро Мъжът му възразяваше, че най-гадният вариант първо ще сполети Боро Мъжът и едва след това държавата. Този спор можеше да бъде прекратен единствено с поръчване на следващата ракия.

Емил отсъстваше в тяхната схема. След като напусна училище, той отвори малка антикварна книжарница на площада до паметника на Васил Левски. Въобразяваше си, че ще си прекарва деня в безметежно четене. Освен това бизнесът не изискваше влагане на пари, каквито той нямаше. Приемаше старите книги на консигнация и след продажбата им ги плащаше на клиентите, като си удържаше двайсет процента. На всяко томче слагаше специално изработения печат с надпис „Антикварна книжарница Карлово”, на който имаше място за новата продажна цена. Приетите книги описваше в дебела тетрадка, там отмяташе и продадените.

На третия месец установи, че след като плати наема, тока и останалите дребни разходи, печалбата възлиза на една трета от учителската му заплата. Опита се да пробие на пазара с нови книги, но скоро се убеди, че без пари няма да стане. Издателствата искаха да се плаща веднага, а той не разполагаше с никакви оборотни средства. Дребните суми от продажбите на стари книги не бяха достатъчни да купи от новите заглавия.

Бизнесът с вестниците започна съвсем ненадейно. Един неделен следобед на вратата се звънна. Неговият колега от университета Славчо бе завъртял машината с разпространението и търсеше доверен човек от Карлово. Емил се нави веднага, преди всичко защото не бе необходимо да се влагат пари. Започваше седмицата със заявка за тиражите на отделните заглавия, а в началото на следващата отчиташе парите. Сладка работа.

Още след първата седмица изпита непознатото дотогава задоволство, когато преброи парите от оборота – над сто хиляди. През смутната деветдесета година средната заплата бе около петстотин лева. Емил вложи много усилия в организирането на мрежа от пласьори – на всеки по-оживен ъгъл, до автогарата, на гарата, центъра, пред портала на военния завод в Сопот, на спирките. Сред продавачите на вестници имаше голямо текучество, но общата бройка в града бе почти постоянна – от дванадесет до петнадесет души. Той пробва да ги увеличи, но се оказа, че оборотът остава непроменен, а заплатите на продавачите падат – те бяха на твърди десет процента. Печалбата на фирмата се запазваше – търговската отстъпка на различните издания варираше от 25 до 35 на сто, но ако продавачите получаваха прекалено малко, напускаха. Постепенно се оформи едно ядро от десетина стабилни вестникари.

След около година фирмата вече печелеше добре, Емил имаше секретарка, двама шофьори и дузина приятели, които през ден го молеха за заеми. Той вече бе наясно с простата истина, че бизнесът означава някой да работи за теб, останалото е просто хамалогия.

Антикварната книжарница на площада хлопна врати окончателно.

* * *

- Кметът те вика за разговор - гласът на Станко Маринов звучеше някак неуверено по телефона. Той бе състудент и приятел на Емил от години. Фамилиите им бяха еднакви. Сега бе шеф на просветата в общината. Емил бе искрено изненадан.

- Да не си станал разсилен на кмета? - попита язвително.

- Много смешно - обидено се чу в слушалката.

- За какво ме вика?

- Откъде да знам? Не ми каза - Станко явно се бе засегнал.

Емил се досещаше. Заглавието на първа страница в днешния брой гласеше: "Кметът налетя на адвокат". Войняговски бе отишъл на диспут в градския радиовъзел с адвоката на местен бизнесмен, който съдеше общината за един парцел в покрайнините на града. Теренът бе купен от него преди няколко години и там бе построен нощен бар. Заведението обаче се бе превърнало в бардак, продаваше се дрога, бе пълно с проститутки, почти всяка нощ ставаха сбивания. Общината предяви претенции за собственост към земята, а бизнесменът - за постройката. Делото едва бе тръгнало в съда, но кметът искаше час по-скоро да затвори вертепа. В радиовъзела всъщност диспут изобщо не се проведе, защото още на предварителния разговор Войняговски си изтърва нервите и се нахвърли върху адвоката Германов. Последваха просташки обиди и адвокатът решително се насочи към вратата. На входа обаче настана кратко меле, защото кметът настояваше Германов да остане и спорът им да прозвучи в ефира. Всички карловци да се убедят как Войняговски ревностно защитава реда и сигурността, но законът и продажните адвокати му пречат.

Емил дълго мисли над заглавието. "Кметът наби адвокат" не бе съвсем точно, макар и близо до истината. "Удари" също не беше подходящо, Войняговски само бе избутал изумения адвокат от вратата, но белези и синини нямаше. Липсваше "доказателствен материал", както би се изразил потърпевшият адвокат. Затова в заглавието остана по-общото "налетя". Не беше лошо.

- За всеки случай ела въоръжен - смехът на Станко Маринов проехтя в слушалката, преди се чуе щракването от края на връзката. Емил отвори уста да го наругае, но навреме се спря, защото вече нямаше смисъл. Стовари гневно слушалката на телефона.

Докато прекрачваше прага на кметския кабинет, Емил все още не си бе отговорил на въпроса "да отида или да не ходя". Влезе в просторната стая и отпъди съмненията - вече бе късно да променя стореното. В дъното бе кметското бюро - огромно и педантично подредено. Пред него се бе опънала дълга заседателна маса с наредени двайсетина стола отстрани. Повечето празни. Срещу бюрото, от другия край на дългата маса седяха трима - шефът на отдел "Здравеопазване" д-р Георги Райчев, заместник кметът Христо Хаджидимитров и лицето Станко Маринов. Те се надигнаха тромаво при влизането му, Хаджидимитров посочи празните столове с любезен жест: Настанявайте се. Емил познаваше бегло д-р Райчев - остроумен шегаджия, бивш хирург и интригант. Заместник кметът бе млад, сдържан и възпитан, Емил подозираше, че основната работа в администрацията се върши от него. Бе делови, очевидно интелигентен и не се буташе излишно пред прожекторите. Нито пък в радиовъзела.

- Кметът сега ще дойде, господин Маринов - обади се някак сервилно Станко.

- Благодаря, господин Маринов - ехидно отвърна Емил и седна предпазливо на крайчеца на стола срещу тримата. Замълчаха.

Вестникарят знаеше, че и тримата са назначени политически. По едно съвпадение всички бяха от БЗНС. Станко му бе разправил как самият той бе назначен за шеф на просветата. С телефонно обаждане. Показалецът на дясната му ръка бе отрязан преди години, още като ученик при учебна практика в завода. Той бе завършил начална училищна педагогика, в дипломата му пишеше "учителска правоспособност до четвърти клас". Когато стана началник на образованието, му лепнаха прякора "детската учителка с отхапания пръст". А когато бе отишъл да се представи на кмета в общината, Войняговски го попитал само "къде ви е пръстът?" Всъщност, какво друго да попита? Не бе в състояние да откаже протекцията за назначението и можеше да прояви любопитстство само по маловажни въпроси.

Вратата се отвори с трясък и Войняговски влетя в стаята. С няколко енергични крачки се отзова до бюрото си и застана прав зад него.

- Е, господин Маринов, какви са тези заглавия? Какво означава "кметът налетя"? Аз да не съм педераст!

Емил онемя. Фразата прозвуча съвсем просташки в строгата работна обстановка на кабинета. Градоначалникът го изгледа високомерно, измъкна някаква папка от купчината и отново се понесе като кон през стаята.

- Извинете ме, имам още малко работа. Вие си говорете - измърмори и трясна вратата.

Настана неловко мълчание. Хаджидимитров от неудобство бе свел поглед и разлистваше черния си бележник. Всъщност, това си е елементарна постановка, помисли си Емил. Доброто и лошото ченге. Сега трябваше някой да влезе в ролята на добрия. Кой ли щеше да бъде? Всъщност, по всички правила на играта би следвало кметът да отреди ролята на злия на някой друг, а самият той да укроти топката и на финала да излезе добър и снизходителен. Толкова му стига акълът, разсъди Емил и зачака следващата реплика. За негово учудване, заговори д-р Райчев.

- Емо, трябва да извиниш господин кмета. Много е засегнат от статията, а го знаеш какъв е емоционален и припрян - примирително каза той. Емил го изгледа мълчаливо. Чакаше офертата. Тя не закъсня.

- Всъщност, по този повод сме се събрали. Господин Войняговски би желал вестникът да е малко... по-умерен.

- Господин Войняговски да си направи вестник и да пише в него каквото му харесва - избухна Емил. Ядосваше се не за друго, а че го подценяваха така лекомислено. Да му пробутват номера с доброто и лошото ченге! Пфу! Старо като света. Наистина ли мислеха, че могат да го прекарат толкова елементарно?

- Чакай малко сега - вдигна ръка примирително докторът. - Не казваме, че трябва само да го хвалиш. Става дума за по-премерена, по-сдържана позиция. Все пак той представлява институцията "кмет" - тонът на Райчев започва да става протоколен като на събрание и на Емил му писна съвсем.

- Една институция не псува като хамалин и обикновено не налита на бой - вметна саркастично.

- Добре де, не се хващай за една изтървана дума - отстъпи още малко Райчев. Позамисли се за момент, сякаш думите му хрумваха в момента: - От своя страна, ние можем да ти помогнем. Знаем какви са ти проблемите.

Докторът намекваше за конкуренцията. Една казанлъшка разпространителска фирма бе нахлула на вестникарския пазар в Карлово и уверено завземаше територии. За Емил това означаваха сериозни загуби. От общината зависеше много. На практика - всичко. Оттам се издаваха разрешителните за всяка една вестникарска сергия.

Той ги изгледа втренчено. Офертата бе ясна и много сериозна. Щеше да спечели куп пари.

Изправи се мълчаливо. Двамата го наблюдаваха с очакване. Станко Маринов гледаше встрани.

- Тръгвам си - дрезгаво каза Емил. - Тук вони.

Блъсна врата със сила и тръгна надолу по стълбите. Винаги бе смятал, че от онзи кабинет горе се управлява Карлово. Бе открил, че там по-скоро се плетат интриги и се сключват нечистоплътни сделки.

Всъщност бе едно и също. Зависи как ще погледнеш на нещата.

* * *

Внезапният ужас изцъкля очите. Закръгля ги като палачинки. И защо винаги се вторачват в някаква незначителна подробност? Пръстът на спусъка беше черен и мазен от машинно масло и жертвата се бе втренчила безмълвно в него. Погледът бе прав и неподвижен като изпънат конец.

Той затвори очи миг преди мръсният му черен пръст да натисне спусъка. Очакваше звука от изстрела и затова гърмежът му прозвуча съвсем слабо. Отвори очи. Този път нямаше толкова кръв. Главата на убития бе килната неестествено назад, опряла в страничното стъкло на кабината на буса. Зад нея сигурно бе оплескано, но иначе не се виждаше нищо. Усъвършенстваше се.

Той протегна лявата си ръка и завъртя копчето на радиото. Прогърмя оглушителен рок. Ако го бе включил по-рано, щеше да заглуши изстрела, помисли си разсеяно и отвори дясната врата.

Изпъшка, когато издърпа отпуснатото тяло на жертвата през седалките към себе си. Краката се оплетоха долу между педалите и скоростния лост. Дръпна рязкои силно. Нещо изпука. Дръпна още веднъж и трупът тупна глухо на тревата.

Затръшна вратата и музиката остана вътре. Чуваше само шумът на листата. Обърна лице и го изложи на ласките на вятъра.

* * *

Жълтите полицейски ленти бяха опънати между дърветата и заграждаха доста обширно пространство до пътя. Малко преди шест вечерта вече бе сумрачно, а в гората си беше направо тъмно. Няколко силни прожектора бяха монтирани на покривите на полицейските лади и осветяваха мястото, където бе открит трупът. Две от колите също бяха с насочени фарове към полянката, но резултатът бе плачевен. Храсталаците наоколо хвърляха уродливите си сенки и фигурите изглеждаха някак неестествено издължени и мистични.

Петър се бе облегнал на едно дърво встрани и наблюдаваше суматохата. Вълков сновеше сред групата и изстрелваше бързи команди. Беше дребен и набит, но гласът му бе учудващо плътен. Добре че го чуваме, иначе ще го изгубим сред храстите в тъмното, помисли развеселен ченгето. Следователят Цецо Кънчев също стоеше отстрани и пушеше трета поредна цигара.

Чакаха групата за тежки престъпления от Пловдив. Дотогава никой нямаше право да навлиза в заградената с жълтите ленти територия. Като чираци, ядно си помисли Петър.

Воят на сирените и подскачащите по неравния път светлини на пристигащият екип пловдивски криминалисти го изпълни с противоречиви чувства. От една страна бе доволен, че най-после тежкарите пристигат и няма да прекара нощта в гората. От друга – спецовете от групата да тежки престъпления по правило се държаха надменно и снизходително, използваха ги за дребните технически поръчки, които всъщност представляваха почти деветдесет процента от работата по разкриването на едно убийство. И докато местните търчаха като луди да проверяват някаква незначителна, но важна подробност, умниците си придаваха важности в управлението, тръскаха пепелта от цигарите си навсякъде по коридорите и се наливаха с кафе, събираха се в някой от кабинетите и преливаха от пусто в празно.

Тежкарите от Пловдив се заеха да оглеждат мястото, демонстрирайки явно недоверие в способностите на карловските си колеги да различат труп от дърво. Повтаряха огледа на местопрестъплението с надежда открият пропусната подробност.Но имаха един голям недостатък пред местните - не познаваха тукашните хора. На Петър му бе необходим само кратък поглед върху лицето на убития, вече заметнат с платнище.

- Наско Маджара - каза кратко и пловдивчани веднага го наобиколиха с бележници в ръце. Петър отговаряше изчерпателно на въпросите им, но колкото повече навлизаше в подробностите, по-ясно усещаше как го стяга под лъжичката. Познато усещане за предстоящи неприятности.

Едната патрулка тръгна към града и Петър успя да се смести в нея. Беше му тягостно и звънна на Емил да му съобщи новината и да си изпроси една водка. Вестникарят пиеше при Софтата, но прекоси улицата да го посрещне пред полицията.

Когато спирачките на служебната лада изсвириха пред районното, там вече ги чакаха неколцина. Големият Маджар, позна го Петър. Кога бе успял да научи, да му еба и скапаната предателска полиция, изруга наум.

Ангел Маджара бе огромен и плещест, с ниско подстригана коса, която подчертаваше масивните му примитивни челюсти и изпъкнало набраздено чело. Прегради пътя на ченгето.

- Петров, искам го тоя изрод! - рече заплашително с дрезгав глас. Емил стоеше до тях и го погледна изненадано. Кой пък бе тоя?

- И аз го искам, ама го няма - отвърна небрежно Петър и леко го отмести, за да мине по тесния тротоар.

- Ще го намерите! - заповеднически отсече Маджара. - Но не искам да го скриете в килията! Искам кръв за кръв!

Мъжагата мръдна вляво, заставайки отново на пътя на полицая. Петър го изгледа уморено.

- Иначе ще пратя едно писъмце на Вълков - заповедническия тон прозвуча вече недвусмислено заплашително.

Петър замръзна. Вдигна леко глава и погледна Маджара в очите. Лицето му посивя. Пъхна ръце в джобовете на панталона си, сякаш се боеше, че против волята му ще размажат мутрата на другия. Маджара се ухили злобно:

- Топките ти висят на дървото! Трябва само да разклатя клона.

После се обърна и широкият му гръб се стопи в мрака. Петър стоеше неподвижно и гледаше с празен поглед след него.

- Мамка му, какво беше това? Кой беше тоя? - попита Емил, сякаш не вярваше в това, което току що бе видял.

- Ангел Маджара - отвърна с вече овладян глас ченгето и го дръпна към отсрещната страна на улицата. При Софтата, където поръчаните питиета ги чакаха.

Емил не знаеше за новото убийство, но до излизането на вестника имаше още три дни, така че бе все едно кога ще научи. Слушаше внимателно, опитвайки се да запомни подробностите. Полицаите винаги се дразнят, когато извадиш бележник пред тях и си водиш записки. Един господ знае защо.

Петър бе преполовил третата водка, когато изложението стигна до неизбежния епизод с Маджара. Огледа се наоколо и каза:

- Дължа му пет бона. Има разписка.

Емил го изгледа недоверчиво.

- Тоя е истински бандит - каза накрая.

- Такъв е - потвърди Петър. - Всеки, който започва работа в криминалната, първо се запознава с началника на полицията, после - с Маджара. Може и в обратен ред.

- Как можа да вземеш пари точно от него! - рече с укор Емил.

- Нямах избор - въздъхна ченгето. - Нали помниш, че преди да почине, баща ми прекара близо месец в болницата. Беше през октомври.

- Помня.

- Имаше тумор на панкреаса. Трябваше да купя лекарствата. Една ампула струваше трийсет и два лева, а му вливаха по две сутрин, на обед и вечер. Шест на ден. Смятай ги както искаш - горчиво допълни полицаят. - Агонията продължи деветнайсет дни.

Без да иска, Емил ги пресметна наум. Три и нещо, близо четири хиляди.

- Защо не дойде при мен? - попита с укор.

Петър надигна чашата, сякаш за да забави отговора. После вдигна ръка към Ленчето и показа два пръста. Не беше знакът на победата, а знак за още две водки.

- Всъщност дойдох - каза. - Обаче заварих в офиса ти някакъв, на когото обясняваше, че в момента нямаш пари и не можеш да му платиш. Затова изобщо не поисках. Да не говорим, че ти дължа и без това.

Емил се опита да си спомни случая, но не успя. Пък и как да обясни на приятеля си, че в бизнеса е така - фактът, че отказваш да платиш нещо не означава непременно, че нямаш пари. То е като намек - да подтикнеш някого към определена стъпка, да му припомниш, че и той ти дължи нещо, изобщо - може да съществуват хиляди причини. Пет хиляди не бяха малка сума, но пък не и невъзможна. Бе сигурен, че е могъл да измисли нещо. Въздъхна дълбоко.

- Трябваше да ги намеря веднага - продължи Петър. - Не можех да оставя баща ми да се мъчи, болките му бяха непоносими, а в болницата просто нямаха тези лекарства. Или поне така ми казаха - допълни той.

- И отиде при бандита - довърши вестникарят.

- Отидох при този, който може веднага да бръкне в джоба и да извади пет бона - поправи го ченгето. - И той извади.

- Но поиска разписка.

- Поиска. И аз му дадох. Долуподписаният Петър Петров удостоверявам, че получих пет хиляди лева от лицето... И така нататък - изреди горчиво полицаят.

- Не му ли ги върна?

- Опитах. След погребението изтеглих заем от Спестовна каса. Обаче Маджара не ми връща разписката. Първо рече, че трябвало да я потърси. Сетне - че я бил запилял някъде и не можел да я открие. Тогава аз му поисках разписка, че съм му върнал парите. Отказа.

- Няма да му ги връщаш, докато не ти даде документ - откри изход Емил.

- Той никога няма да ми даде документ - натърти ченгето. - За него пет бона са нищо. Пък и аз струвам много повече - изпъчи гърди Петър.

Емил се усмихна горчиво на самохвалството. Но пък какво ли друго му остава на човек в такава ситуация. Замълчаха и отпиха от водката. Вместо алкохолът да го отпусне, Петър усети, че се стяга още повече.

- Е, сега знаеш цялата гадна история. Какво мислиш? - попита накрая.

- Какво да мисля - тъжно отвърна Емил. - Топките ти наистина висят на дървото.

* * *

Съдебният лекар рядко биваше напълно трезвен. И сега леко преплиташе крака, докато слизаше от служебния джип на пловдивската съдебна медицина, за да влезе в моргата на карловската болница. Щеше да прави аутопсията тук.

Ангел Маджара се бе облегнал на стената до вратата със скръстени на гърдите ръце и изгледа свирепо влизащите. Неколцина от братовчедите стояха нащрек до него, готови всеки миг да скочат върху му и да го озаптят, ако рече да прави скандали. Знаеха що за стока е. Те не падаха по-долу.

Родът на Маджарите от Клисура имаше дълга и славна история. Един от прадедите им бил сред дейните участници в Априлското въстание, дясна ръка на Боримечката, разказваше семейната легенда. Мъжете в рода бяха все бабаити, мнозина бяха лежали дори в затвора. От незапомнени времена фамилията отглеждаше овце в Балкана, имаха и стадо полудиви коне, които пускаха на воля по баирите. Самите те полудиви, Маджарите всяваха страх и респект дори в суровата Клисура. Мъжете се занимаваха все с пищови, пушки и ербаплъци. Клисурци предпочитаха да се държат на разстояние от тях, макар да не ги избягваха открито.

След осемдесет и девета тримата братя - Ангел, Таньо и най-малкият - убитият Атанас се захванаха да събират билки из Балкана. Организираха циганите в околията, които изпасваха посочените от братята поляни и мъкнеха чувалите с конете надолу към градчето. Напролет мургавата армия атакуваше гъбите, през лятото сечеше наред из кориите. Бракониери по душа, Маджарите ловуваха на воля мечки, елени, диви прасета, каквото им се мерне на мушката. Горските не смееха да ги закачат, правеха си оглушки и ги заобикаляха отдалеч. Говореше се, че колекцията от рекордьорски еленови рога на братята биела дори тази на царя, а чужденците бяха направили пътека до новата им къща, издигната на почти непристъпен скат до реката. Чифт еленови рога вървеше над десет хиляди евро, но колекционери от Италия брояха луди пари за рекордни трофеи. Маджарите се смееха щедро и скубеха немилостиво жабарите. Онези обаче плащаха без пазарлък.

Някъде докъм средата на деветдесетте години тримата братя се превърнаха в най-заможните в цялата околия. Клисурци говореха, че отглеждали опиум в горите и нивите си. Това обаче никой не можеше да потвърди със сигурност, защото Маджарите бяха изкупили огромни площи с гори и ливади. Едни от тях бяха частни, други на карловска община. Как ги бяха купили без да има обявени търгове, както е по закон, също никой не можеше да каже. В онези години бе възможно да се купи всичко. Във владенията им кракът на властта не бе стъпвал от деветдесет и втора, когато един наивен клисурски кмет бе поискал да узнае защо са заградили дванадесет декара от горския фонд на градчето, без да имат право на това. След едноседмичен престой в болницата, колкото да заздравеят трите му счупени ребра и пукнатата глава, отговорът на този въпрос вече не го вълнуваше особено. Нито пък кметуването, защото като му свършиха болничните, се измете към Пловдив, а мандатът бе довършен от заместника му.

Теньо полицаят също избягваше да посещава Маджарите, но по други причини. Запиваше се там с дни, а после цяла седмица лежеше вкъщи с нетърпимо главоболие. И тримата братя балканджии пиеха яко и всеки едни от тях носеше на алкохол колкото целият полицейски участък в Клисура, който също се състоеше от трима. Пробвали бяха.

В разгара на рекетьорските времена, през деветдесет и шеста една силова групировка от Пловдив се бе опитала да изнудва братята. Никога не стана ясно за какво точно са били изнудвани, нито за каква сума. Резултатът от операцията обаче бе направо оглушителен.

Престрелката бе започнала малко след обяд северно от Клисура, по пътя между крайния квартал и новата къща на братята. Пловдивчани, набутани в Лада Нива, изхвърчали с вой на гуми и рев на форсиран двигател на площадчето и сред облак прах запрашили към Карлово. След тях извистели два джипа на Маджарите с накачулени по прозорците бабаити, които гърмели енергично по ладата. Трите машини се юрнали надолу по завоите към равнината, там стрелбата малко понамаляла заради липсата на видимост, но в полето била подновена с нова ярост. Колата на пловдивчани била надупчена отзад като швейцарско сирене.

Гонитбата продължила през селата до Карлово, после по околовръстното майничките потърсили спасение към родния си град. Те се опитвали с немощни пистолетни изстрели да спрат преследвачите, които обаче гърмели с калашници. Докато ченгетата се усетят какво става и се организират, кавалкадата стигнала чак до пловдивското село Труд. Тук преследването свършило, защото ладата се обърнала в канавката край пътя. По ламарините й полицаите преброили деветдесет и шест дупки от куршуми. Трима били ранени, единият от които се оказал ченге - офицер от трето районно управление в Пловдив. Цялата банда заедно с раненото ченге била прибрана зад решетките, а тайфата на Маджарите се покрила. Никой не ги и търсил, защото пловдивчани си затваряли устата и отговаряли несвързано на въпроса кой е гърмял по тях и защо. Имали си други грижи.

Резултатът от първоначалния оглед на трупа на Атанас Маджара повтаряше в детайли първото убийство - изстрел отпред през очната ябълка. Куршумът излязъл отзад през тила, като по пътя си надробил черепа на дребни парченца, а мозъкът бе станал на каша.

Докато траеше аутопсията, големият брат стоеше отвън, стискаше зъби и кроеше зловещи планове за отмъщение. Някой да посегне на малкия му брат! Този някой просто дърпаше дявола за опашката!

Но първо трябваше за го открие.

* * *

- Най после един истински мъж в Карлово - заяви Боро Мъжът. Ако знаех кой е, щях за му стана ятак - допълни той. Никой в околията нямаше основания да обича Маджарите. Половината от населението ги мразеше, другата половина предпазливо ги избягваше, а всички заедно се страхуваха от тях.

Емил не му обърна особено внимание. Имаше си сериозни грижи. Току що бе получил наказателно постановление за глоба от двеста лева от общината. Това бе първият залп от ответния огън на кмета след неуспешния опит за преговори преди две седмици. Емил го очакваше. Дори бе сигурен, че ще последва нова канонада.

Глобата бе заради едни от вестникарите - Живко. Той бе инвалид, още млад, около четирийсетте. Бе загубил част от стъпалото си като дете и куцукаше през живота в търсене на своето място в него. Емил го бе взел на работа повече от съжаление, но той се бе оказал с търговски нюх и напористо крещеше като ненормален след минувачите. Ругаеше безсрамно ако някой подмине сергията му, но хората му прощаваха, някои дори се връщаха обратно за да му угодят. Циркаджийските му номера сякаш ги забавляваха и развързваха кесиите.

Когато успя да уреди местенце в чакалнята на автогарата, едно от най-апетитните места за продажба на вестници, Емил сложи там Живко. Докъм края на деветдесетте години продавачите зъзнеха по тротоарите, вестниците се продаваха на открито върху сгъваеми дървени маси. Жълтите павилиони се появиха едва към края на десетилетието, в началото по централните части на градовете, но постепенно плъзваха и към кварталите. Общините една по една поставяха като условие пред дистрибуторите да монтират павилиони и да премахнат неугледните дъсчени и метални щандове. Някои дори обявяваха конкурси за типа сглобяеми конструкции, за да пасват на конкретната архитектурна среда. Но и в павилионите бе достатъчно студено, ако човек стои на едно място.

Местенцето в чакалнята, отоплявана с парно, бе мечта за всеки от пласьорите, но никой не възропта, когато Емил прати там именно Живко. Човекът бе инвалид в края на краищата.

Човекът инвалид обаче бързо загря възможната далавера в ситуацията и започна да се снабдява контрабандно с цигари, които в началото криеше под вестниците. Постепенно усети изгодата и ги поставяше най-отгоре. Пробутваше ги с безцеремонна надценка, като продължаваше да ругае безсрамно всеки, осмелил се да протестира. Въсщност почти никой не протестираше. Рано сутрин хората бързаха да хванат рейса и предпочитаха да се изръсят с някоя стотинка отгоре, вместо да отидат на работа без цигари.

За продажба на тютюневи изделия се изискваше специален лиценз от общината, какъвто нито Живко, нито самата фирма имаше. Служителите от отдел "Търговия" разбира се, отдавна знаеха за нелегалната продажба на цигари в автогарата. Но си затваряха очите - голяма работа, един инвалид ще си докара някой лев отгоре от папиросите. Така щеше и да си остане за в бъдеще, ако не бе пламнала войната с кмета.

Не че 200 лева щяха да разорят фирмата. Само за ден оборотът й бе двадесет пъти повече. Обаче самата формулировка в акта - "незаконна търговия" вбесяваше Емил. Не може един издател да се занимава с незаконна търговия. Изглеждаше някак неприлично. Никое общество не би приело един спекулант да го поучава. А работата отиваше тъкмо натам.

Опита се да бъде груб и заплашителен, бесня и удря с юмрук по бюрото, опитвайки да сплаши Живко. Сакатият обаче развя пред него куция си крак като знаме. Не можеш да издевателстваш над предаваща се армия, издигнала белия флаг. Емил осъзна безизходицата си и се почувства нещастен. Инвалидът си докарваше някой лев отгоре незаконно наистина, но пък бълха я ухапала държавата. Ограбвана безмилостно на едро, държавата бе обезкостявана като пилешки бут алчно и последователно, цели заводи, планини и села осъмваха като нечия собственост и няколко пакета "Арда", за които не е платен данък, едва ли биха влошили положението. Емил се видя като наивник, който опитва с шепа вода да гаси пожар в Балкана.

Пръстите му се разтвориха безсилно и гневът му изтече. Сакатият го гледаше с надежда.

- Аз ще платя глобата - каза виновно.

Емил не отговори. Простакът срещу него не разбираше, че въпросът не е в шибаните двеста лева.

Малко преди обед при Софтата бе почти празно. Освен Емил и Боро, седнали на масата в ъгъла до витрината, в залата нямаше никой. Дори барманът се бе покрил някъде отзад и нямаше кой да обърне касетата, която отдавна бе свършила. Ленчето седеше на един от високите столове до бара и блееше с празен поглед някъде над главите им. Събираше сили, след по-малко от час щеше да настане същинска лудница, когато чиновниците наизлязат в обедна почивка. Чак до един и половина нямаше да има време дори за тоалетна – всички си поглеждаха часовника и бързаха, всеки настояваше да си получи сандвича преди останалите, за да има време да му се наслади до края на почивката. Успяваха едва половината, останалите продължаваха да дъвчат по бюрата си.

Тя поглед часовника над бара. Дванадесет без десет. Още малко и се започва, помисли уморено.

През вратата забързано влетя Петър и по обичая си се тръсна с цялата си тежест на стола. От бара Ленчето го изгледа с досада, после бавно се дотътри до масата.

• Двойна или тройна? – попита кратко.

Петър я изгледа убийствено:

• Никаква!

Тя сви рамене с безразличие и се повлече обратно към мястото си до бара. Барманът изникна отнякъде, каза й нещо на ухо и се изхили. Тя също се усмихна скъпернически, но не каза нищо.

• Какво е това? – Петър протегна ръка над пълния пепелник и придърпа акта на общината към себе си.
• Война – отвърна пестеливо Емил. Петър се зачете.
• Който е започвал война срещу властта, винаги я е губил – отвърна поучително ченгето. Обърна отново началната страница и я прочете пак.
• Ти нали имаш договори с продавачите?
• Имам – унило потвърди Емил.
• В тях не пише ли, че нямат право да продават друго освен вестници?
• Пише.
• Тогава можеш да го изпратиш това обратно на кмета да си го завре отзад. Фирмата не може да носи отговорност за всеки боклук, който продават по масите.
• Но масата е моя – възрази Емил.
• Какво като е твоя! Някой може да продава и калашници зад гърба ти! Ти каква вина имаш?

Доволен от себе си, Петър се облегна на стола и махна на Ленчето: Една съвсем мъничка водка. Тя се усмихна разбиращо и кимна.

• Обжалвай постановлението в съда. Ще го отменят – посъветва го той.
• Да, но през това време кметът ще разтръби навсякъде, че общината ме съди за спекулантство – възрази Емил.
• Ха, а вестникът не прави ли същото? Хак ти е, да видиш как е – доволно рече Петър и отпи мощна глътка от чашата си, която пое направо от ръката на сервитьорката. Емил го изгледа ядосано, но не каза нищо.
• Мани ги тия глупости, кажи какво става с нашия човек – намеси се Боро Мъжът, който досега се задоволяваше да слуша отстрани. Темата за убийствата в Карлово бе експлоатирана като темата за времето от англичаните.
• Нищо не знам. Пловдивчани командват парада, ние само премитаме плаца – отвърна с едва доловима горчивина полицаят.

- Значи си вън от палатката? – злорадо попита Емил.

Петър въздъхна дълбоко.

- Да. Вън. Вчера ходих при врачка.

- Какво? Какво? - невярващо попита Боро и избухна в смях.

- Не се смей! В чудо съм се видял.

- И какво ти каза екстрасенсът? - Емил искрено се забавляваше.

- Глупости. Убиецът ми бил много добре познат. Дори ми бил давал хляба в ръцете. Ей такива нелепости. Абе, човек от зор какво ли не прави! - ченгето придърпа Емиловата кутия с цигари и запали.

- Това пък какво значи? - озадачено попита репортерът.

- Откъде да знам? - озъби се Петър. - Ако сега ми платиш сметката, автоматично влизаш в кръга на заподозрените.

- Добре де, нищо ли не се знае за малкия Маджар? – невярващо попита Боро.

Петър се огледа предпазливо наоколо и сниши глас.

• Отново микробус. Убит е в товарен Ситроен. Тази работа май е дело на някой маниак. Обаче да не си посмял да го публикуваш, защото направо ме закопаваш – предупреди той вестникаря.
• Микробус – замислено повтори Емил. Защо пък точно микробус?
• А защо не? Или може би предпочиташ да убива мотористи?
• Не. Кметове.

Петър го зяпна.

• Кметове – поясни Емил. - Бих предпочел да застрелва кметове.

* * *

Надбягването между полицията и Маджарите започна още на другия ден след убийството на Атанас. Само за едно денонощие братята набраха инерция и поведоха с две обиколки - двама от търговците на резервни автомобилни части, заподозрени в продажба на крадени неща, бяха заварени вече пребити. Изпратените да ги разпитат полицаи не получиха отговор на нито един от въпросите си.

Братята Маджари за една нощ превърнаха новата си къща край Клисура във военен лагер, охраняван строго от въоръжени с автомати бандюги, а обширният двор бе задръстен от постоянно пристигащите и потеглящи коли. Щаб квартирата се намираше на втория етаж, където няколко яки момчета денонощно отговаряха на трите телефона. А те звъняха непрекъснато.

Циганите бяха групирани по племена и кланове и разпратени във всички посоки на околията да разузнават. Братята впрегнаха всичките си връзки в подземния свят и в близките градове - Пловдив, Казанлък, Стара Загора, Пирдоп, та дори от северната страна на Стара планина - Троян, чак до Велико Търново плъзнаха дозори на кампанията. Понеже единственото, което знаеха за убиеца бе задигането на микробуса, усилията се съсредоточиха върху автоджамбазите, повечето от които не отказваха да пласират крадено заради високата печалба. Маджарите обаче разшириха кръга на заподозрените, като включиха и убийци - единаци, които страняха от бандите, чалнати безскрупулни тарикати, които можеха да прережат гърлото за жълти стотинки, наскоро освободени или избягали от затворите типове, които знаеха, че рано или късно ще се върнат зад решетките и го удряха през просото. Всякаква човешка гмеж бе прекарана през ситното решето на двамата останали живи братя, но безрезултатно.

Полицията от своя страна се печеше на същия огън. Смяташе за абсолютно сигурно, че и двете убийства са дело на един и същи човек - заради пълната липса на следи и еднаквия почерк. А сериен убиец не се бе появявал в региона никога. Освен криминалистите от Пловдив, в оперативната група бяха включени и спецове от София, а трима опитни ветерани от националната следствена служба наблюдаваха издирването. Лично министърът на вътрешните работи следеше разплитането на случая и бе наредил всяка сутрин да му се докладва за хода на разследването.

Медиите бяха държани в неведение. Самите убийства, разбира се, бяха съобщени в полицейския бюлетин, но се премълчаваше фактът, че убиецът е задигнал микробусите на жертвите и в двата случая. А това вече съвсем логично водеше до извода за серийни убийства. Емил знаеше подробностите, но се бе заклел тържествено, че ще си затваря устата. В замяна бе получил мъглявото обещание първи да научи новината, ако заловят извършителя. В пловдивските вестници не подозираха каква драма се разиграва на петдесетина километра от областния град, пък и наскоро в публичното пространство се бе завъртяла новината за отвлечено петгодишно дете, което не бе открито в продължение на месеци и полицията предполагаше, че е продадено зад граница. Сърцераздирателната история направо бе зомбирала криминалните репортери, които дебнеха всяка дума за случая и съвсем разбираемо подминаха убийствата край Карлово.

* * *

"Кметът си открадна мелница" пишеше с тлъсти черни букви на първа страница. Как да устоиш на подобно заглавие? Народът грабеше ожесточено вестника от сергиите и "Стряма" свърши за по-малко от два часа. Неуспелите да то открият звъняха настойчиво в редакцията. Донка и Наско фотографа уговаряха Емил да пусне допълнителни бройки, но той се инатеше. Нека задържим интереса до следващата седмица, тогава ще увеличим тиража, отговаряше уклончиво. Всъщност скандалната тема трябваше задължително да има продължение.

Недялка Бакърджиева беше близо седемдесетгодишна, дребна и подвижна жена с боязлив поглед. Папката, която стискаше в ръце, бе тъничка като бледожълтите й ръце, които леко трепереха. Виждаше се, че е дошла в редакцията след продължителна вътрешна борба и все още не е напълно убедена, че постъпва правилно.

В папката имаше няколко документа - нотариален акт за мелницата край село Богдан от 1932 година на името на дядо й - Велико Бакърджиев. Средващият пожълтял лист представляваше нотариално заверен договор за наем. Величко Бакърджиев предоставяше за ползване мелницата на фирма "Братя Войняговски". Датата беше 16 септември 1938 година.

Двамата ми чичовци загинали на кораб в Индийския океан, били търговци, обясняваше възрастната жена. Дядо ми, останал сам, не можел сам да се справя с мелницата, а майка ми била още малка, бавно разказваше старицата. Семейството ми е било доста заможно, стиснително добави тя.

Емил слушаше внимателно и търпеливо чакаше разказът да стигне до интересната част, в която се появява сегашният кмет Войняговски. Жената обаче не бързаше, обясняваше подробности за дядо си, за магазина му в стария център на града, какъв добър и силен мъж бил, както и детските си спомени за него.

- Ясно. И какво стана после? - реши да я пришпори той.

- Мелницата е национализирана през 1948 година от фирмата на Войняговски, защото те са я стопанисвали. Навярно така е записано и в документите. Аз живея в Австрия и съм единствен наследник. Честно казано, тази мелница не ми е необходима. Но миналата година подадох молба да се възстанови собствеността и се оказа, че тя вече е върната. На Христо Войняговски - каза жената и млъкна, сякаш силите й са свършили.

- Може би дядо ви е продал мелницата на наемателите още преди национализацията? - попита Емил.

- Не е - отвърна старицата. - Щях да знам.

Емил си отбеляза в бележника да провери в нотариата. Може пък жената да не е била в течение. Всичко става. После пусна нотариалния акт и договора за наем през факса, за да си изкара по едно копие от всеки документ. Нямаше ксерокс, пък и не му бе толкова необходим.

- Ще проверим как стоят нещата - каза накрая.

- А ще пишете ли? - попита с надежда старицата. - Аз следя вашия вестник и виждам, че не сте подлоги на кмета.

На Емил му стана приятно, но не каза нищо. Изправи се в знак, че разговорът е свършил. Не искаше предварително да й дава надежди, защото при проверката нещата можеше да се окажат коренно различни. Но ако не бяха, Войняговски щеше да се изпоти и под езика.

* * *

Гласът на кмета прозвуча учудващо възпитано по телефона. Емил не очакваше да му се зарадват, но пък бе изненадан от неутралния тон. Щом разбра, че вестникарят иска да разговарят по въпрос, който се отнася лично до него, Войняговски помисли за момент и го покани на разговор в къщата си следващия ден. Утре е събота, съобрази Емил. Щеше да успее за броя в понеделник.

Кметът живееше в старинна къща във възрожденската част на Карлово. Висок бял зид пазеше от чужди очи огромния двор, потънал в зеленина. Самата къща бе в дъното и не се виждаше от улицата. Емил бе взел Донка за подкрепление и кураж. Тя бе направила справката в нотариата - собствеността на мелницата не е била прехвърляна до 1948 година, когато е национализирана. Джакпот!

Въпреки хладното дори за октомври време съпругата на Войняговски ги покани на масата в двора. Виждаше се, че градината не е поддържана особено грижливо - треволяците бяха превзели лехите и вече пълзяха по калдъръмената пътечка към къщата. Един огромен орех покриваше почти целия двор с мощната си сянка. Изсъхналите храсти придаваха съвсем подивял вид на градината.

Жената ги покани да седнат и хукна пъргаво към къщата да донесе кафето.

- Господин Войняговски ще дойде веднага - каза на тръгване. Донка и Емил се спогледаха скришом - "господин Войняговски"! Има си хас да го нарича така и в леглото.

Трътлестата фигура на кмета се появи откъм гаража. Вървеше енергично и с три крачки прекоси двора. Лицето му бе начумерено, а усмивката, с която ги поздрави, бе по-скоро гримаса. Седна и протегна ръка към панера с ябълки на масата. Отхапа една и с гневен жест я метна обратно:

- Хм. И ябълките - студени - измърмори ядосано.

Емил се опита да сподави смеха си и почти успя. Донка обърна глава встрани в усилие да не се изкикоти. Когато на човек целият свят му е крив, може да се заяде дори, че ябълките не са притоплени. От неловката ситуация ги спаси стопанката, която се появи с поднос, на който димяха четири чаши с кафе. Поднесе ги елегантно и приседна в края, готова да скочи всеки момент при сигнал на мъжа си.

- Казвайте сега да видим какво ви тормози - великодушно рече Войняговски и отпи глътка от кафето. Емил реши да си спести обясненията и направо му подаде копията от нотариалния акт и договора за наем. После се зае да бърка захарта в кафето си, докато кметът внимателно изучаваше документите. После неочаквано скочи и хлътна в къщата. Излезе след по-малко от минута, размахвайки свитък листове в ръка.

- И аз имам документи - обяви гръмогласно. Столът изскърца под тежеста на гнева му. - Ето, гледайте. Това е "Държавен вестник" от... - той обърна листа към себе си да види датата - ... от 12 април 1994 година. Ето тук - той заби пръста си в хартията, - тук пише, че се възстановява собствеността върху мелница в село Богдан, състояща се от една масивна сграда, пристройка, прилежаща площ от 1480 квадратни метра...

Докато Войняговски цитираше настървено, Емил го гледаше с изумление. Този човек май наистина си вярва.

- "Държавен вестник" е официален документ! - обяви кметът. - А в него пише, че правото е на моя страна - заключи победоносно.

- А имате ли някакъв документ за собственост на имота? Че е купен, или нещо подобно? - попита Емил неуверено. За малко да добави, че лично той на вестници не вярва, но се спря навреме.

- А това не е ли документ? - свирепо попита Войняговски, размахвайки "Държавен вестник" - Това не е ли документ, питам аз! - повиши тон той. Жена му го задърпа за ръкава, но той се изскубна.

- Искам аз да попитам Бакърджиеви къде бяха те, когато комунистите тормозеха мен и семейството ми, защото сме били капиталисти? Цялата околия знае, че мелницата е била национализирана от двамата ми чичовци, че ние сме били изедници и експолататори, а Бакърджиеви си стояха на сянка и никой не ги закачаше! - Лицето на Войняговски почервеня и Емил помисли, че всеки момент ще получи сърдечен удар.

- Къде бяха те, когато на мен не ми позволяваха да следвам и после ми правеха всякакви спънки, защото съм бил от буржоазно потекло, а? - продължаваше да се пени кметът.

Емил знаеше, че Войняговски е завършил технически университет в Германия. Ако това за него бе дискриминация, как ли си представяше привилегиите? Преглътна въпроса и се надигна. Нямаше смисъл да стоят повече. Донка се изправи след него.

Войняговски се бе окопитил и ги изпрати до входната врата. Вече се владееше. Дори им подаде ръка за довиждане. Емил я пое от немай къде, после пъхна своята в джоба, сякаш е премръзнала.

С написването на материала се зае Донка, защото той спешно трябваше да замине за Пирдоп. Проблеми с тамошната община за разпространението. Когато се върна и прочете написаното, побесня.

- Много е увъртяно! Усукала си го като свински черва!

- Искам да съм обективна - защити се тя.

- Обективна журналистика няма! - ядоса се Емил. - Имаме типичен случай на кражба. Кражба! - натърти той.

- Това е квалификация - възрази тя. - Войняговски може да те съди.

- Да ме съди! - продължи да беснее той. - Откраднал ли е имота? Откраднал го е! Какво си го заусуквала, та дори аз не мога да разбера за какво става дума! Напиши го ясно и точно!

Той ядосано я отмести от стола, седна пред компютъра и написа: "Кметът си открадна мелница".

Хубаво заглавие.

* * *

Гадната честитка се получи на 28 декември 1999 г. Копелето Войняговски бе скроил най-мръснишкият номер в кметската си кариера, а Емил не бе имал по-отвратително прекарана Нова година. При това - отбелязваща началото на цяло хилядолетие.

Поради системни нарушения, за които има издадени три наказателни постановления, на фирмата се отнемат разрешителните за продажба на печатни издания на територията на община Карлово за срок от една година, пишеше в документа.

Това на практика означава съсипване на целия бизнес. Някой е подсказал на кмета този ход, заключи Емил, след като пулсът му се успокои и нивото на адреналин в кръвта понамаля. Една година без вестници означаваше да изгуби всичките си продавачи. Никой не можеше да си позволи да стои толкова време гладен от едната лоялност. Пласьорите му и без това бяха изкушавани всеки ден от конкуренцията с обещания за по-висок процент търговска отстъпка. Въщност неговите хора правеха същото с противниковите вестникари.

Този бизнес бе много особен, често си бе мислил Емил. Всъщност той не притежаваше нищо. Нищо. Имаше просто организация за доставка на вестници и мрежа от разпространители. Те от своя страна бяха само на граждански договори и можеха да си тръгнат всеки момент. И някои наистина си тръгваха - едни полакомени за повече пари, обещани от казанлъшката фирма, други просто бяха похарчили парите от оборота и не се появяваха сутрин на работа, окуражени от мисълта, че никой няма да ги търси. И в повечето случаи настина Емил махваше с ръка - оборотът за ден на един от тях не представляваше някаква внушителна сума, за която си струва да го гониш. А и обикновено нямаше време.

Двайсетина души оставаха без препитание в средата на зимата - тринайсет в Карлово, четирима в Сопот, един в Пирдоп, един в Клисура, и по един в Баня и Ведраре. Казанлъшката фирма щеше да поеме една трета от тях, не повече, защото в интерес на истината вестникарите сега бяха на всеки ъгъл и си пречеха, но без конкуренция нямаше да има смисъл от толкова хора. А и заплатите щяха да скочат, защото останалият щеше да обере оборота на съкратения. Към безработните трябваше да се причислят и двамата шофьори, които сутрин разпределяха вестниците и ги разнасяха по масите. И една счетоводителка.

Но най-гадното очакваше самия Емил. Лишен от всекидневния паричен поток от вестниците, издаването на седмичника "Стряма" ставаше проблематично. Градът бе малък - под трийсет хиляди жители. Максималният тираж бе две хиляди бройки. По толкова се продаваха и от най-големите национални всекидневници - "Труд" и "24 часа". Приходите от продажбата плюс рекламата горе долу покриваха разходите. Но горе долу. Едно по-рязко движение и вестникът отиваше под леда. Емил бе организирал приходите на двуседмичен цикъл. През понеделник пресмятаха продажбите и сумата отиваше в редакционната каса. От нея се плащаха заплатите на Донка, Веско и фотографа, плюс текущите разходи - ток, телефон и други дребни плащания. Следващият понеделник прибираше парите за реклама от агенциите за недвижими имоти - в Карлово те бяха общо пет, но само три рекламираха в "Стряма". Емил им бе отделил цялата шеста страница. С техните пари плащаше на печатницата в Пловдив за два броя.

На хартия всичко изглеждаше безупречно, но в действителност съвсем не бе така. Дотатъчно бе някой понеделник една от агенциите да не се издължи и нямаше да има пари за отпечатване на новия брой. А от печатницата бяха безмилостни: няма пари - няма вестник.

Досега на Емил бе лесно - в такива случаи просто бъркаше в касата и вадеше колкото пари са необходими. Оборотът от продажба на вестници за ден бе такъв, че липсата на незначителната сума дори не се забелязваше. После я възстановяваше, макар че добавката бе също така незабележима.

Но от 1 януари касата вече нямаше да се пълни като досега всеки ден с купища пари. Кметската атака всъщност бе прицелена във вестника. И беше успешна във всяко отношение. Но Войняговски нямаше откъде да знае всички тези неща. Някой му бе подсказал. Емил бе почти сигурен, че знае кой. Преди да стане "детската учителка с отхапания пръст", Станко Маринов му бе приятел. И досега му се пишеше такъв. Двамата често бяха сядали на чашка и Емил му бе разказвал подробно за бизнеса си. Явно бе минал от другата страна на барикадата. В такава война неутрални не може да има. Емил си спомни, че само пред месец приятелят му го бе поканил на освещаване на ново жилище - бе получил общински апартамент в един от високите блокове до стадиона. И сега го плаща, копелдакът, ядно помисли Емил и усети как кръвта отново нахлува в главата му. Сграбчи телефона.

Станко обаче предвидливо се бе потопил. Замина за Северна България при братовчедите за празниците, обясни майка му. Отдавна се канели, но все нямало време, та сега се възползвал от насъбралите се четири почивни дни по Нова година. Емил се насили да се държи любезно и затвори припряно. После си купи две бутилки водка и се засили към къщи. Щеше да посрещне хилядолетието в усамотение с водката. Алкохолът сваля задръжките, това го знае всеки. Но също така сваля и ограниченията пред мисълта. Тогава човек крои такива смели планове, които би отхвърлил без замисляне, ако е трезвен. И ако на следващата сутрин е достатъчно находчив и хладнокръвен, може да премести планини.

Съветите на алкохола по правило са хазартни, но понякога в тях има истинска мъдрост.

* * *

- Ти се майтапиш! - Гатев се облегна на стола и впери невярващ поглед в него. Беше втори януари двехилядната година. Емил седеше в офиса на пловдивската разпространителска фирма "Интер прес". Гатев бе неин управител. Собственик бе медиен концерн, притежаващ една регионална телевизия, национален и областен всекидневник, разпространителска фирма. Групировката се контролираше от известния пловдивски брокер и милиардер Христо Александров.

Настъпи продължително мълчание. Емил цяла нощ бе прехвърлял в ума си всички възможни варианти за оцеляване, бе претеглял плюсове и минуси. Всичко изглеждаше логично и стройно подредено, с изключение на две три неща, за които предпочиташе да не мисли.

Планът на Емил предвиждаше всички негови разпространители да се прехвърлят с договори към "Интер прес". За една година. Пловдивската фирма да получи от общинската администрация в Карлово тротоарни права за разпространението, като използва разработената мрежа от пласьори наготово. При създаването на изцяло нова организация винаги се губеха страшно много пари, докато се стабилизират тиражите и се установи на кое място колко и кои вестници точно могат да се продадат. Това ставаше обикновено като се струпат камари от всички заглавия на масата. Нещата си идваха на мястото обикновено след две три седмици, докато хората свикнат да купуват оттам, но през това време се натрупваше огромен брак, който се плащаше от фирмата. Разработването на всяко едно вестникарско място струваше доста пари. Сега Емил предлагаше на "Интер прес" всичко това наготово. Щяха да са луди да откажат.

- Да не си полудял? - отново възкликна Гатев, гледайки го в упор. Решението наистина изглеждаше налудничаво. Като скъп подарък без смислен повод.

Емил и досега получаваше някои вестници през "Интер прес". Това се правеше, за да получат по-висока отстъпка от редакциите. Няколко фирми се обединяваха и заявяваха по-голям тираж. Вестниците се разпределяха още в печатницата през нощта, но парите от продажбата им се пращаха на една от фирмите, която има договор с тези редакции и тя се разплащаше всяка седмица. От разпространителските отдели на вестниците знаеха за тези схеми, но си траеха, защото им бе по-лесно да си търсят парите от една фирма, отколкото от десет. Всички печелеха.

Емил продаваше около четиристотин заглавия. Но едно е през "Интер прес" да минават само двайсетина от тях, а съвсем друго - всичките. На практика им предаваше ключа от крепостта. Сега въпросът бе дали е преценил правилно Гатев, дали след изтичането на тази една година ключът ще му бъде върнат. През това време той можеше да подмени всички вестникари и Емил да се окаже с пръст в уста. Познаваше Гатев отдавна, но когато става въпрос за много пари, никого не познаваме достатъчно.

- Разбира се, имам някои условия - започна Емил. Гатев кимна разбиращо. Естествено.

- Да не се уволняват пласьорите и на тяхно място да се назначават нови. Това се отнася и за шофьорите - продължи той.

- Хм, прекрасно разбираш, че не мога да държа неподходящи хора. Работим с пари - възрази Гатев. Сякаш се забавляваше. При това бе ясно, че и двамата си мислят за едно и също.

- Хората ми са проверени. Работят при мен от години - веднага каза Емил. Цяла нощ бе възпроизвеждал мислено този разговор. Всякакви аргументи бяха претегляни на кантара.

Тук всъщност бе тънкият момент. Всяка сутрин вестникарите предаваха отчета си и оборота от предишния ден. Парите бяха опаковани и описани, но обикновено нямаше никакво време да се броят - предаването им ставаше едновременно с раздаването на вестниците. Всеки шофьор трябваше да обиколи десетина маси и не можеше да се задържа повече от няколко минути на една от тях, за да брои пари. Подписваше се, мушкаше пакета в жабката на колата и заминаваше. Ако по-късно се установеше разлика между описаната сума и банкнотите в пакета, бе невъзможно да се установи виновният. Затова основното в работата на вестникарите бе доверието. Хитрецът на дребно не оцеляваше повече от няколко дни.

Всъщност след краха на банковата система през деветдесет и шеста същата процедура, но с далеч по-големи суми се разиграваше и пред печатницата. Всяка нощ от различни краища на България потегляха автомобили, които носеха огромни пакети с пари, които предаваха срещу подпис на доверие на представители на редакциите на рампата пред ИПК "Родина", където се печатаха повечето всекидневници. Понеже пласьорите се отчитаха в дребни банкноти, в офисите на фирмите те се сортираха на пачки и преди деноминацията, когато хиляда лева станаха един, тези пакети с пари бяха по-скоро чували. Разплащанията се извършваха в брой и нощната рампа бе може би най-голямата действаща банка в държавата. Всеки нормален банкер би останал потресен от размера на сумите, които се предаваха от ръка на ръка и подписите на юнашко доверие срещу главолозамайващите цифри. Всяка нощ тук се превъртаха милиони. Понякога, разбира се, ставаха грешки, бе в реда на нещата в пакет с триста хиляди лева някоя петарка да е в повече или да липсва. И тук основното бе доверието. А доверието, основано на парите, е най-здравото от съществуването на света.

- Ако искаш, мога да ти оставя оборота от кръстословиците. Да си издържаш вестника - предложи Гатев след продължително мълчание. Емил подскочи наум. Значи се бе навил, щом се стигна до обсъждане на подробностите. Гатев доста експедитивно бе обмислили нещата. Кръстословиците бяха като мекото на хляба при разпрострарението. Те не остаряваха с часове като всекидневниците, които следобед ставаха непродаваеми. Харчеха се по малко, но постоянно. Освен това при тях търговската отстъпка се движеше нормално около петдесет процента. Но Гатев имаше свои съображения да го предложи - по този начин си осигуряваше коректност от страна на Емил - щеше да следи изкъсо пласьорите си, да няма забавени отчети или духнали с оборота вестникари. Хитро. Емил кимна:

- Благодаря за жеста.

- За утре заявил ли си тиражи? - попита вече делово Гатев.

- Не мога да спра заявката. Дал съм я още миналата сряда.

Шефът на "Интер прес" кимна. Всички спазваха този срок.

- А утре? - попита той. - Докато извадим разрешителни за тротоарни права, ще минат поне няколко дни. Ще те глобят.

Емил сви рамене. Нямаше какво да се направи. Власт им е.

- Да глобяват.

Гатев кимна разбиращо. Сто или двеста лева глоба нямаше да го съборят. Ставаше въпрос за оборот от няколко хиляди на ден.

Извадиха лист хартия и се заеха да нахвърлят точките на договора. Втори януари приключи оптимистично. Щяха да прекарат властта.

* * *

Молбата за разрешително за продажба на вестници от "Интер прес" бе подадена в осем и трийсет сутринта на 3 януари. В отдел "Търговия" на общината работеха трима чиновници. Шефката Донка Дончева дълго въртя листа в ръцете си, погледна дали пише нещо на гърба му, за малко дори да го помирише. В молбата бяха изброени всички места, за които фирмата искаше разрешително. Разбираемо те бяха на оживени места. Дончева се опитваше да разбере дали някои от тях не се дублират с вече разрешените, но не успя.

- Ще разгледаме молбата и ще ви се обадим - каза накрая на Гатев, който гледаше разсеяно през прозореца. Имаше леля, която живее в Карлово, но в Пловдив го чакаха неотложни дела. Вече ще идвам по-често, друг път ще й се обадя, реши наум той.

- Номерата на телефоните са написани в молбата - той погледна за всеки случай в листа, който Дончева инстинктивно дръпна към себе си. Написани бяха. Гатев си тръгна.

Дончева изчака да затвори вратата, вдигна телефона и позвъни на кмета.

- Току що една плодивска вестникарска фирма подаде молба за тротоарни права - направо започна тя. При обичайни обстоятелства първо би честитила новата година на шефа си. Но цялата администрация бе в течение на кметската война, всъщност всички бяха мобилизирани в нея.

- Ха! Веднага са надушили, че конкуренцията е натясно - възкликна Войняговски. - Като лешояди са - въодушевено допълни той.

Тя кимна в знак на съгласие, въпреки че жестът нямаше как да бъде забелязан по телефона. Пазарът не търпи празна ниша. При изчезването на една фирма мястото й веднага се заема от друга. Която се усети първа.

- Дончева! - прогърмя гласът на Войняговски, - искам веднага да се издаде разрешителното на пловдивчани! До края на деня!

- Разбира се, господин кмете! Веднага ще го подготвим и ще го донеса за подпис - бързо отвърна Дончева.

- И проверките! - отново ревна кметът, - Проверките да продължат! Ще го навра в кучи гъз! Тръгнал с мечки дренки да яде! - от слушалката долетя меко прещракване, но на Дончева й се стори, че чува тръшването на телефона чак от горния етаж, където се намираше кабинетът на Войняговски.

Още преди Нова година тя бе наредила на двамата си подчинени в първия работен ден да изтърбушат всички вестникарски маси на Емил. На практика хората му нямаха право да продават от тази дата. Всички бяха в нарушение. Въпреки това още от зори бяха на местата си и вестниците се продаваха с камари, видя тя на отиване на работа. Ще ги заринем с актове днес, злорадо помисли шефката на търговията.

Докато в противниковия лагер подготвяха офанзивата, Емил седеше в офиса си и пъшкаше над листа с разходите. Трябваше да ги ограничат. Той изучаваше унило списъка. Бе пресметнал очакваните приходи от продажбата на кръстословици и сумата вече не му се виждаше чак толкова внушителна. Но все пак си беше помощ.

От разходните пера не можеше да отреже кой знае какво. Отбеляза си да изхвърли акумулиращата печка, която гълташе ток като змей. Вкъщи имаше една стара газова печка, щеше да върши работа. Икономия първа.

Харчеха прекалено много за проявяването на филми и снимки. Дали не бе възможен бартер срещу реклама с фотоателието? Отбеляза си педантично на листа да провери. Икономия втора. Евентуално.

Канцеларските материали. Да не повярва човек какво количество бележници, химикали, папки и кламери потъваха всеки месец някъде. Колкото за цял парламент. Да приложи отново схемата с бартера? Като знаеше колко е стиснат собственикът на единствената в Карлово книжарница за канцеларски материали, идеята му се стори предварително обречена. Какво пък, за опит пари не вземат. За всеки случай оряза наполовина перото за бумащината.

Телефоните. Хроничната болка. Особено за мобилния, чиято сметка в края всеки месец бе трицифрена. Мамка му! Емил изруга, но усети, че го обзема вдъхновение.

Извади нов лист и написа:

5 прости правила за използването

на служебния мобилен телефон

1. Не започвай разговора с тъпия въпрос "Как си?". Никой няма да си признае. Нито с "Какво правиш?", едва ли ще ти кажат истината.

Започни разговора по същество.

1. а. Все пак е добре да се каже едно "Добър ден". За предпочитане - някъде в началото.

2. Не разказвай по служебния телефон снощния сериал! Тази вечер ще повтарят същия епизод по "Диема плюс".

3. По-добре измини пеша 200 метра, за да се срещнеш с необходимия ти човек, отколкото да говориш с него час и половина по телефона! Дебелееш ти, дебелее и Мобилтел.

4. Ако изведнъж те обземе непреодолимо желание да побъбриш с някого, помисли две минути преди да му позвъниш! Представи си, че в момента е в тоалетната.

4. а. Не ходи в тоалетната със служебния телефон! Той е по-малък от тръбата на канализацията. Пробвано е.

5. Ако служебният телефон звънне, не се питай кого от колегите търсят. Телефонът звъни за теб!

Огледа със задоволство написаното, взе кутийка с габърчета и забоде листа на стената. Може би нямаше да има особен ефект от тези правила, но пък действаше мобилизиращо.

* * *

Той натисна спусъка, но изстрел не последва. Чу се само щракане на метал. Човекът бе онемял, гледаше с разширени очи дулото като хипнотизиран. Убиецът натисна отново спусъка, но пак се чу само познатото изщракване.

Погледите им се срещнаха. Очите на жертвата бяха празни. В тях се отразяваше единствено синевата на небето. Стоеше скован в кабината на микробуса, спрян на черен селски път източно от Карлово.

Очите на убиеца сякаш щяха да разкъсат орбитите - въртяха се като обезумели. Ръката с пистолета увисна безжизнено. Блъсна с рамо вратата и хукна да бяга през рядката гора.

Попадна на едва забележима пътечка сред дърветата и пое по нея. Светът се люлееше и тресеше пред очите му. Започна да се задъхва, но не намали темпото. Увисналите над просеката клони го шибаха през лицето, но той сякаш не усещаше. Тичаше с омекналите си крака, препъвайки се в бурените и корените на дърветата.

Излезе от гората и пое напряко по голото теме на баира.

В подножието на Стара планина започваха лозята. Парцелите бяха оградени с телени огради, живи плетове или просто ръждясали ламарини, закрепени с тел. Той се втурна по тясна пътека между нивите, която извиваше и водеше нагоре към планината.

Стръмнината на балкана започваше сякаш изведнъж в края на лозята. Последната постройка бе едноетажна съборетина, покрита с ламарини и найлон. Хлътналите стени бяха градени с кирпич и камък, вратата с лющеща се боя се крепеше само на едната панта и бе килната наляво, а прозорчето към пътя бе с изпочупени стъкла, облепени със стари вестници. Коминът димеше.

Той бутна вратата, която изскърца жално и влезе в стаичката. В нея цареше безпорядък - масата бе отрупана с всевъзможни боклуци - изсъхнали корчики хляб, мръсни вилици, чинии, бурканчета. В дъното до печката седеше човек на инвалидна количка. Той бе протегнал ръцете си към пламъците и се грееше. Двата му крака бяха отрязани на педя и половина над колената.

- Стайко, убих човек - каза задъхано.

Сакатият бавно вдигна поглед от печката. Брадясалото му лице изглеждаше восъчно жълто.

- Кога? - попита кратко.

Мъжът седна до масата и обхвана главата си с ръце.

- Преди два месеца.

Сакатият мълчеше. Чакаше.

- После убих още един - продължи мъжът.

Отново не последва отговор. Чуваше се само пукането на изгарящите дърва в кюмбето.

- А преди малко пистолетът засече. Човекът ме познава - мъжът млъкна уморено, сякаш бе говорил с часове.

Инвалидът не каза нищо. Сякаш чакаше още признания, но последва само тишина.

- Гладен ли си? - попита накрая.

Мъжът не отговори, но сакатият придърпа мръсната тенджера с картофена яхния от печката, ловко извъртя инвалидната количка към масата и я пресипа в две празни чинии.

- Яж!

Мъжът машинално започна да яде. На масата имаше половин хляб, увит в найлон, но той придърпа изсъхнала коричка и я загриза.

- Значи сега ще дойдат да те приберат - каза сакатият безстрастно. Не докосна чинията си, от която се вдигаше пара, а се придвижи с количката си до прозореца. Загледа се навън през парчето стъкло, останало непокрито с вестник и се умълча.

Мъжът продължи да дъвче машинално. Унищожи яхнията, после обра останалия сос с парче хляб. Потърси цигари след купищата боклуци на масата, но не откри. Сви примирено рамене.

- Идват - съобщи сакатият, без да се обръща.

По черния път към вилата сред облак прах се носеха три полицески коли със святкащи буркани. Водеше раздрънканата бяла лада, след нея идваха два тъмни джипа. Виенето на сирените изведнъж нахлу в стаята. Мъжът се сви на стола.

Вратата сякаш отхвръкна от единствената си панта от мощния ритник. Вътре нахлуха неколцина цивилни с извадени пистолети.

- На пода! По очи с ръцете на тила! Краката разкрачени! - изрева Петър. Малкият пистолет ПСМ се губеше в ръката му и не можеше да сплаши никого, но свирепата му физиономия бе достатъчна. Мъжът се свлече на пода. Сакатият не мръдна от мястото си пред прозореца с гръб към вратата.

- Лягай на пода с ръце на тила! И разкрачи краката! - повтори Петър, докато другите се оглеждаха трескаво из стаята.

- Нямам крака - подигравателно отвърна сакатият и извъртя количката към тях. Петър вече бе замахнал, но успя да се спре. Огледа го смръщено. Двата отрязани крака на сакатия бяха изпънати напред, чуканчетата бяха обвити с брезент и найлони и овързани с канап.

- Да ти виждам ръцете! - изръмжа ченгето. Инвалидът покорно вдигна ръце напред. Петър се обърна към лежащия на пода и клекна над него. Изви ръцете му отзад.

- Харакчиев?

- Аз съм - изпъшка изпод тежестта му мъжът. Петър щракна белезниците зад гърба му.

- Митко или Димитър?

- Митко - отвърна приглушено онзи.

Петър хвърли последен поглед наоколо и прибра пистолета си в кобура на кръста. Останалите оглеждаха внимателно всички ъгли на стаята, надникнаха под леглото и зад изкорубения диван. Отвън долиташе глъчка, униформените се бяха разпръснали в двора и ровеха из боклуците. Ченгето кимна на единият от колегите да надзирава двамата арестувани и излезе при другите да се включи в обиска.

До рухващата сграда имаше пригоден навес, покрит със слама и парцали. Петър хлътна вътре и първото, което съзря в полумрака, бяха разхвърляните по пода автомобилни части.

- Това прилича ли ти на части от микробус? - попита влезлият след него Кънчев.

- Прилича ми на купчина старо желязо - изръмжа Петър. Подритна омаслена скоростна кутия и прекрачи внимателно навътре. В дъното имаше овехтял бюфет, на чиято витрина без стъкла бяха наредени по-дребни части. Той отвори първото чекмедже и извика:

- Пистолетът!

Не го докосна, само го разучаваше, наведен в полумрака. Под навеса нахълтаха двамата полицейски експерти.

- Каква марка е? - попита единият, надничайки любопитно над рамото му.

- Малокалибрен. Прилича на Татра - отвърна доволно Петър. Дотук всичко съвпадаше.

- Ти пък къде си виждал Татра! - засегна се експертът. Ченгето му бе свършило половината работа. Останалото беше балистична експертиза, която нямаше да извърши той. Петър бе доволен от себе си и не обърна внимание на заяждането. Излезе на двора.

- Товарете и към районното - нареди кратко. Двама униформени изведоха Харакчиев под мишниците и го набутаха грубо на задната седалка на патрулката. Други двама носеха сакатия и го сложиха в джипа. Пипаха по-внимателно.

Оставиха единия джип на експертите, които щяха да се ровят из вилата още дълги часове, намятаха се в колите и отпрашиха победоносно към града.

* * *

Златка Бонева много добре знаеше, че няма начин това дело да бъде разпределено на нея. Тя бе едва от година в карловския районен съд, а освен това процесите за убийство се разглеждаха от окръжни магистрати. От друга страна, съдебното дирене трябваше да се извърши в района, в който е извършено престъплението. Вероятно някой съдия от Пловдив щеше да бъде командирован тук за делото.

А тя щеше да разгледа само искането на прокуратурата за налагане на постоянна мярка задържане под стража. В повечето случаи това ставаше чисто протоколно.

Телефонът иззвъня.

- Съдия Бонева - каза сухо в слушалката.

- Слушай, кучко, искам човекът още следобед да бъде на свобода - долетя скърцащ глас.

Съдийката се стресна. После се сети, че листчето с номера на делото и името й висеше на вратата на съдебната зала от сутринта. Сигурно се е извървял половината град да види кога ще изправят Харакчиев пред съда. Някой е прочел името и е решил да се шегува дебелашки.

- Кой се обажда? - попита тя строго.

- Батман - присмехулно отвърна гласът от другата страна на жицата. - Пусни го от ареста, иначе ще съжаляваш!

Връзката прекъсна.

Бонева бавно остави слушалката с побеляла ръка. Дали да се обади на Вълков? След кратко колебание реши, че шефът на полицията при всички случаи е взел драконовски мерки за сигурност. Ставаше дума за сериен убиец все пак.

Младата жена се изправи и грижливо свали от закачалката черната съдийска тога. Доскоро бе адвокатка, но липсата на доказана репутация я принуждаваше да защитава предимно кокошкари и дребни хулигани. Бе мечтала да брани невинни, обвинени в тежки престъпления хорица, в сънищата си произнасяше страстни пледоарии, които обръщаха хода на процеса и накрая справедливостта тържествуваше. След три години като защитник на крадци на кокошки, пияни шофьори и отчаяни развеждащи се съпруги загърби професията и подаде молба за съдия.

Бонева се погледна бегло в огледалото до вратата на кабинета си. Съдията трябва да изглежда суров и справедлив, но нищо не пречи да бъде и красив.

За нейно учудване залата бе почти празна. Освен служебният защитник на Харакчиев, четирима полицаи и прокурорът Апостолов, на дървените пейки срещу подиума имаше само неколцина зяпачи. Тя познаваше Емил Маринов само от снимките във вестника, но веднага го забеляза на първия ред. Е, и тя щеше да влезе в новините. Бонева инстинктивно приглади непокорния си ляв кичур, който непрекъснато стърчеше и косата й изглеждаше като бала слама.

Митко Харакчиев бе със свалени белезници и сякаш не знаеше къде да дене ръцете си. Бе гладко избръснат, облечен със сини затворнически дрехи, излеждаше почти хубавец. Стоеше изправен на подсъдимата скамейка фронтално срещу съдийския подиум, заобиколен от трима едри цивилни ченгета.

Защитникът бе назначен лично от нея, след като Харакчиев бе обявил с безразличие, че няма и не възнамерява да си търси адвокат. Защитникът се изправи при влизането й в залата, но продължаваше да прелиства папката, явно едва сега се запознаваше с делото. Не можеше да го вини, така постъпваха всички служебно назначени защитници. За петдесет лева хонорар - толкова.

Бонева седна важно на съдийския стол и кимна към прокурора да започва. Не слушаше, отлично знаеше какво ще каже Апостолов. Имаше го в папката. Докато обвинителят говореше, тя забеляза зад него рошав непознат, който бе забил съсредоточен поглед в нея. Сякаш се опитваше да й внуши мислите си. Тя се загледа встрани, но продължи да усеща натрапчивото му присъствие. Неволно го погледна отново. Онзи й се облещи насреща и смигна.

Съдийката усети хладни тръпки по гърба си. Гласът. Поколеба се дали да прекъсне прокурора и да извика някой от полицаите, но се отказа. Какво можеше да каже: ей онзи там ме гледа лошо!

Апостолов най-сетне млъкна. Бе изредил педантично всички известни досега факти. Нямаше съмнение - убиецът бе Харакчиев. На всичкото отгоре си бе признал.

Тя кимна на прокурора да се приближи.

- Кой е човекът зад вас? И какво иска? - попита шепнешком.

- Ангел Маджара - отвърна също шепнешком Апостолов. - Братът на единия от убитите - поясни.

- И какво иска? - повтори тя, като неволно погледна отново към прокурорската маса. Онзи се правеше на разсеян и рееше поглед из залата.

- Иска да пуснем Харакчиев от ареста - Апостолов нарочно употреби "ние", макар отлично да знаеше, че решава единствено съдът и никой друг.

- Защо? - изненада се Бонева. Близките на жертвите винаги настояваха насилниците да гният в килията.

- За да може да му извие врата собственоръчно - усмихна се прокурорът.

- Ясно - кимна съдийката. Отново си спомни телефона.

Апостолов още не се бе върнал до мястото си, когато адвокатът се изправи и попита с поглед дали може да започне. Бонева кимна и се загледа в него, за да не вижда рошавият непознат.

За опитен юрист бе ясно, че Харакчиев не се бе доверил на служебния си адвокат. При разпитите бе заявил с чудовищно безразличие, че той е убил и двете жертви. И бе отказал да обяснява. На никого. Защитникът не правеше изключение. Смисълът на пледоарията му бе, че клиентът му си е признал деянието, оказал е съдействие за разкриване на обективната истина и не бе правил опит да се укрие.

- Предварителното задържане в ареста няма за цел да наказва, защото още няма доказана по безспорен начин вина, а е само и единствено мярка за неотклонение - редеше като по учебник адвокатът. - Харакчиев има постоянен адрес, на който винаги могат да го открият разследващите органи, а освен това трябва да се грижи за болната си майка, която живее сама - завърши той.

Когато един адвокат прибегне до такива книжни аргументи е ясно, че няма никакви сериозни доводи и обикновено означава, че клиентът му не е споделил обсолютно нищо. Бонева си спомни случай, разказван като анекдот още докато бе млада адвокатка - един техен колега защитавал клиент, който убил двамата си родители. Бъдете снизходителни, господа съдии, призовал той, ами че моят клиент, така да се каже, вече е кръгло сираче.

Решението бе ясно. Нямаше съдия на света, който да остави на свобода подсъдимия при подобни доказателства. Бонева обяви веднага решението си - Харакчиев щеше да дочака процеса си зад решетките.

Целият следобед прекара усамотена в кабинета си. Бе се докоснала до истински голям случай в наказателното право - убийството. Доказано и потвърдено със самопризнания. Оттук нататък следваше истинската битка в съдебната зала - да се установи точната истина, мотивите, умисълът и начинът на убийствата. В правния мир просто убийство не съществува. За да се превърне един човек в убиец винаги има някаква причина. Хората не се раждат зверове. Може би някой го е принудил, може да е било при самозащита, продиктувано от инстинкта? Или пък е превъртял и е загубил представа за добро и зло.

Всичко това обаче трябваше да се разчепка, да се проследи, установи, да се обясни. Вълнуващо, но съдията нямаше да е тя.

Бонева погледна със съжаление към черната тога на закачалката, облече палтото си и излезе.

Вървеше умислена по улицата към квартирата си зад читалището, забола поглед в краката си. Повечето карловски улици не бяха асфалтирани, а бяха настлани с каменни павета и преминаването им на високи токчета изискваше гимнастически умения и съсредоточеност. По-късно многократно щеше да се опитва да си спомни как точно стана всичко, но без успех. Просто изведнъж се отзова на задната седалка в автомобил със запушена от нечия потна длан уста и забита между седалките глава. Не бе видяла никого, нямаше спомен от насилието, нито от колата.

Потната мъжка длан вонеше противно на оръжейна смазка и освен устата притискаше носа й. Не можеше да поеме въздух. Изхриптя конвулсивно и започна да рита отчаяно с крака. Силен удар в тила я вкамени.

- Млъквай, кучко!

Това е онзи глас, помисли си отчаяно и отново зарита с крака. Втори удар не последва.

- Карай бе, какво зяпаш! - изкрещя онзи ядосано и автомобилът потегли със свирене на гуми. Бонева се окопити. Потната длан вече не притискаше ноздрите и можеше да диша. Опита се да овладее бесния ритъм на сърцето си и да обмисли хладноръвно ситуацията, но не успя. Едва ли някой би могъл.

Освен нея на задната седалка имаше поне още трима, усещаше телата им плътно притиснати до себе си. Задиша равномерно и направи опит да следи времето, за да има представа колко далеч ще я откарат. Но времето течеше адски бързо. Или пък много бавно. Просто не бе в състояние да прецени.

След многобройни резки завои, при които тялото й бе мачкано немилостиво, автомобилът забави ход и спря. Измъкнаха я навън, като натискаха главата й надолу.

Все пак успя да забележи, че колата е джип. Намираха се в нечий двор. Грабнаха я под мишниците и я понесоха тичешком. Главата й почти се удряше в коленете, а краката едва докосваха земята. Вмъкнаха я вътре и я хвърлиха по очи. Тя се строполи върху ниска масичка, удари с челото си тежка порцеланова ваза, която с трясък се разби на пода.

- Аз казах ли ви, че тоя съд ще го еба - ликуващо извика познатият глас. Някой продължаваше да натиска главата й надолу, друг вдигна полата. Груба ръка дръпна бикините и ги скъса. Силен ритник в левия й крак я постави разкрачена на колене. Тя изскимтя.

- Предупредих ли те да го пуснеш? Курва!

Бонева усети допира му отзад. Беше топъл и мек. Той започна да го трие в нея, хванал я здраво през кръста. Тя започна да се моли.

- Изчезвайте в другата стая! Пречите ми! - заповяда мъжът. По трополенето разбра, че заповедта му се изпълнява веднага. Главата й бе освободена от натиска, но не можеше да я вдигне.

Усети, как членът му набъбва и прониква в нея. Продължи да се втвърдява, а мъжът зад нея издаваше тихи гърлени звуци. Заболя я от грубите тласъци, от безсилие захапа покривката на масата и я задъвка. Ритъмът му се усилваше.

Неочаквано Бонева усети, че се овлажнява отдолу, а болката понамаля. Простена от ужас.

- Как си, курво? Вече ще слушаш ли? Аз съм съдът! Аз съм съдът! - крещеше онзи в екстаз и я пронизваше. Тя имаше чувството, че цялото му тяло е вътре.

- Аз осъждам и аз помилвам! - изкрещя мъжът и семенната му течност се изля с мощна струя в нея. Той се захлупи върху гърба й. Тялото му бе потно, дишаше като диво животно.

После се отдръпна от нея, а тялото й потрепери от внезапната лекота.

Той вдигна панталоните си със сумтене, а тя се изправи на лакти. Страхуваше се да отвори очи.

- Ще се подчиняваш на Маджара! Аз съм законът! - гласът му отново си бе върнал стържещите нотки. - Искаш ли да те пусна и на другите? Искаш ли? - изкрещя отново.

Тя кимна покорно. Бе готова да каже всичко. Само да свърши кошмарът.

- Изчезвай!

Тя се надигна на треперещите си крака и залитна. С усилие направи крачка към вратата.

- Не оттам!

Той посочи към другата врата отсреща. Тя направи няколко несигурни стъпки към нея, навела пребледнялото си лице към пода. Маджара я изпрати с подигравателен поглед.

* * *

- Не може да бъде! - Емил беше изумен.

Петър само се усмихна накриво. Седяха на най-отдалечената маса при Софтата и говореха шепнешком, въпреки че в заведението нямаше никакви клиенти.

- Откъде знаеш? - попита със съмнение Емил.

- Оперативна информация - уклоничиво отвърна ченгето. - Мислиш ли, че онези боклуци няма да се похвалят? А бай ти Петър си има уши навсякъде.

Двамата замълчаха и отпиха от чашите си. Беше малко преди пет и след половин час кръчмата щеше да се изпълни.

- Какво ще направите? - побърза да попита Емил.

Полицаят сви рамене:

- Какво мога да направя? Ако Бонева не подаде оплакване - нищо. Всъщност, и да подаде - пак тая. Изнасилването е най-трудно за доказване. Свидетели няма, или ако има, ще твърдят, че всичко е станало доброволно. Въобще - шибана работа! Ще постъпи умно, ако си наляга парцалите.

- Ебати държавата! - не се сдържа Емил.

Полицаят отново сви рамене. Повъртя със съжаление празната чаша в ръцете си. Погледна с надежда към Емил – дали няма да поръча нова, но той бе зареял поглед над главата му и не забеляза.

- Ако пък се разчуе, ще стане за резил на целия град. А омъжена ли е? - сети се изведнъж вестникарят.

- Коя да е омъжена? - Боро Мъжът се бе приближил до тях, без да го забележат. - Питай бат си Боро, той води всичките моми на отчет.

- Съдийката Бончева - отвърна Емил.

- А, знам я - Боро метна одърпаната си чанта на свободния стол и се втурна към задното помещение. При кантара.

- Да не си посмял да му кажеш - изсъска в ухото му Петър. - Казах ти, това е оперативна информация. Ще ми отрежат ташаците...

Боро излезе от килера със светнало лице. Сигурно бе наддал поне половин килограм. Спря за миг до бара и се върна при тях.

- Златка Бончева се казва. Не, не е омъжена. Пловдивчанка е. Шейсет и седми набор - изрецитира Боро.

- Защо ти викат Мъжът? Би трябвало да те наричат Жената – знаеш всички клюки в града – възхитено каза Емил.

Петър само се усмихна загадъчно.

- Викат ми Мъжът, защото знам всичко, обаче не го разправям на всеки. При жената е обратното – тя не знае нищо, но го разказва на всички – обясни Боро

Сервитьорката се приближи и остави пред всеки по една водка. Сервира пълна чаша и на празното място.

- Следователят Кънчев ей сега ще дойде. И той е жаден - обясни Боро и допълни:

- Аз черпя.

Емил замалко да погледне към календара. Боро мъжът черпеше веднъж месечно - на седмо число, когато получаваше инвалидната си пенсия.

- Между другото, това е същата съдийка, която прекрати делото за оглозганото детско трупче в болницата - каза Мъжът и опъна яка глътка.

- Така ли? Делото прекратено ли е? - оживи се Емил.

- Прекратено е - потвърди с нежелание Петър.

- Ама как така бе! Това беше отвратителна, скотска история! - възмути се Емил.

- Завеждащият патологията доктор Вичев показа три докладни записки до шефа на болницата, в които e настоявал да се отпуснат пари за ремонт. Изброил е един милион работи, но сред тях фигурира и счупеният прозорец на моргата и скъсаната мрежа - обясни полицаят.

- И какво - невинен?

- Невинен - повтори Петър. - А пък шефът на болницата извади справка за приходите и разходите и вика: Какво, да оставя някой да умре без лекарства, за да закърпя скъсаната мрежа против комари на моргата ли? Прав е човекът.

- Значи, виновни няма? - язвително попита Емил.

- Добре бе, Емо, кой е виновен според теб? - ядоса се ченгето.

- Обясни го на родителите на починалото дете - намусено отвърна Емил и също надигна чашата. Тримата замълчаха.

Тягостната тишина бе нарушена от Цецо Кънчев, който влетя в кафенето.

- Бай Петре, цялото управление те търси под дърво и камък.

- Защо? - апатично попита ченгето.

- Откъде да знам. Вълков даже слезе в барчето на полицията да те търси.

- Че аз там не влизам от миналата седмица. Вися на бармана с десет лева - спокойно обясни Петър.

. Да де, ама Вълков отде да знае. Пусна всички оперативни да те търсят.

- Абе аз да съм женен за тая полиция! - ядоса се Петър. - Пет и двайсет е! Няма да висят там денонощно, да бърша задника на началника! Кой знае за каква глупост ме търси.

- Ми така е, като си полицай на годината - угоднически се обади Боро Мъжът. Ченгето го погледна смръщено.

- Петър е повече от полицай на годината бе! Той е измислил рецептата как се става полицай на годината - Цецо изпи наведнъж половината водка и небрежно измъкна една цигара от кутията на Емил.

- И как се става? - попита Емил и показа четири пръста на сервитьорката - да повтори поръчката. Цецо забеляза жеста му и се оживи.

- Да му кажа ли? - погледна към ченгето.

Той повдигна рамене:

- Все тая. Няма да издадеш държавна тайна.

- Идва бай Иван при Петър и казва: Откраднаха ми петдесет овце. Петър го успокоява - няма страшно, ще ги хвана, тяхната мама! Оставям всички други случаи и почвам овцете! Пиши жалба! Бай Иван пише жалба за петдесетте откраднати овце, но Петър не я завежда в деловодството, ами я мушка в чекмеджето. И чака.

- Какво чака? - попита Емил и пое пълните чаши от сервитьорката. Посегна да вземе празната от Цецо, но следователят отклони ръката му и внимателно пресипа останалите няколко капки в новата си водка. Едва след това продължи:

- Чака да се покаже извършителят. Или информация от сътрудници, или пък нова кражба. Както и да е. Щом се установи извършителят, Петър вика бай Иван и му казва: бай Иване, хванах го! Пиши сега петдесет жалби за по една овца!

- А защо? - ухили се Емил.

- Как защо? Петдесет отделни жалби, петдесет разкрити престъпления! И става шампион по брой на разрешените случаи, а оттам - полицай на годината - тържествуващо завърши Цецо.

- Наздраве! - каза Петър.

* * *

- Шефе, батерията на мобилния телефон е паднала и се е изключил – обясни Петър.

- Ех, Петров, знам, че ме лъжеш – уморено каза Вълков. – Но поне не ме гледаш в очите – допълни миролюбиво.

Вратата на кабинета се отвори и вътре нахълта един от униформените полицаи от охраната на ареста.

- Господин началник! – изпъна се за миг на входа старшината вместо разрешение да остане в стаята и докладва делово:

- Сакатият не ще да излезе от килията.

- Как така не ще? – изуми се Вълков. Повече от двадесет и пет години бе полицай, понякога бе вкарвал бандити зад решетките с ритници, но за пръв път чуваше някой да не иска да излезе оттам.

- Ми не ще – сломено повтори униформеният.

Всъщност задържаните, както и целият арест бяха под юрисдикцията на следствената служба, макар да се намираха в сградата на районното полицейско управление. Фактът, че се докладваше директно на Вълков, който формално нямаше отношение към проблема, означаваше тиха молба за помощ.

- И вие не можете да го изкарате оттам? - заяде се дребничкият началник. Кожата на бледото му лице се зачерви и заприлича на гладко обръснат дядо Коледа.

- Ние полиция ли сме, или социални грижи? - ревна вбесено и се изправи треперещ от гняв иззад бюрото.

- Шефе, аз ще се оправя - побърза да се намеси Петър, преди Вълков да се е сетил да го пита как е възможно да се активира гласовата поща на изключен телефон.

Униформеният му благодари безмълвно.

- Слизам долу и го изхвърлям - бодро рече Петър и се изправи.

Килиите на ареста се намираха в приземието на полицията и бяха наредени от едната страна на дълъг и мрачен коридор. Осемте клетки бяха с размери метър и шейсет на два и двайсет. На дебелите метални врати имаше само по едно прозорче, широко колкото педя, от което се процеждаше оскъдна светлина. Ако човек прекара повече от няколко часа в тъмницата, започва да му се струва, че въздухът не достига. Сакатият Стайко бе там от два дни.

- Излизай! - заповеднически нареди Петър, след като старшината отключи.

- Няма! - дочу глас от тъмното.

Когато очите му свикнаха с полумрака, Петър видя сакатия, седнал по турски на дъсчения под. Всъщност, би трябвало да седи по турски, ако имаше крака. Гледаше го мрачно и враждебно мълчеше.

- Защо? - попита почти ласкаво ченгето.

Сакатият не очакваше такъв въпрос. Бе се приготвил за ругатни и шутове.

- Искам си закуската - отвърна кротко.

- Не ти се полага - намеси се униформеният. - От днес си отписан.

Сакатият мълчеше и ги гледаше предизвикателно.

Петър изсумтя и бръкна в джоба на якето си. Напипа единствената си банкнота. Петолевката беше предназначена за водка привечер.

- Откочи отсреща до магазина и му купи един сандвич и кисело мляко - поръча на старшината. Онзи го погледна изненадано, но кимна и пое парите.

Петър остана сам в мрачния коридор, облегнат на радиатора срещу отворената врата на килията. Прозорците зад гърба му също бяха в решетки. Потискащо отвсякъде.

- Защо не искаш да излезеш и да се прибереш във вилата? - попита свойски.

- Обърнахте я с главата надолу - кресна сакатият отвътре. - Печката ми съборихте, а кюнците са чак на двора!

Така си беше. Преди да открият вещите на убитите в килера на пристройката, при обиска бяха изтърбушили цялата сграда. Сакатият просто не можеше да си монтира печката без чужда помощ.

- Какво става тука, бе? Открили сте рум сървиз, а? - Цецо Кънчев се появи в коридора редом с униформения, който носеше пакета с храна.

Петър го изгледа мрачно.

- Викни патрулката да закараме човека. До лозята са два километра.