Кръв. Втора част

II ЧАСТ

Съдията се наричаше Христо Палин. Бе шестдесетгодишен стар ерген, с почти опадала бяла коса и мрачни очи. В повечето лица човек често може да открие детски черти, малко или повече позагрубели от времето. В Палин нямаше нищо детско. Изглежда се бе родил възрастен. Изпод посребрените рунтави вежди гледаха остри и недоверчиви сиви очи, които сякаш ти казват: Лъжеш!

Целият си трудов стаж Палин бе натрупал в пловдивския съд. Бе адвокатствал някога за кратко, но толкова отдавна, че самият той вече не си спомняше онова време. Приемаше го като някакво продължение на студентските години. От деветдесет и втора бе в наказателния състав на окръжния съд, но досега не бе гледал нито едно дело за убийство. Нито едно.

Съдията Христо Палин бе роден в карловското село Богдан. С него сега го свързваше единствено старата къща, останала от покойните му родители, която се намираше в края на селото и бе превърната в скромна вила. Прекарваше лятната си отпуска там, но през останалото време рядко я навестяваше. Въпреки вилнеещите от началото на деветдесетте крадци и апаши по селата, малкото му убежище никога не бе осквернявано от крадливи ръце. Факт.

Освен съдията малкото село бе изпратило по върховете на обществото един зъболекар и един поп. И двамата обаче живееха в столицата и рядко се мяркаха в Богдан. Затова посещенията на големците обикновено бяха ознаменувани със спонтанно събрание в кръчмата, многобройни наивни въпроси за политиката и международното положение, а често и молби за дребни ходатайства. Палин обещаваше, но рядко вършеше работа. Странно бе да се каже, но нямаше особено близки хора в селото.

Съдията се бе запознал с материалите за убийствата в Карлово малко след залавянето на Харакчиев. Само по протоколите от разпитите бе преценил, че Стайко сакатия няма връзка с подготовката и извършването на нападенията и се бе съгласил с прокурора, че трябва да го освободят от ареста. Впрочем безкракият нямаше как да избяга от правосъдието.

Един мрачен понеделник в края на януари Палин поразчисти бюрото си, напъха трите чисто нови папки с материалите по случая Харакчиев в раздърпаната си кожена чанта и замина за Карлово. Щеше да отседне в къщата в Богдан. Дърва за огрев там имаше неизползвани от деветдесет и четвърта, когато бе изградил огромна камина на първия етаж. Щяха да му стигнат до края на зимата, впрочем и за следващата, ако делото се закучеше.

В сградата на районния съд му бяха отделили най-хубавата стая на втория етаж с изглед на север към планината. Палин изръмжа одобрително, метна чантата си на бюрото и се настани на удобния стол. Впери поглед към побелелите върхове на Балкана и се размечта.

Пристигането на съдията раздвижи слуховете в града. Това без съмнение означаваше, че началото на процеса наближава. Фактът, че им изпращат богдановец леко разочарова карловци. Те рядко признаваха местен човек за нещо повече от себе си и поставянето на земляк начело на процеса им изглеждаше като пренебрежение. Съвсем друго би било да пристигне някое юридическо светило, познато от телевизията. А така най-значимото престъпление през последните двадесет години в града бе принизено до махленско правосъдие, макар че никой не можеше да се похвали, че познава самия Христо Палин.

Седмица след пристигането си Палин позвъни на шефа на полицията и поиска да се видят, за да обсъдят подробности по протичането на делото.

- При вас или при мен? - лукаво попита Вълков. Той също не познаваше отблизо съдията и опипваше почвата. Като кучетата, които опикават ъглите и маркират собствената си територия.

- В съда - сухо отвърна Палин и затвори.

Разстоянието между районното и съдебната палата бе не повече от седемдесет метра, но Вълков успя да проточи изминаването им за почти четвърт час. Формално погледнато, не бе подчинен на съдията, нямаше нужда да спринтира дотам.

- Вярно ли е това, което чувам за колежката Бончева? - попита Палин, след като размениха няколко протоколни думи. Вълков се сепна. Не предполагаше, че слуховете са стигнали толкова надалеч.

- Вярно е - отвърна неохотно. Нямаше как да излъже съдията, макар че това усложняваше нещата. Веднага след инцидента Бончева бе излязла в отпуск, но това очевидно не бе достатъчно за покриването на случая.

Палин замислено търкаше брадичката си. Хвърли отново поглед към заснежените върхове на планината. Невероятна гледка.

- Има ли начин да държим тоя ... как беше?

- Маджара - подсказа Вълков.

- Да го държим настрана от съдебната зала - продължи мисълта си Палин.

Вълков не отговори веднага. Когато и да арестуваха Маджара, все щеше да е късно. И винаги имаше за какво. Той се разрови из паметта си.

- Ще помисля - отвърна уклончиво.

- Не го искам в залата - натърти съдията.

Вълков го погледна. Старият ерген Христо Палин излъчваше такава властност, че полицаят за малко да му козирува. Но се сети, че е без шапка.

* * *

На младини Христо Палин бе убил човек.

В живота на всеки човек има събития, които сякаш слагат неизличим отпечатък и предопределят бъдещето му. Съдбата навести съдията когато бе едва на петнайсет години, през петдесет и седма. Родителите му имаха малка нива в края на селската мера, зад огромните кооперативни блокове. Наследствените им ниви бяха в ТКЗС-то, но малки парчета бяха оставени на желаещите за лични нужди. Това бяха отдалечени парцели, които нямаше как да бъдат включени в общите блокове. Пътят до нивичката бе почти три часа, заради обикалянето на обширните текезесарски площи.

Майка му и баща му блъскаха с мотиките по твърдата глинеста почва, с мъка изкореняваха жилавите бурени сред едрите буци пръст. Когато към пладне слънцето напече немилостиво, баща му най-сетне разреши почивка и се просна под сянката на клонестия бряст. Майка му взе стъклото и пое по тясната пътечка към изворчето.

Христо измъкна парче хляб от торбата, закачена на клона, но сухият комат заседна в гърлото му. Мъчеше го жажда. Помота се из храстите половин час, но майка му не се връщаше и той напъха комата в джоба и тръгна към изворчето. То се намираше в подножието на малък хълм, на който бе издигната колибата на пъдаря. В очите на всички деца пъдаринът изглежда страшен, но Мильо беше безмилостен. Брадясал и окъсан, той приличаше повече на плашило за гаргите, отколкото на човек. Говорът му наподобяваше безсмислено мучене, в което понякога се различаваше заканата: ще те пребия! Според богдановци Мильо не беше наред в главата, но пък за един пъдар това не беше и толкова необходимо.

Когато клекна до изворчето и накваси устни, Христо долови ужасените крясъци на майка си. Остана неподвижно, клекнал до водата, надавайки ухо. Виковете заглъхнаха. След малко отново се чу отчаян вой. Христо тръгна по пътечката нагоре към колибата на пъдаря. Усети, че коленете му треперят.

Остана в сянката на последното дърво в края на полянката и впери поглед в бараката. До нея, закрепена на три близки ствола, се издигаше малък чардак с изглед към цялото поле в подножието на хълма. Оттам пъдарят следеше за злосторници.

На полянката не се мяркаше жива душа и Христо реши, че виковете са били плод на въображението му. Понечи да се върне, но точно тогава паянтовата врата на бараката отхвръкна навън и майка му се появи на прага. Беше разчорлена, с изкривено лице и разкъсана риза, с която се опитваше да прикрие тялото си. Едрите й бели гърди се разлюляха свободни, преди да успее да ги загърне с треперещи ръце.

- Изрод! Чумата да те тръшне дано! - прокълна тя прегракнало. На входа се появи брадясалата мутра на Мильо. Хилеше се самодоволно и закопчаваше панталона си. Майка му хукна надолу по поляната и се скри сред дърветата. Христо не смееше да поеме въздух.

Пъдарят се протегна доволно, огледа се наоколо и започна да се изкачва по разкривената стълба към чардака. Намести се горе с пъшкане и след малко оттам долетя доволното му хъркане. Христо заотстъпва заднешком към горичката.

Вечерта обаче се върна. Родителите му решиха да останат да нощуват на нивата, за да свършат с прекопаването следващия ден. Целият следобед майка му бе блъскала ядно с мотиката твърдата земя без да вдигне поглед. Христо също замахваше с омраза към плътта на земята сякаш виждаше брадясалата мутра на пъдаря. Когато падна мрак, той се измъкна тихомълком и пое към хълма.

Стените на колибата бяха от яки греди, но покривът бе направен от летви, покрити с клони. Мильо сам я бе сковал - защитена от крадци, със здрава врата от масивно дърво. Бе я покрил криво-ляво, защото крадците не идват от небето и нямаше нужда от солиден покрив. Това бе грешката му. Сам бе изградил капана, в който намери смъртта си.

Христо стигна на пръсти до тежката врата и я огледа. Имаше две халки за катинар, но самият катинар липсваше. Отвътре долиташе продраното хъркане на пъдаря. Христо пъхна дебел клон в халките и провери дали вратата е залостена здраво. Беше.

После събра листа от поляната, надипли ги до задната стена на колибата и драсна клечката. Сухото дърво пое жадно пламъците. Само след няколко минути огнените езици плъзнаха към покрива. Пушекът го задуши и Христо отстъпи към края на поляната. Отвътре долетяха приглушените викове на пъдаря. Мильо блъскаше с всички сили по врата, но дебелото дърво удържа. Сам я бе правил здрава и стабилна, да спира набезите. Чу се шум от падащи греди, виковете заглъхнаха сред пукането на горящото сухо дърво. Христо се обърна и побягна към тяхната нива.

Смъртта на пъдаря не трогна никого в Богдан, освен председателя на кооперацията, който трябваше да му търси заместник. Селяните решиха, че се е запалил сам от незагасена цигара. Бе слабоумен.

Христо трепери вътрешно няколко дни, докато се убеди, че нищо не го заплашва. Майка му го стрелна няколко пъти с пронизващ поглед, но не отрони дума.

Същата есен той замина да учи в карловската гимназия. Впрочем тогава градът се наричаше Левскиград. Площадът носеше името "Васил Левски", училището, разбира се, също бе "Васил Левски".

Майка му почина в началото на идната година. Христо се разплака на гроба й, но не почувства обреченото чувство на пареща самота. Баща му прие мъжки удара и се вкопчи в Христо като удавник. Други деца нямаше. Живя сякаш на инат докато Христо завърши юридическия факултет. Почина в деня, в който младият адвокат Христо Палин бе назначен в пловдивската колегия. На гроба му Палин не пророни сълза. Не успя.

По-късно съдията често бе разсъждавал дали онзи случай в младите му години бе предопределил пътя му на магистрат. Не намери еднозначен отговор. Но се опитваше всячески да избягва дела за убийство. Успяваше незнайно как. Когато заловиха Харакчиев, Палин предусети, че ще разпределят делото на него. Не направи усилие да го избегне, дори не потърси болничен лист, както бе правил често преди. Сякаш се бе уморил да бяга от съдбата си и се примири.

Кошмарът му от младини го преследваше често нощем. В някакво полусънно-полубудно състояние се разиграваше фарс, в който самият той бе съдията, подсъдимият, прокурорът и адвокатът.

- Абсолютно доказан случай на предумишлено убийство - мрачно заявяваше прокурорът Палин. - Имаме мотив, възможност за осъществяването на престъплението, както и доказателства за извършването му.

- Пъдарят също извърши едно от най-тежките престъпления - изнасилване - отговаряше подсъдимият Палин.

- Никой не може да си присвоява прерогативите на правосъдието и да наказва вместо него - тежко се произнасяше съдията Палин от височината на съдийския подиум.

- Аз съм правосъдието - отвръщаше подсъдимият Палин.

- Не, аз съм правосъдието - меко го поправяше съдията Палин.

- В крайна сметка имаме едно тежко престъпление - изнасилване. То бе наказано. Въздадена бе справедливост. Да напомня на уважаемия съд колко престъпления остават ненаказани - намесваше се адвокатът Палин.

- Един бог знае колко са - извръщаше очи към небето съдията Палин.

Този кошмар навестяваше Христо Палин в различни варианти. Но само два пъти във въображението си стигна до произнасянето на присъда. И в двата случая тя гласеше: невинен!

* * *

Две седмици след разговора на съдията с Вълков бившият полицейски капитан Ивайло Арнаудов чакаше в приемната на карловското районно управление. Киснеше там от половин час и вече нервничеше. От стискане призовката в ръката му беше омекнала и почти се бе разпаднала. През десетина минути излизаше на входа да пуши и всеки път се изкушаваше да си тръгне за Пловдив. Но знаеше прекрасно, че ще последват неприятности и омърлушено се връщаше в остъклената приемна.

След престрелката край село Труд капитанът бе останал зад решетките почти три безкрайни месеца и споменът за онова време още му държеше влага. Бе сигурен, че няма за какво да го закачат, бяха изтекли години оттогава. И въпреки това нервничеше. Отново излезе на входа и издърпа поредната цигара от кутията.

Телефонът на униформения сержант на пропуска иззвъня и Арнаудов нададе ухо. Дежурният на входа във всички районни управления в България беше "първи пост" и бившият капитан също ги наричаше така наум. Бе даянил в полицията цели петнайсет години, а някои навици трудно се изкореняват.

Униформеният провря глава през малкото остъклено прозорче и викна към него:

- Четвърта стая на втория етаж. Старши лейтенант Петров.

Сержантът му подаде малко картонче, на което пишеше "пропуск". Арнаудов го погледна презрително, но го взе и се насочи към стълбите. По негово време нямаше такива глезотии.

Бившият капитан почука на вратата, на която висеше накриво метален номер 4 и дочу изръмжаване в отговор. Облиза сухите си устни и влезе.

Петър се надигна тромаво и посочи дървения стол срещу бюрото си. Стаичката бе три на два и половина, нямаше място за никаква друга мебел, ако не се брои претъпкания с оръфани папки шкаф до прозореца. Обстановката бе позната на Арнаудов до втръсване. Стандартна полицейска стая. Изхвърлете ченгето оттам и ще заприлича на мръсно гише в занемарена провинциална железопътна гара.

Арнаудов се намести предпазливо на паянтовия стол и зачака. Петър прелистваше зелена папка, навярно досието му. Значи знаеше кой е.

- Аз съм Петров - усмихна се предразполагащо Петър.

Бившето ченге се напрегна. Би трябвало да знаят, че е прекалено наясно с изтърканите номера и не могат да го прегазят лесно.

- За престрелката ли ме търсите? - попита предпазливо.

- За престрелката - потвърди Петър.

Арнаудов си отдъхна. Там нещата бяха потулени отдавна. Не можеха да му лепнат нищичко. Беше пито - платено.

- Виж какво, колега - започна приятелски Петър. - На зор съм. Не гоня теб, а Маджара. Трябва ми зад решетките.

Арнаудов започна трескаво да съобразява наум. И да гонеха него, нямаше начин да го уличат в нещо по-сериозно от пресичане на червен светофар. Потърси начин да накисне Маджара, без да натопи и себе си, но след кратък размисъл се отказа. Нямаше такъв начин.

Петър наблюдаваше внимателно вътрешната му борба. По всякаква логика би следвало бившето ченге да очерни с удоволствие човека, заради когото бе лежал три месеца в килията и се бе сбогувал с работата си. Беше чувал, че Арнаудов е бил много добър полицай.

- Няма какво да кажа повече от това, което вече съм казал при разпитите - твърдо рече капитанът.

Петър въздъхна. Край на драмата.

Облегна се на стола си.

- Къде работиш сега?

Арнаудов го погледна изпитателно. Някак много лесно стана. Навремето той би въртял шиша с жертвата си по-продължително.

- В агенция за сигурност и охрана "Витяз" - отвърна стегнато.

- "Витяз"? Да не е руска? - изненада се Петър.

- Нещо такова - отклони въпроса Арнаудов и продължи, за да останат на безопасната тема:

- Плащат тройно. Работата е направо песен, няма нощни дежурства, няма доклади и отчети. Направо ме е яд, че съм опъвал хомота цели петнайсет години.

Той хвърли красноречив поглед към оскъдната мебелировка и изпоцапаните стени на стаята.

- И търсим хора - вметна изкусително.

Петър се ухили:

• Остави ми телефонния си номер.

* * *

Уличката пред съда бе задръстена. Около двамата братя Маджари се бе събрала огромна тълпа, която враждебно оглеждаше влизащите в сградата служители. Началото на процеса бе обявено за десет, но още в девет и половина входът бе окупиран, а улицата затворена за автомобили. Цивилни ченгета току се появяваха иззад ъгъла, оглеждаха обстановката и се връщаха в районното управление да докладват. Там бе събран цял щаб, който усилено обмисляше как да осигури безпрепятствената доставка на затворника в съдебната зала. Напрежението витаеше във въздуха.

Някой измъкна плакат, на който пишеше "Смърт на убиеца!". Появата му бе посрещната с аплодисменти и свиркания. Настроението стана още по-кръвожадно. Една войнствено настроена групичка заседна на кръстовището, за да държи под око и съда, и полицията, която се намираше на около седемдесет метра от пресечката. Дебнеха полицейската кола, която щеше да докара подсъдимия. Заговорничеха как да я пресрещнат и да я преобърнат. В мислите си виждаха как измъкват отвътре убиеца и го разкъсват на парчета. Сред тях обаче слухтяха и цивилни ченгета. Засега полицията държеше нещата под контрол.

Неколцина униформени се приближиха с нехайна стъпка към групичката на Маджарите. Те млъкнаха и ги изгледаха подозрително.

- Паспорта за проверка - небрежно произнесе едър сержант, опънал униформата по тялото си до скъсване. Ангел Маджара веднага усети, че ченгетата се опитват да го прекарат. Разбира се, че не носеше паспорт в джоба си. Има си хас. Опита се да си придаде разсеян вид и се загледа в тълпата, но сержантът го доближи и мушна пръст в корема му.

- Паспортът!

Хората на Маджара веднага надушиха какво става, но продължиха да разглеждат с интерес околните сгради. Трябваше да пазят боса си, но срещу властта нямаше какво да сторят. Тримата униформени доближиха плътно сержанта, втренчили дебнещи очи в тях.

- Не го нося - безсилно процеди Маджара.

- Тогава - в районното за установяване на самоличността - бодро рече сержантът го хвана за лакътя. Маджара се дръпна и се огледа за Петър Петров. Но старши лейтенант Петров предвидливо бе оставил между него и себе си цялата съдебна палата и се наливаше с кафе на крак в барчето в задния двор на съда. Чакаше търпеливо да приключи планираната от самия него операция. Ако случайно се окажеше, че Маджара си носи паспорта, ченгето бе предвидил резервен вариант. Бе извадил от сводката за издирвани коли един джип от същата марка като на Маджара – Нисан Патрол. План Б предвиждаше колата да бъде гледана под лупа за пренабити номера, а собственикът й да прекара следобеда в районното.

Маджара се примири и тръгна с наведена глава към полицията. Четиримата униформени плътно го следваха.

След минути някой от съгледвачите изкрещя и всички обърнаха глави към районното. Видяха как малка групичка притича по стълбите и се натика в патрулката, паркирана отпред. След малко бурканът на тавана й засвятка и колата с ръмжене тръгна към тълпата. Приближи бавно завоя и внимателно навлезе в уличката на съда. Задните стъкла бяха затъмнени, но си личеше, че е претъпкана - задницата й бе клекнала до тампоните. Тълпата я наобиколи, някои започнаха да удрят с юмруци по ламарината. "Дайте го на нас! Убиец! Смърт!". Жигулата спря, предницата й опря в човешки тела. Емил се буташе сред другите и се мъчеше да доближи. Държеше фотоапарата в ръце, готов за снимка. Задната врата на автомобила се отвори и отвътре се измъкна униформен сержант. Последва го втори. От другата страна също слязоха полицаи. Затворникът обаче го нямаше. Тълпата утихна объркана.

В това време от другата страна на уличката със свистене на гуми влетя втора патрулка и заби спирачки пред сградата на съда. Отвътре наизскачаха полицаи, тичешком преведоха човека със сини затворнически дрехи през опустялата площадка и го вкараха в сградата. Измамената група, наобиколила полицейската кола-примамка, безпомощно наблюдаваше как жертвата им се изплъзва. После хората нестройно тръгнаха обратно към съдебната палата и се юрнаха да атакуват входа. Емил се ругаеше наум. Трябваше да прояви съобразителност и да остане до съда. Вестникът все още не разполагаше със снимка на убиеца, макар да бяха публикувани вече няколко материала за него. Идеше му да захапе фотоапарата от яд.

Процесът бе публичен. В залата можеше да присъства всеки, който желае. Това конституционно право на гражданите обаче причиняваше здраво главоболие на полицията, която трябваше да охранява подсъдимия, съдиите и самата публика. На входа двама униформени сержанти старателно претърсваха за оръжие и остри предмети влизащите. До тях стояха няколко цивилни офицери и шареха с очи из публиката. Петър бе сред тях.

- Този не, журналист е - спря той полицая, който се канеше да обискира Емил. След него идваха двама колеги от пловдивския вестник "Марица", с които се бе запознал в навалицата. Едно отракано русо девойче и фоторепортер с плитка. Петър ги поведе към тясната съдебна зала и ги прекара през вратата, пред която също бдяха униформени. Настани ги на първия ред и излетя навън без много приказки.

- На първия ред. Идеално - доволно каза фотографът, но не извади апарата от чантата си. Знаеше правилата - снимки в залата само с разрешение на съдията. Емил поклати недоволно глава. Осигуриха им места на първия ред не за тяхно удобство, а като своеобразна жива преграда между убиеца и кръвожадната публика зад гърба им. Ченгета, помисли си с яд Емил. Но пък не можеше да им отрече находчивост и професионализъм. Биваше си ги. Прецакваха го за втори път за по-малко от пет минути.

Хората на Маджара бяха обискирани особено внимателно и педантично, сякаш ги пускаха в Пентагона. Никой от тях не носеше оръжие, нито остри предмети. Влязоха, но трима цивилни не ги изпускаха от поглед през цялото време. Залата вече се пукаше по шевовете. Отстрани на редицата пейки, до прозорците, се бяха облегнали привидно небрежно цивилни ченгета, очите им нервно обхождаха публиката. Емил познаваше повечето от тях по лице. Митко бе в дъното до подиума на съдебния състав, заобиколен от трима униформени. Ръцете му бяха закопчани отзад с белезници. Стоеше прав с гръб към залата.

Съдията Палин се показа на страничната врата и остана там, втренчил поглед в публиката. Остана така цяла минута, сякаш се чудеше дали изобщо да влиза. Секретарката най-сетне го забеляза и се изправи.

- Станете! Съдът! - викна с неочаквано силен глас и залата утихна. Повечето идваха тук за първи път и се оглеждаха със страхопочитание. Палин веднага се втурна към масата на подиума, развявайки черната си тога. Съдебните заседатели чинно го следваха. Преди да седне, съдията отново изгледа свирепо публиката, която съвсем се умълча.

- Очаквам становища по хода на делото - обяви Палин и заби поглед в папката пред себе си. Прокурорът се изправи като пружина:

- Да се даде ход на делото.

- Ход на делото - сякаш с неохота измърмори под носа си адвокатът Димо Торнев.

Прокурорът Апостолов се изправи, вперил поглед с очакване към съдията. Палин кимна:

- Обвинителният акт.

Апостолов вдигна папката на педя от късогледите си очи и започна да чете монотонно, като мрънкаше под носа си. Публиката в залата спотаи дъх, за да чува.

Обвинителният акт започваше с експозе за миналото на Митко Харакчиев. Преди убийствата той се занимавал успешно с бизнес - притежавал магазин за хранителни стоки в квартала. В началото се сменяли с бившата му съпруга Лена зад щанда, но по-късно наели две продавачки.

Докато Апостолов скучно описваше миналото на Харакчиев като търговец, Емил си спомни за предсказанията на гледачката, която бе казала на Петър, че убиецът му давал хляб в ръцете. Ченгето живееше в същия квартал. Нищо чудно да е пазарувал в магазина на Харакчиев и да е купувал оттам хляб.

Потърси приятеля си сред множеството в залата. Петър се бе облегнал прав до прозореца, без да отлепва очи от гърба на подсъдимия. За миг отклони поглед, видя Емил и едва доловимо кимна. Явно се бе сетил за същото.

След развода работите тръгнали стремително надолу. Харакчиев купил парцел със стара съборетина в близост до магазина си с намерение да строи къща. Дори пазарил майстори и стоварил строителни материали в двора. Започнал и пристройка към тясното квартално магазинче. Купил и нова кола. Е, не нова, но сравнително запазен петгодишен опел. След раздялата с Лена обаче всичко се сгромолясало изведнъж. Работата на строежа замряла, не след дълго и магазинът хлопнал врати.

Харакчиев обвинявал бившата си съпруга, че отмъкнала със себе си голяма част от документите му. Той дължал доста пари, но имал и да взема. Разписките за сумите, които му дължали обаче изчезнали заедно с Лена. И се оказал само с дългове.

На това място Апостолов започна да мрънка съвсем под носа си, сякаш се срамуваше, че оповестява интимни семейни тайни. В залата бе съвсем тихо - всички напрягаха слух да чуят думите на прокурора, неколцина бяха източили врат към подиума.

Убиецът дължал 2000 долара на един човек, който го притискал да ги връща. Казал му, че ако до Нова година не изплати дълга си, щял да направи необходимото. Животът ти не струва повече от 500 долара, казал му кредиторът. Харакчиев отказва да назове името на този човек, който да потвърди казаното от него. Така че можем да приемем тази версия просто като защитна теория на подсъдимия, вметна прокурорът. Трябва да признаем обаче, продължи той, че тази непотвърдена теория изглежда твърде вероятна. Това е бил срутеният бент, който е отпушил мрачните инстинкти на подсъдимия и го е подтикнал към хладнокръвните убийства с цел да събере пари, обобщи Апостолов и вдигна за миг поглед от листовете пред себе си.

Това за срутения бент сигурно го е прочел някъде, ухили се Емил. Изглеждаше като цветна кръпка върху огромен бял чаршаф.

Апостолов най-сетне премина към същинската част а обвинителния акт и гласът му видимо укрепна. Убийствата са извършени в кратък период от време. Първото - на Марин Кръстев от Пловдив е на 14 юли миналата година, само десет дни по-късно, на 25-и е убит Атанас Маджаров, а последния опит за убийството на Иван Калфов от Казанлък - на 6 август. Престъплението е извършено с незаконен пистолет "Татра", калибър 6, 36 мм., редеше прокурорът.

При споменаването на марката на оръжието Петър се усмихна под мустак, но колегата му експерт, който го подиграваше, че не е виждал "Татра", не беше в залата.

- Пистолетът е бил повреден - извиси глас Апостолов. - Бил е без пълнител и не е можел да изхвърля автоматично гилзата след изстрела. Може би точно несъвършенството на оръжието е причината да имаме два трупа вместо три, а опитът за убийство на Калфов да си остане само опит - вметна прокурорът. Откъм групата на Маджарите в залата се дочу застрашително ръмжене и съдията погледна строго към тях. Ропотът спадна с две октави и Палин прие положението за задоволително.

Престъпленията са извършени с умисъл и предварително планиране, продължи Апостолов. Той обясни, че задигнатите микробуси са скривани под навеса на вилата на Стайко сакатия, където се приютявал Харакчиев. В пласирането на демонтираните части му помагало лицето Георги Георгиев от Карлово, на чийто таван бяха открити отделни възли и агрегати от Форд Транзит. Някои от тях носеха фабричния номер на микробуса на първата жертва Марин Кръстев. На Георгиев бе повдигнато обвинение в съучастие в двете убийства и в опит за убийство.

Публиката едва сега забеляза другия подсъдим, който стоеше встрани. Беше плещест и набит, с къса къдрава коса и нахални сини очи. Зяпаше невъзмутимо към залата. Почти всички го познаваха – известния карловски комарджия Жоро Бетона, безделник и дребен мошеник.

След педантично изреждане на всички членове и алинеи, на които се основаваше обвинението, Апостолов финишира с ясно доловима въздишка на облекчение и седна на мястото си. Съдията Палин отбеляза нещо в тефтера си и погледна към масата на защитата. Торнев се изправи енергично.

- Подсъдимият Харакчиев, признавате ли се за виновен? - прогърмя гласът на съдията.

Митко леко изправи гръб. Бе стоял прав през цялото време с лице към съдийския подиум без да мръдне.

- Да - отговори апатично.

- Искате ли да дадете обяснения по обвиненията?

- Запазваме си правото за обяснения по време на процеса - намеси се Торнев.

Палин се съгласи с мълчаливо поклащане на глава. Такава бе обичайната практика.

- Подсъдимият Георгиев, признавате ли се за виновен? - продължи по протокола Палин.

- Не се признавам, обвиненията срещу мен са скалъпени и мога да го докажа за седем минути - нахакано обяви Жоро Бетона. Бе пристъпил крачка напред и се изпъна точно пред съдията.

- Ще имате възможност да се защитите по време на процеса - увери го Палин.

- Господин съдия - започна Бетона и Палин понечи да го прекъсне, защото нарушаваше процедурата, но нещо го спря. Замълча с каменно изражение и очи, впити в човека насреща.

- Обвиненията срещу мен се основават изцяло на намерените в дома ми авточасти - продължи нахакано Бетона. - Но протоколът за изземването им е изцяло незаконен и не отговаря на истината.

В залата се спогледаха. Какво ставаше?

- Полицаите скалъпиха доказателствата, господин съдия - упорито повтори Жоро Бетона. - Моля почитаемия съд да разпита поемните лица - тържествено изрече той.

В залата си размениха широки усмивки. Театралното му държане издаваше известен опит из коридорите на Темида. Всъщност Бетона бе стажувал няколко години и в затвора.

Съдията Палин запази сериозно изражение и го изгледа втренчено. Обикновено протакане на процеса ли преследваше подсъдимият, или имаше друго наум? Поколеба се за миг, после кимна.

В залата се разшумяха, защото решението обещаваше поне един час почивка, но Палин вдигна поглед от папката и го заби в средата на публиката. Поразените останаха на местата си мълчаливи. Почивка нямаше да има.

Разпитът на поемните лица всъщност бе прецедент. Те само удостоверяваха с подписа си в протокола, че написаното там отговаря на истината. Нищо повече. Посветените знаеха, че в случая поемните лица са полицаи. Двамата дори стояха отвън в коридора. Ако Бетона целеше протакане на процеса, щеше да остане изигран. Той обаче седеше безмълвен на стола си и не обръщаше внимание на адвоката си, който явно също бе в неведение за необичайното му искане. Бетона издърпа ръката си от адвокатската хватка и изсъска:

- После ще ти обясня.

После няма да има смисъл от обяснения, искаше да изкрещи защитникът му, но съдията Палин премести тежкия си поглед върху тях и адвокатът само преглътна мъчително.

Двамата униформени влязоха самоуверено в залата и се вторачиха в съдебния състав. Сержант Иванчев, като по-отракан или просто като по-висок, привлече погледа на Палин, който с жест му посочи мястото на свидетеля. Секретарката прилежно записа името и данните му.

Съдията кимна сухо към подсъдимия: Имате думата.

- Вие присъствахте ли при конфискацията на резервните части, описани в този протокол? От таванското помещение на блок номер петнайсет на улица "Бузлуджа" - Жоро Бетона се държеше обиграно като истински адвокат, дори премяташе химикалката в ръката си като врял и кипял съдебен лъв.

Сержантът кимна.

- Отговорете с думи за протокола. Няма как да запишем кимането - обясни спокойно съдията.

- Да, присъствах - отвърна веднага Иванчев.

- Голяма ли беше стаята? - изстреля незабавно въпроса си Бетона.

Иванчев за миг се смути. Очакваше съвсем протоколен разпит, а го забъркваха в досадни подробности.

- Не много голяма - отвърна след малко.

- А в кой ъгъл на помещението се намираха конфискуваните вещи? - продължи педантично Бетона.

Сержантът избели очи към тавана.

- Не помня точно. Беше преди доста време... Май в дъното - отвърна накрая.

- Ако не си спомняте подробностите, точно така отговорете - насърчи го Палин. Иванчев му хвърли благодарен поглед.

- А на кой етаж се намираше таванското помещение? - продължи издевателството подсъдимият.

Това беше по-лесно. Сержантът пресметна наум. Блокът беше пететажен.

- На шестия - отговори.

Жоро Бетона го изгледа презрително.

- Господин съдия, правя искане за възбуждане на наказателно производство за лъжесвидетелстване срещу тези двамата - тук Бетона направи театрална пауза. Залата зад гърба му бе онемяла. Палин го гледаше зяпнал.

- Нашият блок няма тавански помещения - обяви Жоро Бетона и се огледа самодоволно.

Двамата униформени забиха невярващи погледи един в друг. Очевидно бе, че това е светата истина. Адвокатът проумя пръв и се изправи триумфиращ. Стисна Бетона за лакътя и със сила го натисна да седне на пейката, преди да е изтърсил някоя глупост и да развали цялата работа.

Палин се облегна тежко на стола си и въздъхна тежко. Най-лошите му предчувствия се оправдаваха.

* * *

Другото име на Жоро Бетона бе Късмета. Той вярваше в щастливата си звезда, макар да бе заклет комарджия, а късметът бе последното нещо, в което вярват професионалистите. Жоро Бетона се смяташе за един от най-добрите комарджии в света, знаеше толкова много номера, че бе започнал да забравя по-елементарните. Но в особено важни моменти в живота късметът му работеше, сякаш имаше посмъртен абонамент.

Когато го вкараха в участъка за крадени авточасти той дори не подозираше в каква каша го забъркват, макар винаги да заставаше нащрек при вида на ченге. Въртяха го на шиш да си признае. Впрочем не само него. Още след първото убийство, когато се разбра, че заедно с пловдивчанина е изчезнал и микробусът му, първата логична версия на криминалистите бе грабеж. И започнаха автоджамбазите по списък.

Бетона поддаде. Призна си, нещо повече, още от дежурната стая в районното позвъни по телефона на брат си да докара пикапа, пълен догоре с крадени чаркове.

Лейтенатът обаче прекали - вместо да попълнят протокол за доброволно предаване, той настоя за документ за претърсване и изземване. Червената лампа на Бетона веднага светна ослепително. Искаха да го накиснат още повече. Имаше огромна разлика сам да върнеш краденото и да ти го конфискуват. Поколеба се само за миг, преди да поеме играта и да раздаде белязаните карти с неподражаем майсторлък, по простата причина, че бе заложил собствената си кожа.

- Къде ги беше скрил? - попита лейтенатът.

- На тавана, къде другаде - с невинна усмивка отвърна Бетона.

- Така. Улица "Бузлуджа", номер петнайсет ли беше? - правеше се на ударено ченгето, макар много добре да знаеше адреса. Бетона кимна утвърдително, докато наум се чудеше за какво ще му послужи това блъфиране.

Узна го почти веднага. Обвинение в съучастие в две убийства и опит за трето, въоръжен грабеж и още един куп обвинения, на които дори не обърна внимание. Съучастник на Митко Харакчиев, серийния убиец. Косата му настръхна. После се сети, че току що сам е раздал картите и сред тях има белязани. Господ му бе смигнал навреме.

* * *

Вестникът излизаше всяка сряда. В началото Емил го печаташе в понеделник, за да успее да покрие всички събития през изтеклата седмица, но след няколко месеца се отказа. Какви събития в този заспал град! Понякога просто се чудеше какво заглавие да измисли за челната статия.

Материалът на трета страница бе озаглавен "Задлъжнявайте до 500 долара, ако ви е мил животът". В него се описваха показанията на Митко пред следователя, прочетени в съдебната зала, в които признава, че дължал 2000 долара на местен бизнесмен, чието име отказваше да спомене. Неизвестният кредитор му дал срок до Нова година да се издължи, като напомнил, че животът му не струва повече от 500 долара. В коментара си Емил бе проявил изобретателност, като бе приложил и достоверен ценоразпис на килърските услуги. Чупене на ръка или крак - 120 долара. Пукната глава - 200. Списъкът преминаваше през пукнати ребра и вадене на око и стигаше до убийство, чиято цена бе фиксирана в началото – 500 долара. Не взимайте назаем по-голяма от тази сума, ако ви е мил животът, саркастично съветваше накрая авторът.

Повечето от читателите възприеха буквално написаното и бяха възмутени. Целият тираж на вестника обаче се продаде до обед. Търсеха го и следобед, но безуспешно.

Емил, разбира се, нямаше и бегла представа от цената на парите в подземния свят. Но бе разсъждавал логично и в крайна сметка написаното звучеше достоверно. Кметът Войняговски го бе определил като налудничаво и бе използвал повода за нови нападки към вестникарския парцал, който насажда паника и страх сред населението. Не може от думите на един луд убиец да правим генерални изводи, гневил се той на една сбирка на женското дружество, на което бе канен по традиция. В Карлово престъпността е намаляла с пъти, натъртил Войняговски, след което отново накаканизал официални данни с колко са намалели битовите кражби, сбиванията и катастрофите, откакто е избран за кмет. И сега от един единствен случай ние правим изводи, че живеем в нещо като патагонска държава, в която убийства стават на всеки ъгъл, завършил той. Думите му бяха предадени на Емил с подробности. Лелките от женското дружество си довършили плетките и се разотишли успокоени.

* * *

- Само не разбрах откъде цъфна Жоро Бетона в съда?

Емил въртеше нервно чашата с кафе в ръката си. Пиеше му се поне една водка, но си бе обещал да не близва алкохол до края на процеса. На инат. Петър надигна своята и я изпи до дъно. Той не си бе обещавал нищо.

- Умниците от София. Нали са големи професионалисти - намръщи се ченгето.

- Но нали са намерили в него части от микробуса на убития?

- И какво от това?

- Значи е замесен.

Петър го погледна снизходително. После махна на Ленчето с привичен жест. При Софтата почти час преди пет винаги имаше свободни места. Всъщност освен тях нямаше никой друг.

- Жоро Бетона е дребен мошеник и страхливец. Никога няма да се замеси в такова нещо. Никога - повтори ченгето и подаде празната си чаша на сервитьорката. Изчака я да се отдалечи и продължи:

- Казвах им на умниците, ама кой да слуша. Нали са велики?

- Ами частите? - настоя Емил.

- Знаеш ли колко търговци продават крадени авточасти?

- Колко?

- Всички.

Емил погледна отвратено почти пълната си чаша с кафе и се провикна към бара:

- Ленче, дай една "Каменица".

Не си спомняше да си е обещавал нещо за бира.

- Освен това - продължи ченгето, - фактът, че е продавал части от онзи микробус, не означава непременно, че е съучастник в убийството. Това са две различни неща.

- Защо тогава му повдигнаха обвинение?

- Защото са умници. Доколкото знам, прокурорът Апостолов е намерил свидетели, че Бетона се е навъртал около вилата на сакатия. Видели са го. Обаче и това не означава нищо. Обвинението щеше да падне в съда - убедено повтори Петър.

- Добре де, доколкото разбрах гафът с протокола за изземване е на нашите хора, не на софиянци. Да не са го направили нарочно?

Петър го изгледа мрачно. А Емил се замисли над хрумването си и колкото повече мислеше, толкова по-правдоподобно му се струваше.

- Ти пък! Откъде толкова акъл? Просто толкова си могат - ченгето сякаш се ядоса, че е принуден да натопи колегите си. Но пък по този начин ги оневиняваше.

Петър пиеше третата си водка и по челото му бяха избили ситни капчици пот. Избърса ги с ръкав, съблече якето и го метна на празния стол до тях. Пистолетът на кръста му се мярна за миг, преди да го покрие по навик с пуловера. Вълков забраняваше на подчинените си да носят оръжието си открито, когато са цивилни.

Ако веднъж видят оръжието ти, хората очакват винаги да си с пистолет, обичаше да повтаря той. А когато не го забележат решават, че не си въоръжен. Именно тогава стават патакламите, заключаваше доволно той. Вероятно имаше предвид случай със самия себе си в продължителната си кариера на полицай. Вълков и досега носеше пистолета си грижливо скрит под сакото. Макар че защо ли го носеше изобщо, като не си подаваше носа на улицата, а си седеше в кабинета? Това е бедата на шефовете от полицията - носят пищова така, както се носят тиранти, колкото да им придържат панталона.

Петър само се усмихваше под мустак на поученията му. Той винаги ходеше с два пистолета, но никога нямаше да го признае на началника, защото беретата му беше незаконна.

Причината бе повече от прозаична - патроните за служебните ПСМ-и бяха кът. Малокалибреното оръжие с вид на детска играчка в действителност имаше ужасяващо действие - куршумите бяха с изместен център на тежестта. При попадение межеше да влезе през дясното ти ухо и да излезе от малкото пръстче на левия крак, като превръща всичко по пътя си в дроб сърма. Малкото куршумче се отклонява при най-малката препятствие.

Никой не би нарекъл ПСМ добродушно оръжие.

Обаче патроните бяха кът. Често след сватба или як купон, когато гърмежите са задължителни, някой от криминалистите се молеше на колегите за пълнител назаем, обаче никой не разполагаше с такъв. Всички резерви бяха изгърмяни. Издънката беше въпрос на време. Петър реши проблема радикално - сдоби се с берета. Незаконна, но с неоспоримо предимство - боеприпасите се продаваха във всеки оръжеен магазин.

Цецо Кънчев се вмъкна при Софтата, хвърляйки привичния си обхождащ поглед из помещението. След него идваше нисък плешив мъж с черно кожено яке. По дирите им - Боро Мъжът. Комплект.

- Цецо, на вас дадоха ли ви заплатите? - посрещна ги Петър и издърпа якето си от съседния стол за да освободи място.

- Още вчера - ухили се следователят.

- Майка му стара, нашите ги бавят - изруга ченгето и махна с вдигнати четири пръста на Ленчето, който подаде глава зад завесата на бара. - А не съм платил тока.

- Ще ти го изключат, днес е двайсет и пети - каза Кънчев. - Нали бе, Славчев?

Ченгето погледна към плешивия.

- Това е шефът на Енергото - засмя се Кънчев.

- И какво - ще стоя без ток, ако не платя днес, така ли? - изръмжа полицаят.

Славчев с известно неудобство сви рамене.

- Не ги измислям аз правилата.

Ленчето донесе водките и четиримата посегнаха към чашите. Емил стоически отпиваше по малко от бирата.

- Днес не съм аз - каза извинително Боро Мъжът. Знаеха - Боро черпи само на седмо число, когато взима пенсията си. Останалите тридесет дни в месеца трябваше да черпят него.

Отпиха, Петър изръмжа нещо неразбираемо, което много приличаше на псувня.

- Обаче е добре да платиш днес, защото след прекъсване на захранването техниците могат да го включат чак след три дни - каза Славчев. Гласът му бе плътен и леко дрезгав, като на даскал след шестия си учебен час.

- И ще стоя три дни без ток? - задави се Петър.

- Имат право да те включат чак след три дни - обясни плешивият.

- Аз пък имам право да разпоредя двайсет и четири часа задържане в ареста - тросна се Цецо.

Славчев продължи да се усмихва, но някак насила, а кръвта постепенно се оттегли от лицето му.

- Понеже си говорим за права, де - успокои го следователят. Славчев кимна неуверено.

- Ебати живота - от една страна държавата не ми плаща заплатата навреме, от друга страна пак държавата ми вика: Ако не си платиш в срок оставаш без ток! И в един прекрасен вторник като днешния бай Петър се чуди на кой господ да се кланя - ченгето навири чашата и я изпи до дъно.

- Сякаш стоиш между два валяка и няма мърдане - отново изруга той и се обърна да търси с поглед Ленчето. Не я видя и въздъхна тежко.

- И по средата - бай Петър - вметна Боро Мъжът. - Обаче, Пешо, не си прав.

Ченгето го изгледа на кръв.

- Днес е сряда - обясни Боро.

* * *

Христо Софтов бил първият от рода, отворил кафене в Карлово началото на тридесетте години. Дотогава сградата била хан. С вътрешен калъдъръмен двор за животните и две крила отстрани. Кафеджията използвал само едното, другото било превърнато в огромен магазин с вход откъм страничната улица.

През петдесетте синът на Христо Софтов поел кафенето, което вече било придобило известност като "При Софтата". Така се наричаше и днес, макар собственикът да нямаше вече нищо общо с кафеджийския род.

В края на петдесетте известното карловско кафене било затворено, а сградата дадена на Жилфонд. През трите стаи с общ коридор преминали неизвестен брой наематели, докато в началото на деветдесетте къщата била върната на наследниците, после продадена и отново превърната в кафене. Очевидно последните издънки на рода се оказали нехранимайковци. Докато предците им явно са били нещо повече от кафеджии.

Историята бе разказана на Емил от Боро Мъжът, който обаче не знаеше повече подробности. Наследниците на Христо Софтов пък знаеха още по-малко - единствено това, което знаеше целият град - че прадядо им бил известен кафеджия.

Интересно защо в малкия град хората не пазят историята на рода си, мислеше Емил. В големите не е така. Там някак инстинктивно се вкопчват в миналото си, сякаш от опасения да не се претопят и родът да потъне в забрава. В малкия град повечето разчитат на паметта на другите.

Емил се заинтересова от историята на Софтови в антикварната книжарница. Там намери цели рафтове, пълни със запазени томчета, на чиято титулна страница имаше печат "Домъ Христо Софтовъ". Повечето книги бяха от тридесетте години, но имаше и по-късни издания. Много от тях бяха на френски. Нехранимайковците ги стоварили накуп за повторна продажба.

Емил напълни два багажника с ценни заглавия. Купи ги на безценица. И се запита дали светът не върви към израждане.

Откакто бе преотстъпил вестникарската мрежа на пловдивчани, Емил разполагаше със свободно време. Само преди няколко месеца бе немислимо да седи в офиса си и мързеливо да прелиства едно прекрасно издание с биографията на Талейран от библиотеката на Софтов. Телефонът не бе звънял от цял час. Оставаше само да завали дъжд, за да е пълно блаженството.

Звънецът на входната врата иззвъня. Офисът на фирмата се намираше в апартамент на първия етаж в жилищен блок на централната улица "Александър Стамболийски" № 5. Беше на крачка от полицията, на две от съда, а в близост се намираха три банки. Единственото неудобство бе от страна на съседите, които се сърдеха, че се трополи по всяко време. Бяха си прави хората, но пък няма редакция в света, в която да е забранено влизането от два до четири следобед. Особено шумни бяха ченгетата. Емил неведнъж бе правил забележка на Петър да влиза по-тихо в офиса му заради съседите. Ченгето само свиваше презрително рамене: Да се оплачат в полицията.

Емил не мръдна от стола си зад бюрото. В съседната стая Донка сигурно решаваше кръстословици. След малко входната врата изскърца. Чу се отчетливо потропване на дамски токчета по мозайката на коридора и на прага застана млада жена.

- Господин Емил Маринов? - попита с отчетлив руски акцент.

Той я покани с жест да седне на ниския диван срещу бюрото. Тя се затрудни докато избере подходяща поза заради късата си пола. Накрая все пак успя да се настани така, че да не се виждат бикините й - с извити настрани крака. Косата й, жълтеникаво руса, бе сплетена в една от онези модни прически, които приличат повече на шапки.

- Аз съм бившата съпруга на Митко Харакчиев - пропя тя и допълни - Лена.

Емил кимна изненадано. Изведнъж се сети къде я е виждал.

Беше преди повече от година. Седяха с Боро Мъжът до прозореца при Софтата, когато вниманието им бе привлечено от шумотевица на улицата. Мъж и жена си крещяха на тротоара, само на два метра от тях. Той бе висок и слаб. Ръкомахаше ожесточено с гръб към тях. Русата кукла не му оставаше длъжна. Изведнъж мъжът вдигна ръка да я удари, а тя замръзна в очакване на шамара. Той също застина за миг, после я сграбчи за раменете и започна да я разтърсва като парцал. Главата й се мяташе във всички страни като пришита.

- Бай Боро, да излезем да помогнем - изправи се Емил.

- Защо? Той ще си я набие и сам - спокойно отвърна Боро Мъжът и го дръпна за якето да си седне на стола.

Тази сцена изплува в съзнанието на Емил, докато гледаше кукленското лице на жената в офиса си. Няма грешка - същата беше. А побойникът навярно е бил самият Харакчиев. Тогава Емил не бе проявил любопитство коя е ексцентричната двойка, нещо необичайно за репортера. Но се бе доверил изцяло на преценката на Боро Мъжът, той никога не бъркаше.

- Да? - рече Емил. На устата му беше да попита с какво може да й помогне, но въпросът му се стори безсмислен при мисълта, че бившият й мъж е зад решетките по обвинение за две убийства.

- Вие пишете за процеса на мъжа ми, да?

Той кимна. Безспорен факт.

- Има нещо, което се крие от съда - каза тя и размърда бедра. Емил се опитваше да не гледа към тях. Не много успешно, струваше му се.

- Да? - повтори глуповато.

- В микробуса на Маджара е имало петдесет хиляди долара.

В стаята настъпи тишина. На Емил му се стори, че чува скърцането на химикала по кръстословицата оттатък. Преглътна шумно.

- И къде са сега парите?

Тя го изгледа преценяващо. Светлите й очи избледняха съвсем и заприличаха на късчета лед.

- Взел ги е единият от ченгетата. Петров.

Емил едва не избухна в смях. Човекът, който нямаше пари дори да си плати тока, бе обвинен, че е отмъкнал петдесет хиляди долара. Пълен майтап! Емил се разкикоти.

Лена го наблюдаваше мълчаливо с обидено изражение.

- Не вярвате?

Емил си пое дълбоко дъх. Даде си сметка, че ако съществото, разположило се на дивана му, не бе с дълги стройни бедра и кукленско красиво, макар прекалено капризно лице, отдавна да го бе изхвърлил от офиса си. Смяташе, че познава Петър. Бе от хората, приличащи на него самия. От глупаците. Защото в държавата на мошениците глупостта да бъдеш честен е нещо като вътрешна присъда. Не можеш да я обжалваш.

- Ако в колата на убития е имало толкова пари и Петров ги е взел, мога само да го поздравя. И да го помоля за заем - каза след малко.

- Не вярвате - каза тя унило.

- Кой ви каза това?

- Той.

- Кой е "той"?

- Митко - едва чуто каза тя. Сякаш сама не бе вярвала в измислицата и сега бе открила доказателството. Раменете й увиснаха безпомощно. Така рухват надеждите.

Емил си взе цигара и протегна кутията към нея. Тя се изправи сковано. Придърпа оскъдната си поличка и потърси с поглед чантичката си. Емил също се изправи иззад бюрото. Лицето й бе посърнало, вече не приличаше на кукла, а на обидено дете. Тръгна мълчаливо към вратата.

- Чакайте! - спря я той. - Исках да си поговорим. Да ми разкажете...

Тя се обърна и го погледна. Той се сепна от отчаянието, изписано на лицето й. Сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Тя се поколеба за момент, после измъкна лист от чантата си и надраска на него номера на телефона си.

- Обадете ми се.

И излезе.

Емил я изпрати с поглед, после се тръшна на стола и качи краката си на бюрото. Едва сега запали цигарата и вдъхна дълбоко.

Наистина ли бе невъзможно Петър да е прибрал парите? Сумата бе огромна. От друга страна - всеки ден го виждаше да си брои стотинките. Обаче човек не може да има доверие на ченге. Ченгето си е ченге.

Емил прекара целия следобед в размишления, без да стигне да определен извод.

През нощта сънува Лина.

* * *

След фиаското с Жоро Бетона съдията Палин бе насрочил следващата дата за процеса в началото на юни. През това време прокурорът трябваше да преработи издъно обивинителния акт. В него не трябваше дори да се споменава Бетона като съучастник, обвиненията срещу него отпаднаха. Още в първото раздаване комарджията бе спечелил залозите и се омете.

След издънката прокурорът Апостолов реши да изпипа нещата докрай и бе посочил за призоваване цели седемнайсет свидетели. Жоро Бетона го бе направил за смях, цяло Карлово се забавляваше на негов гръб, макар че в крайна сметка не той бе виновен, а ченгетата с нескопосаното си разследване. За публиката обаче това остана незабелязано - в съдебната зала прокурорът олицетворява цялата многобройна група от криминалисти.

Апостолов работеше в районната прокуратура от 1983 година. Докато оглеждаше дългия си списък със свидетели неволно се размечта за времето отпреди демокрацията. Със сегашните доказателства тогава щеше да осъди убиеца за един следобед. Самопризнания, съвпадащи отпечатъци, оръжието на престъплението, показания на единия нападнат, който на косъм бе отървал кожата, какво повече бе необходимо за скапаното правосъдие, питаше се той.

Колкото повече се навлиза в подробностите на нечий живот, толкова повече избледнява вината. Винаги се появяват някакви смекчаващи вината обстоятелства, или пък неуместна сърцераздирателна случка размеква заседателите, а понякога и съдиите. Сигурно и сред тези седемнайсет ще се намери някой да изтърси нещо затрогващо. Демокрация, отвратено помисли Апостолов и отново огледа дългия списък. Беше повече от изчерпателен. Не бе призовал само свети Петър.

* * *

Свидетелят бе около петдесетгодишен, нисък и побелял, с ясно очертано коремче и неспокойни очи.

- Кажете си трите имена за протолока - сухо нареди Палин.

- Иван Маринов Колев - издекламира ниският към секретарката. Тя тракаше усърдно по клавиатурата на компютъра. Записа датата на раждане и местожителството и подпря брадичка на дланите си в очакване на разпита. Апостолов се изправи. Съдията го спря с жест.

- Обещавате ли да казвате истината на съда? - попита повече за протокола. Всяка подробност бе важна.

- Обещавам.

Емил бе гледал в много филми как свидетелят се заклева с ръка на библията. Макар че изглеждаше малко помпозно, все пак имаше някаква тържественост и по всяка вероятност респектираше разпитвания. Това "обещаваш ли?" му изглеждаше като забавна игричка в детска градина. В залата на карловския съд единствено тогите на магистратите - черна на съдията и червена - на прокурора, напомняха донякъде за истинско правосъдие.

- Какви бяха отношенията ви с подсъдимия? - започна най-сетне Апостолов.

- Моята фирма снабдяваше магазина му с млечни продукти и колбаси - с готовност отвърна Колев.

- Имате бизнес в търговията на едро?

- Да, имам склад.

- А финансовите ви отношения? В смисъл - той дължи ли ви пари? - насочваше го към същината прокурорът.

- О, да - оживи се търговецът.

- Колко?

- Не съм ги смятал точно. Някъде към дванайсет хиляди и петстотин.

Очевидно ги бе сметнал със стотинките. В противен случай щеше да каже - някъде към десет-дванайсет хиляди, помисли си Емил. Стори му се, че и съдията се усмихна скрито.

- Как ставаше доставката на стоките? По предварителна заявка ли?

- Ами, поне три пъти седмично.

- А плащането?

Колев се почеса без нужда по темето. Сякаш изпитваше неудобство да говори за пари.

- Също толкова. Обикновено при новата доставка се плаща част от предишната. Някои стоки се предплащат. Различно е.

Като при вестниците, помисли Емил. Стана му интересно.

- А това задължение, за което споменахте, откога се е натрупало? - продължи Апостолов.

- О, за доста време. Може би за няколко месеца. Трудно ми е да кажа за колко.

- А за кой период говорим? Кои месеци точно - настоя прокурорът.

- Миналото лято. Изоставането с парите започна през март - април, после съвсем спря да плаща.

Сметката излизаше. Убийствата бяха през юли и август.

Колев сякаш вече се чувстваше по-комфортно на свидетелската скамейка. Апостолов седна на мястото си и кимна към съдията: свърших.

Харакчиев стоеше прав с ръце на гърба в дъното на залата и нито веднъж не вдигна поглед към свидетеля. Главата му висеше наведена напред като отсечена. Седнал на масата до него, адвокатът Торнев настървено записваше.

После се изправи:

- Искате да кажете, че в продължение на няколко месеца сте го снабдявали със стока, а той не ви е платил нито стотинка?

- Ами да - отвърна Колев. - Имам стокови разписки, подписани от него.

Харакчиев вдигна глава и го погледна за миг, после раменете му отново безсилно увиснаха.

- А защо сте продължили да снабдявате магазина, след като не ви плаща?

Колев се размърда неспокойно. Погледна към Апостолов, но той изведнъж бе обзет от неудържим интерес към бумагите на масата си и заби поглед в тях.

- Ами смятах, че има временни затруднения. Вижте, това се случва отвреме навреме в бизнеса - обясни търговецът.

- И не го попитахте защо не ви плаща? - иронично запита Торнев.

- А, питах го. Говорихме няколко пъти. По телефона - допълни Колев.

- Но никой друг не е присъствал на разговора, разбира се - адвокатът вече се подиграваше на свидетеля.

- Това са търговски разговори, защо трябва да присъства друг? - наперено отвърна Колев.

Торнев се върна до мястото си и разрови листовете, разпиляни по масата.

- Откога всъщност Митко е спрял да ви плаща? В смисъл - на коя дата за последен път е платил стоката ви?

Колев се замисли.

- През април, както вече казах.

Торнев най-после намери търсеното листче и го вдигна до очите си. Сложи си очилата и го зачете с интерес.

- Значи, на 18 юни миналата година той не ви е платил хиляда триста и осемнадесет лева? - попита заплашително.

Колев се вкамени. Заби поглед в листчето в ръката на адвоката, но от мястото си нямаше никакъв шанс да прочете дори една буква. Сгърчи се.

- Отговорете - намеси се съдията Палин.

- Не си спомням - смутолеви Колев.

- Току що казахте, че от април не ви е плащал нито лев - настоя Торнев.

- Може да е имало някакво плащане, но то е било инцидентно и изобщо не покрива задължението - измисли го най-после търговецът.

- Ние тук не се занимаваме с бизнес отношенията между вашите фирми - тросна се адвокатът.

После си свали очилата и се тръшна на стола.

- Половин час почивка - обяви Палин и се надигна.

В залата настана шумотевица от надигащата се от пейките публика. Eмил се промъкна сред навалицата до адвокатската маса. Успя да зърне листчето, преди юристът да го прибере в чантата си заедно с останалите бумаги. Беше квитанция за платен ток на името на Димо Торнев.

* * *

- Има добър адвокат, обаче накрая ще му го нахлузят - каза убедено Боро Мъжът.

Никой не възрази. Изглеждаше малко вероятно Харакчиев да се отърве с лека присъда. Смъртното наказание в България бе отменено от началото на 90-те, така че поне това не го заплашваше. Но доживотният затвор му изглеждаше вързан в кърпа.

- От цял километър си личеше, че тоя лъже.

Увъртанията на Колев не излизаха от мислите на Емил. Сам добре знаеше какви са отношенията с един доставчик на едро. Ако Емил не си платеше вестниците за седмицата, от редакциите спираха тиражите му на следващия ден. Най-много да отпуснат още един два дни аванта, и то след мъчителни уговорки. В противен случай затъването бе сигурно. Така бе във вестникарския бизнес, но едва ли в останалите браншове бе по-различно.

- Песента на Харакчиев е изпята. Сега всеки гледа да намаже. Ще го разтоварят като по учебник - ако дължи десет бона, ще ги изкарат сто - обади се Мъжът. - Но все пак е дължал много пари. Натискали са го и накрая е изпаткал - прибави след кратък размисъл.

- И мен ме притискат за дългове, но не съм тръгнал да убивам - възрази навъсено Петър.

- А Харакчиев защо е тръгнал? - тихо попита Емил.

Ченгето го изгледа мрачно. После въздъхна:

- Задаваш ми тъп въпрос. Все едно да ме питаш защо водата е мокра.

- Аз знам защо е мокра - намеси се Мъжът. – За да има с какво да разреждат водката.

Никой не се засмя. Петър допи кафето си и погледна часовника. Време бе да се връщат в залата. Предиобед бяха разпитани десетина свидетели. Съдията май възнамеряваше днес да свършат с тях. Това означаваше, че процесът може да приключи с още едно съдебно заседание - изслушване на неявилите се досега свидетели и показанията на вещите лица от съдебно медицинската експертиза, които по правило се призоваваха последни. Сетне - пледоариите на защитата и прокурора. Те обикновено не бяха особено продължителни, макар законът да забраняваше ограничаването на времето им. Следваше произнасянето на присъдата.

* * *

Вратата на зала №3 бе двойна, но едното крило бе постоянно залостено. Сега трябваше да отворят и него, за да може да влезе инвалидната колична на Стайко Сакатия. Резето обаче бе ръждясало и заяде. Униформеният се изпоти, докато успее да го раздвижи с помощта на една отвертка, която след продължителна суматоха откриха в кафенето. Цялата суетня продължи близо половин час. Съдията Палин седеше на стола си и нервно хапеше долната си устна, докато наблюдаваше усилията на охраната да се справи с проклетата ключалка. Най-сетне вратата изскърца и количката на сакатия се показа на прага, бутана от полицай.

Стайко от години не бе попадал сред толкова много хора и изглеждаше леко объркан. Избутаха го до свидетелското място и го оставиха.

Отговаряше сякаш насила на протоколните въпроси за името и адреса си. След уточняването на самоличността му преминаха към разпита.

- От колко време подсъдимият Харакчиев живееше във вашата вила? – започна направо по темата Апостолов.

Сакатият сви рамене. Тялото му заприлича на настръхнал таралеж.

- От няколко месеца – отвърна неохотно.

- Вие знаехте ли с какво се занимава? В смисъл – какво работи?

- Не е моя работа – навъсено отвърна Стайко.

- Не е ли ваш приятел? След като сте го приютили в дома си?

- Приятел?! – ехидно отвърна сакатият. – Не ми е приятел! Нямам приятели.

Публиката в залата се разшумя. Сякаш се забавляваше от безцеремонните отговори на човека без крака на свидетелското място. Разпитваните обикновено стояха прави, но при Стайко това нямаше как да стане. Седнал в инвалидната количка, главата на сакатия едва се подаваше над дъгообразният парапет.

- Не се ли запитвахте откъде пристигат под навеса ви тези микробуси? – продължи прокурорът.

Сакатият мълчеше, забил поглед в подножието на съдийския подиум.

- Отговорете – подкани го Палин.

- Защо? - неочаквано попита Стайко.

- Защото законът ви задължава – натърти Апостолов.

- Пикал съм ви на закона! – изпищя с изненадващ фалцет сакатият и гласът му отекна в смълчаната зала.

Публиката замръзна и главите на всички се извиха към съдията. Макар повечето да попадаха за първи път в съдебна зала, откровената подигравка със закона ги бе шокирала. Палин заби тежък поглед в сакатия, но онзи изобщо не реагира. Продължаваше да се взира втренчено в пода. Съдията вдигна очи към публиката и шумотевицата позаглъхна.

- Длъжен сте да отговорите – прогърмя Палин със строг глас. – Носите наказателна отговорност, ако откажете!

- Я си ебете майката! – истерично изкрещя сакатият и размаха ръце във въздуха. Трима униформени се втурнаха към него, но пред количката се спряха. Безкракият не можеше да стори нищо, освен да крещи и ръкомаха.

Залата зад тях вреше и кипеше. Това беше нечувано. Някои от зрителите се бяха изправили на крака и възбудено коментираха. Други се оглеждаха страхливо, сякаш очакваха всеки момент полицаите да подкарат цялата зала към затвора. В дъното Ангел Маджара, наобиколен от хората си, се усмихваше загадъчно.

Съдията Палин се оглеждаше втренчено над главите на хората в залата, после отмести очи към прокурора, сякаш искаше от него обяснение за скандалното поведение на свидетеля.

- Социопатичен тип – приглушено обясни Апостолов. Вече се проклинаше за идеята си да призове сакатия за свидетел. След като не бе казал почти нищо на полицаите, се бе надявал респектът от съда да го принуди да бъде по-словохотлив. Очевидно обаче този тип не изпитваше респект към нищо.

Палин се наведе към масата на обвинението и за повече дискретност вдигна папката с делото пред лицето си. Торнев също се доближи със скрита усмивка по подиума. Май вътрешно се забавляваше от ситуацията.

- Абсолютно се е изолирал от обществото. Никакви контакти – обясняваше шепнешком Апостолов.

- А „Социални грижи”? Защо не са го пратили в някакъв социален дом? – поинтересува се Палин.

- Вдигнали са ръце от него. Гони ги с камъни. Не искал помощи – отвърна Апостолов.

- Защо тогава изобщо сте го призовали за свидетел? – кипна Палин. Прокурорът се сви виновно на стола си.

- Какво да го правя тоя сега? – продължаваше да се ядосва съдията. – Ама че работа!

Сакатият ги наблюдаваше изпод вежди. В света не съществува по-малка килия от собственото тяло на човек и Стайко, привикнал с доживотния си затвор, презрително наблюдаваше суматохата около съдийската маса. Митко Харакчиев продължаваше да стои прав с наведена глава, дори не изви поглед към свидетелското място.

Публиката в залата бе утихнала съвсем, напрягаха се да чуят разговора между юристите. Дори групата около Маджарите се бе смълчала.

- Да го освободим от задължението да дава показания – практично предложи Торнев. Палин веднага закима енергично – да, да го освободим.

Прокурорът и адвокатът се върнаха на местата си, а съдията запрелиства папката с треперещи ръце. Сакатият бе протегнал напред отрязаните чуканчета на краката си и ги гледаше предизвикателно.

- Свободен сте – изскърца гласът на Палин.

Полицаите веднага грабнаха инвалидната количка и я забутаха към изхода. Шумотевицата избухна с нова сила. На входа се засуетиха, докато останалите ченгета проправят път да изкарат сакатия. Бяха го докарали до съда със специален микробус, сега трябваше да го върнат обратно до колибата му в лозята.

- Петнадесет минути почивка – обяви Палин и веднага се понесе към страничния изход. Полите на тогата му се развяха на вратата и изчезнаха.

Пред залата бе окачена табела «Пушенето забранено». Точно под нея непрекъснато димеше купчина с фасове. Преди да сложат табелата там поне имаше пепелник.

Пушачите се скупчиха в ъгъла и запалиха, коментирайки оживено скандала. Димо Торнев остави Харакчиев в компанията на двама полицаи да го охраняват и също се промъкна към групичката с незапалена цигара в уста.

Емил го пресрещна на вратата.

- Какво стана?

С адвоката се познаваха отдавна, но рядко бяха разменяли по някоя дума.

- Не видя ли? – ухили се Торнев, запали цигарата и вдъхна с удоволствие дима.

- Ще пратят ли сакатия в затвора?

Торнев видимо се забавляваше.

- Това да не ти е Америка? Този съд не е онзи съд.

- Съдията каза, че свидетел, който откаже да даде показания, носи наказателна отговорност – настоя Емил.

- Носи – презрително рече адвокатът. – Според закона – глоба до 500 лева. Но този е клошар и сигурно не виждал банкнота от половин година. Как да му ги вземеш?

- Добре де, - настоя Емил, - как е възможно да изтърси на съда да си ебе майката и да му се размине!

Торнев го погледна с особеното превъзходство на юристите към простолюдието. Дръпна с наслада от цигарата:

- В този случай единственото, което може да направи съдът, е наистина да си ебе майката.

* * *

Двигателят на фиата запали от първия път. Браво, похвали го Емил, включи на първа и потегли.

Фирмата имаше три коли. След прехвърлянето на разпространението на пловдивчани изглеждаше, че стават излишни. Но не станаха. Постоянно бръмчаха нанякъде.

Фиатът бе най-злобната от трите. Палеше, когато си поиска. По едно време пък прегряваше. Водата в двигателя кипваше за секунди, противно на всякакви физически закони.

Веднъж един приятел му я поиска за ден. Емил почтено го предупреди, че загрява - да напълни тубата в багажника с вода. Вечерта човекът я върна и каза, че охлаждащата течност не е вдигнала температурата над нормалното нито веднъж, въпреки че я юркал на втора и трета из града, а денят се бе случил от най-горещите в годината. В гласа му се долавяше тънък укор, че нарочно го е метнал за прегряването, за да го откаже от идеята да вземе чужда кола. Само час по-късно Емил се качи във фиата и още на първата пресечка стрелката за температурата се заби в червения сектор, а изпод предния капак заизлизаха кълба пара. Вбесен, той изгаси двигателя, тръшна вратата и я заряза на улицата отключена. В онези години всяка нощ се крадяха стотици коли. Тая обаче - не. На сутринта си я откри пак там - кротка и дебнеща.

Оттогава придоби навика да се прекръсти, преди да врътне ключа на стартера. Понякога помагаше.

Сега двигателят ръмжеше по баирите над Карлово, но стрелката се държеше възпитано и си стоеше в белия сектор, макар Емил да я държеше под око. Петър му бе обяснил кратко: Тръгваш по черния път на изток от Пантелеймон и караш все по него. Няма начин да сбъркаш.

Тесният сокак извиваше край градините, правеше осморки, пропадаше в ниското, после изведнъж се изкатерваше, за да се шмугне като змия в някое дере. Лозята бяха в подножието на Стара планина. На края им склонът изведнъж се изправяше почти отвесно като стена. Повечето парцели бяха малки, оградени с подръчни материали, предимно ръждясала тел, насечени клони, или просто оставени така - синорът им се очертаваше единствено от избуялата трева. Наистина нямаше как да сбърка, от пътя се отклоняваха само тесни пътечки, които извиваха и се губеха в бурените. Тук там се издигаха грозни неугледни колиби, покрити с найлон или ръждиви тенекии, овързани с канап или тел, почти гротесково килнати постройки. В тях хората си държаха инструментите, за друго не ставаха.

Стрелката подозрително се доближи до червеното, но пътят внезапно стана равен и изви успоредно с планината, а ръмженето на двигателя премина в мъркане. От една височинка Емил съзря вилата.

Беше тухлена едноетажна постройка с капаци на прозорците и метална врата. Циганите си имаха лозята за свои, вземаха каквото им хареса, даже не го брояха за кражба. Но вилата на старши лейтенант Петров беше много специална. Нямаше нужда нито от метални решетки, нито от катинари. Табелката с името му бе напълно достатъчна.

Емил спря на малко баирче на около двеста метра от вилата и загаси двигателя. Запали цигара. Предстоеше труден разговор. Повечето разговори за пари са трудни.

Вчера процесът срещу Харакчиев бе отложен. За понеделник. Всички свидетели бяха разпитани, включително оцелялата трета жертва. Не се яви единствено Лена, макар да бе призована редовно. Торнев обаче се заяде, че настоява тя да даде показания. Палин бе задържал тежкия си поглед върху адвоката малко по-дълго от нормалното, но той не трепна. Държеше на своето.

В подобни случаи делото обикновено се отлагаше с месеци, за да има време да се открият липсващите свидители и да им се връчи нова призовка. Придружена с глоба за неявяването. Този път обаче съдията насрочи следващата дата след три дни. За понеделник. Беше малко необичайно, но пък целият процес си беше необичаен.

Два часа след закриването на съдебното заседание в петък му се обади самата липсваща свидетелка. Петнадесет минути по-късно Емил позвъни на вратата й. Къщата на Харакчиев изглеждаше опустяла, строежът до сградата - изоставен отдавна, каквото е имало за крадене вече бе отмъкнато. Всички прозоци бяха с плътно спуснати щори. Отвътре не долиташе никакъв звук.

Каква ли драма се е разиграла зад тези стени, запита се Емил. Трябва да се е случило нещо необикновено, за да извади от релси един човек и да го превърне в убиец. Вгледа се в олющената входна врата, сякаш очакваше да открие някакъв скрит белег, че зад нея е ставало нещо изкючително. Нищо. Врата като врата.

Натисна звънеца и чу звука му да отеква в коридора. Лена отвори почти веднага, сякаш бе дебнала зад прага. Кимна, обърна му гръб и го поведе навътре.

Беше обута в прилепнало трико, с раздърпана жълта блузка и невчесана коса. Във вида й имаше нещо домашно, почти будоарно. Седна внимателно на едното кресло и посочи с поглед другото срещу себе си. Щорите бяха спуснати плътно и в стаята цареше полумрак. Беше приятно хладно.

- Получих призовка за понеделник - започна тя. Листчето се белееше на малката масичка помежду им. - Пише, че ако не се явя, ще ме заведат принудително.

Емил кимна. Знаеше какво може да пише в повторна призовка. Учуди се само, че служителите в съда се бяха размърдали толкова бързо. Не че имаше нещо толкова сложно да изминат няколко пресечки, но всеки истински чиновник възприема като лична обида необходимоста да свърши нещо веднага.

- Искам половината пари - каза тя. Изглежда дълго бе обмисляла как да постъпи и какво точно да каже. Емил зяпна. Смяташе, че са приключили темата.

- Знам, че Петров ти е приятел. Сигурна съм, че е взел парите. Ако до понеделник не ми донесе половината, ще разкажа всичко на съдията - изреди тя на един дъх.

Емил продължаваше да мълчи. Не се сещаше какво да каже.

- Какво ще правиш с тези пари? - попита накрая.

- Ще се махна - отвърна тя веднага.

- От Карлово ли?

- От България.

Той я видя сякаш по друг начин. Изглеждаше различна. В смисъл - личеше си, че не е от този град. Нито от тази държава. Беше някак далечна. Така изглеждат екскурзианти в чужд град.

- Европа? - опита се гласът му да не прозвучи подигравателно.

- На запад - неопределено отвърна тя. Посегна за цигарите на масата, но видя до тях призовката и се дръпна инстинктивно като опарена. Емил й подаде своята кутия. Щракна запалката й и подаде огънче. Тя дръпна дълбоко и подсмръкна.

- Затова ли се омъжи за Митко? За старт към Запада? - попита меко Емил. Тази мисъл му хрумна току що. Изненада се, когато тя отвърна, без да се замисли:

- Да.

Той също запали цигара, за да проточи мълчанието и да обмисли новата ситуация. Това бе неочакван пробив в интимния живот на убиеца, възможност за намиране на обяснения. Мисълта му се запровира през бързи предположения и схеми.

- Той го знаеше много добре - обади се тя, очевидно доловила насоката на мислите му. - Бракът ни беше по-скоро сделка.

- Но той те обичаше - това бе почти въпрос. Емил си спомни как Харакчиев бе посегнал да я удари на улицата. И как ръката му замръзна във въздуха. Така посяга само човек, който обича.

- Да - призна тя неохотно. Запали нова цигара от старата. Ръката й видимо трепереше.

- А защо тогава не си тръгна, след като постигна своето? - продължаваше да разпитва Емил. - С брака си получила българско гражданство. Оттогава обаче са минали четири години.

Тя го погледна с досада. Явно прецени, че бе разказала повече от необходимото.

- Кажи на Петров за парите още днес - гласът й си върна металните нотки. - Ще чакам. Ако не - в понеделник ще разкажа всичко. Харакчиев ще бъде там. Да потвърди.

Тя се изправи. Жълтата тениска остана усукана около кръста й и откри стегнатия й задник. Емил изви поглед и също стана. Стигна бавно до входната врата и я отвори. Обърна се. Тя стоеше в тъмния коридор неподвижна като статуетка.

- Ти също го обичаше, нали?

Тя просто се обърна и хлътна обратно в стаята.

* * *

Петър беше разведен. Работата в полицията може да разведе всеки освен ергените. Бившата му жена бе някъде от северна България и след развода се прибра при родителите си. Петгодишния им син обаче, отраснал в Карлово, пристигаше почти всяка събота и неделя. Сега щъкаше из двора, подгонил с пръчка в ръка кучето. Кокер шпаньолът търчеше, размятал дългите си уши сред бурените. Петър се показа на верандата, опасана с дървен парапет.

- Хубаво куче - отбеляза Емил, докато изкачваше петте стъпала към терасата.

- Хм, изглежда като къносано - намръщи се приятелят му, следейки с поглед малкият Иван, който бе заклещил в един ъгъл кафявото дребно животно и го задърпа за ушите. Кучето подскачаше около него, опитвайки се да го близне по лицето.

- Много е лакомо - оплака се ченгето. - Яде дори лук.

- Айде бе! - невярващо възкликна Емил. - Куче лук яде ли?

Двамата влязоха в стаята. На масата Петър режеше домати за салата. До чинията се търкаляха и две глави кромид. Полицаят сряза едната на две и се показа на вратата.

- Гледай! Джони!

Песът веднага вдигна глава. После се втурна към тях. Захапа лука и започна да го хруска сладко. Двамата се засмяха и влязоха обратно в стаята. Петър бе оплескал цялата маса със сок от домати и обелките от лука. Събра ги грижливо с парцал и избърса найлоновата покривка. Купата със салатата бе огромна. На бюфета се мъдреше прашна бутилка със златиста ракия, до нея бяха наредени десетина чаши, обърнати с дъното нагоре.

- Чакаш ли още някого? - Емил седна предпазливо на изтърбушения диван, който изскърца жалостиво.

- Аби ти нареди масата, все ще се намери кой да дойде - философски отвърна ченгето и се зае да плакне чашите.

Емил се чудеше как да насочи разговора в желаната посока. Как се пита приятел наистина ли е задигнал цял куфар с пари? Запали цигара и пое пълната чаша. Чукнаха се.

- Наздраве!

- Наздраве!

Петър се досещаше, че предстои разговор, защото Емил бе настоял да се видят през уикенда, но чакаше приятелят му да започне. Ракията бе силна, с дъх на анасон. Емил се сети за обещанието си да не близва алкохол до края на процеса. Ситуацията обаче се бе усложнила и изискваше малко помощ. Отпи яка глътка.

- Снощи бях при Лена, бившата жена на Харакчиев - започна.

- Знаеш ли как е моминското й име? Гуляева - изкикоти се Петър.

Емил неволно се усмихна. Подхождаше й абсолютно. Разхождаща се. Шляеща се. Просто минаваща през живота.

- Тате! - изкрещя малкият отвън. - Кучето яде терасата!

Двамата се показаха усмихнати на прага. Кокерът бе изкъртил парче мазилка и я ближеше настървено. Ванко го ръчкаше с пръчката, но кучето не му обръщаше внимание.

- Няма страшно, тате - погали го по главата Петър. - Терасата е голяма.

- Тя ми каза, че се е омъжила за Харакчиев заради българското гражданство - върна се на темата Емил, когато седнаха отново в стаята.

- Това е обществена тайна - кратко отвърна полицаят.

- Каза ми още, че в микробуса на малкия Маджар е имало петдесет хиляди долара. И че ти си ги взел, когато сте арестували Харакчиев - смело изреди Емил. Погледна изпитателно към ченгето. Лицето на Петър остана безизразно.

- Знам за това - отвърна след малко полицаят. - Истината е, че Харакчиев е направо луд по бившата си жена. Измислил е историята с парите, за да я задържи. Иначе досега да е в Германия. Или в Испания.

- За какво да си измисля? Така или иначе е зад решетките задълго. Може би завинаги. Какъв е смисълът? - чоплеше Емил.

- Абе ти с луд човек разправял ли си се? Веднъж ти казва едно, след това - обратното.

- Лена ще се яви в съда в понеделник. Заплашва да разкаже това на съдията - продължи Емил.

- Да прави каквото ще - тросна се Петър, - сигурно иска от мен да й дам петдесет хиляди долара. Аз да не съм банка?

- Иска половината - вметна Емил.

Петър се изсмя ядно:

- Ха! Каква скромност!

Двамата отпиха от чашите. Никой не посегна към огромната купа със салатата.

- Не се притеснявай - каза ченгето след малко. - Рускинята може да приказва каквото си иска. При обиск се съставя протокол, подписва се от поемни лица. Харакчиев беше арестуван не само от мен, бяхме цяла група - следовател, ескперти, оперативни. Никой няма да обърне внимание на глупостите й.

Емил изпита облекчение. Беше наистина логично. За момент изпита угризения, че се е вързал на такава плоска интрига. Но пък беше длъжен да предупреди приятеля си.

Отвън се дочу автомобилен клаксон. Излязоха на прага и видяха на баира отсреща да проблясват стъкла на кола, която в следващия миг се изгуби сред шубраците.

- Ха! Цецко! Какъв нюх към софрата има това момче - с възхищение рече Петър.

- Между другото, имаш ли представа защо Лена не е духнала на запад след сватбата? - бързаше да попита Емил, преди да пристигне колата, чийто двигател вече ръмжеше наблизо. - Имам чувството, че и тя е била привързана към Харакчиев, щом се е застояла цели четири години.

- Драма величествена - презрително отвърна ченгето, загледан към приближаващата кола. - Разумът я тегли към цивилизацията, а сърцето - към Митко Харакчиев.

- Не се подигравай. Сигурно е страдала - с укор го прекъсна Емил.

- Емо, истинската рускиня е напълно щастлива само когато е нещастна - потупа го по рамото ченгето и слезе от верандата да посрещне колата, която вече вдигаше прахоляк в двора.

Отвътре се показа следователят Кънчев, ухилен до уши.

- Купон, а? И не се обаждаш? - щастливо рече той и затръшна вратата. От другата страна се изсули Боро Мъжът.

- Как ме намери? - Петър му подаде ръка.

- По мухите, по мухите, и право тук - ухили се следователят. - Трябва да поставим нещата под контрол.

Видя Емил и се изненада:

- Я, и ти ли си тук?

- Разследва рускинята на Харакчиев – обясни Петър. – Търси причината за убийствата в любовта.

- В целия наказателен кодекс думата „любов” не се споменава нито веднъж. Повярвай ми, чел съм го – каза Кънчев.

- Стига с тая любов бе, маса ни чака - намеси се Боро Мъжът и тикна в ръката на домакина бутилка „Карнобатска гроздова”.