Брутално.bg. Роман, втора част

Само убийство и посещение на министър можеха да съберат накуп представителите на всички медии в Хасково. Тази година министри идваха в града по-рядко.

Шумната група се изкачваше по стръмната улица към квартала, в който снощи бе убито осемгодишно дете. Първоначалната информация бе повече от оскъдна – трупът бе открит от съседи, хлапето е било пребито, захвърлено в храстите с разбита глава. Започваше обичайното надлъгване с полицията, откъдето пестеливо подхвърляха по някоя дума, но на повечето въпроси Мария Николова отговаряше уклончиво: Не мога да кажа, колегите още работят, рано е.

Кореспондентите на столичните вестници отлично знаеха, че им престои да пишат цели страници. От убийствата се интересуваха всички.

- Трета поредна страница вече не ми излиза във вестника, - оплака се Красимира, човекът на “Стандарт”. – Натискат ме – пиши, до три часа да си я пратила, на другия ден гледам – няма ми текста. Онзи ден пък направо ме разбиха. Пращам им голям материал за дома за сираци в Динево, обаче простаците не пуснали моя текст, а преписали от агенция Фокус. Но най-смешното – Красимира се спря да поеме дъх на стръмното. – Най-смешното е, че от Фокус са ползвали моя статия от интернет изданието на вестника. Преписваме се едни други като будали, направо не е истина.   

Някои се разсмяха, други предпочетоха да пестят дъха си за преодоляването на баира.

- Сега за това убийство пак ми искат цяла страница и сигурно пак няма да я пуснат – оплака се тя.

Първите от групата спряха. Стигнаха равното и не знаеха накъде да поемат. После някой забеляза в далечината полицейските коли. Всички забързаха натам.

Къщата  бе по-скоро съборетина. Покривът с изпочупени керемиди се бе килнал на една страна. Стените – неизмазани и криви, изглеждаха някак изтерзани, сякаш всеки момент ще рухнат. Постройката бе не повече от трийсетина квадрата – стайче и килер. Дворът бе обрасъл в буренаци. Въргаляха се боклуци, изпокъсани найлони, продънен варел, ръждясали тенекии и клечоци.

Иззад плета надничаха любопитни съседи. Репортерите се юрнаха към тях, за да запишат поредните вопли за нерадостната орисия и злощастна съдба.

Денят бе минал в безплодни предположения. Нито една от идеите на репортерите как е станало убийството не звучеше правдоподобно. По всичко изглеждаше, че полицаите се пържат на същия огън.

Бабата бе видяло детето за последно. Гюнай си играел на двора, докато тя шетала из къщата. Направила му забележка да не се надвесва над кладенеца.

Журналистите се скупчиха около бунара. Стените му бяха облицовани с камък, дъното се губеше нейде в дълбокото. Върху отвора бяха сложени напречно две дъски, но те само символично обезопасяваха дупката. Между тях спокойно можеше да се промъкне детско телце. "Що за хора биха оставили детето си да играе край бездната?", помисли Емил. Колегите стояха втренчени в кладенеца и очевидно си мислеха същото.  

Трупът на Гюнай бил открит на около петстотин метра от къщата, след края на уличката. Там с годините се бе образувало огромно сметище. Махалата бе изхвърляла всичко непотребно в пресъхналото дере, а боклукът през годините бавно бе пълзял обратно към къщите. Телцето било под пробито пластмасово корито.

На следващия ден. Емил отвори информационния бюлетин в сайта на полицейската дирекция и не повярва на очите си. "11-годишният А. К. е доведен в районното управление по подозрение в извършване на убийството на 7-годишния Гюнай", пишеше в справката. 11-годишен? Та това е дете в четвърти клас, за бога! Тия ченгета се гъбаркат с нас!

Телефоните на колегите даваха заето. На Мария Николова също. Настана същинска лудница. Едновременно звъняха мобилният и двата стационарни телефона в стаята му. Цялата гилдия в града беше на крак. За капак в стаята нахлу и шефът. Дори той вече бе научил. И всичко това още в десет сутринта.

- Маринов, това вярно ли е? - питаше шефът. Зад гърба му в коридора се тълпяха още колеги.

- Пише го в бюлетина - тросна се Емил. Мобилният му отново звънна настойчиво. Погледна дисплея. Беше говорителката на МВР.  Вдигна ръка към колегите с негласна молба за тишина и долепи телефона до ухото си.

- В десет часа пресконференция - задъхано каза Николова. Бързаше. Трябваше да се обади поне на двайсет души. 

Четвърт час преди десет на паркинга до входа на дирекцията се бяха стълпили всички криминални репортери без изключение. Дърпаха нетърпеливо от цигарите и оживено обсъждаха неочакваното развитие на нещата. Мнозина изразиха съмнение. Звучеше невероятно 11-годишно дете да е убиец. От друга страна – в тези прокълнати времена беше възможно всичко.

Мария Николова се появи на входа на дирекцията в десет и седем минути. С бърз поглед се увери, че повечето колеги са дошли и ги поведе по стълбите към кабинета на Стефан Колев. Той бе прекарал последните десетина минути пред огледалото. Подряза мустака си, приглади оредяващите си къдрици и дори си сложи малко фон дьо тен. Нищо не пречи човек да изглежда добре. В крайна сметка щяха до го дават по всички телевизии довечера. А утре – във вестниците.

- Добре дошли на всички, първо да скрием пепелника, че ще ме снимате и ще ми докарате беля на главата – посрещна ги той свойски, седнал зад бюрото си. Мушна празния пепелник в чекмеджето. Главният секретар на МВР бе забранил пушенето навсякъде. Едва ли щеше да уволни цял полицейски директор за една цигара в кабинета, но така Стефан Колев скъсяваше дистанцията с репортерите. Ние сме на една страна, искаше да подскаже. От другата са началниците.

- Както вече сте научили, криминалистите от областната дирекция на МВР успяха за 48 часа да разкрият убийството на 7-годишния Гюнай Сефер. Беше извършена огромна работа по установяване и разпит на свидетели, събиране на доказателствен материал...

- Как е името на хлапето? – прекъснаха хвалбите му.

Колев погледна към Мария Николова. Тя едва забележимо кимна. Нямаше смисъл да крият. Щяха да научат името на петата минута.   

- Асен – отвърна Стефан Колев.

- Сигурно ли е, че е той? Призна ли си? Има ли очевидци? – въпросите заваляха един през друг. Телефоните на репортерите продължаваха да звънят, мнозина ги бяха долепили до ушите си, но продължаваха да следят разговора.

Емил бе оставил GSM-а си на вибрация и усети как започна да подскача в джоба му. Измъкна го и се сниши да не се вижда откъм шефското бюро. Телефонен разговор по време на пресконференция се приемаше за невъзпитано и като обида за събеседника. Макар че когато работата стане напечена, кой ще ти мисли за добрите обноски.

Беше Маргото:

- Полицията ни прецака. В момента разпитват хлапето пред съдия.

Емил изруга наум. Редовният номер на ченгетата – да свикат всички репортери на брифинг, докато в същото време истинските събития се случват някъде другаде. За да могат после полицаите да разкажат какво е станало, вместо журналистите да се уверят с очите си. Това се наричаше контролиране на информацията. Искаха да ги държат настрани. Целта беше и да не се снимат заподозрените. Пазеха ги, сякаш са им роднини.

- Петко фотографът къде е? – попита шепнешком.

- Тръгна към съда – също шепнешком отвърна Маргото.     

Емил затвори и бавно започна да се оттегля към вратата. После почти хукна надолу по стълбите. Неколцина униформени го изгледаха учудено, но той не им остави време да реагират и излетя от дирекцията.

Сградата на съда се намираше на три пресечки, но от другата страна на булеварда. Емил се провря на сантиметри от бронята на няколко коли. Изсвириха спирачки, двама ядосани по природа шофьори натиснаха нервно клаксоните. Репортерът с един скок се озова на отсрещния тротоар и побърза да се мушне в съда.    

На входа имаше скенер за метални предмети. Двама униформени от съдебната охрана проверяваха документите и бдяха за оръжие. Познаваха журналистите, които всеки ден влизаха в сградата и само му кимнаха ухилено. Явно бяха запознати със ситуацията.  

- Ей, усетихте се, бе! – каза Захари. Беше висок и едър полицай, един от добронамерените към репортерите. После се приведе към Емил и прошепна:

- На втория етаж. Зала номер две.

Емил хукна по стълбите.

Вратите на втора съдебна зала обаче бяха плътно затворени, а отпред стоеше не толкова добродушен полицай.

- Заседанието е закрито – каза кратко и направи крачка към входа, сякаш се опасяваше, че репортерът ще я щурмува  въпреки забраната.

Емил се примири. Щом съдията бе обявил разпита за закрит, нямаше никакъв шанс да припари вътре.

Извади цигара и се оттегли към стълбищната площадка, Там бе мястото, където се събираха върлите пушачи въпреки надписа „Пушенето забранено!”. На перваза на прозореца винаги имаше нещо, пригодено за пепеленик – празна цигарена кутия, пластмасова чаша за кафе с оставена една глътка в нея, колкото огънчето от фаса да не пробие дъното.

Щеше да изчака края на разпита. Половината от работата на репортера се състои в чакане. Пък и излизането от съдебната зала бе идеално да научиш подробности – винаги едната страна бе недоволна от развитието на процеса. И като ги хванеш на изхода, с още кървящи рани от битката, винаги изтърсваха нещо, което иначе биха премълчали.

Беше стигнал едва до средата на цигарата, когато отсреща по коридора връхлетя шумната тумба на колегите. Бяха научили. Има си хас.

- Какво стана? Свърши ли разпита? Къде е хлапето? – отрупаха го с въпроси.

- Заседанието е закрито. Вътре са. Чакаме – изчерпателно отговори Емил. Повечето въздъхнаха облекчено. Наизвадиха цигарите.  

- Ченгеджийска работа. За малко да ни метнат – каза някой и отпуши всеобщото недоволство. Знаеха им номерата. И всеки път им се връзваха. Заради вечния страх на репортера, че изпуска нещо съдбовно.

Никой не го обвини, че е премълчал за разпита на детето в съда. Повечето биха постъпили по същия начин. Хем бяха колеги, хем не съвсем.  

Вратата на втора зала се отвори след половин час. Униформеният отскочи встрани да даде път на излизащите. Те обаче се натъкнаха на барикадата от репортери и насочените срещу тях фотоапарати. Двама полицаи, сграбчили под мишниците малкия Асен, се опитаха да пробият кордона. Настана боричкане. Хлапето бе с качулка на главата, но любопитно извиваше глава да види какво става. Светкавиците бляскаха като при буря. Успяха да го снимат в лице, колкото и да опитваха да го скрият. След продължителна схватка ченгетата все пак успяха да си пробият път и хукнаха надолу по страничното стълбище, помъкнали хлапето като чувал.        

Фотографите прегледаха набързо заснетите кадри и се огледаха за нови жертви. Двама цивилни криминалисти се престориха на случайни зяпачи и пробваха да се измъкнат с обход. Репортерите ги познаваха по лице, но знаеха, че всички тях ги гони параноята и няма да измъкнат дори думичка, затова ги пропуснаха без съпротива. Прокурорът Сираков, облечен в червена тога, идваше след тях. Застана на вратата, стиснал папка пред гърдите си и се усмихна обезоръжаващо. От опит знаеше, че измъкване няма. Спря  доброволно. Заваляха въпроси, навряха под носа му включените диктофони.

- Нямам кой знае какво да ви кажа на този етап – започна той обиграно.

- Асенчо призна ли за убийството пред съдията? – викнаха в лицето му.

- Да – отвърна кратко Сираков.

Глъчката избухна с нова сила. Всички говореха едновременно, Сираков се чудеше накъде да гледа. Обективите го дебнеха отвсякъде.

- Какъв е мотивът? – надвика останалите гласовитият репортер на „Новини”.

- Това все още се установява – предпазливо отвърна Сираков. – Но тук е следователят Петков, той може да ви каже повече – прокурорът посочи дребничкия мъж в невзрачен сив костюм до себе си. После на пръсти се изнесе встрани и хукна по стълбите към кабинета си на горния етаж. Глутницата го пропусна и веднага заобиколи новата жертва. Петков се вкамени. Диктофоните се озоваха пред него и той се отдръпна като попарен. Но нямаше път за отстъпление, зад него бе стената.

- Защо го е направил? – повтори въпроса си новинарят.

- Детски разправии. Ядосал се, че малкият отказвал да яде пръст – обясни следователят.

- Да яде пръст ли? – изуми се репортерът. – Какъв пръст?

- Земя. Пясък. Пръст – потърси думите Петков.

- Карал го е да яде пясък, така ли?

Петков кимна утвърдително и се огледа за пролука, но път за излизане от обсадата нямаше.  

- Кажете нещо повече за това дете – Асен. Има ли родители, учи ли някъде? – Красимира провря диктофона си по-близо

до следователя.

- Има баща. Майка му е починала. На училище ходи... отвреме навреме – допълни Петков. Бе отстъпил максимално назад и усети как гърбът му опря в стената. Отпред обаче продължава да напират.

- А как точно е убил Гюнай? – продължаваха въпросите.

- С камък. По главата.

- Правил ли го е и преди? В смисъл – тормозел ли е и други деца?

Петков се поколеба.

- Правил го е. Асен е извършил насилието над Кичка в градинката на Военния клуб. Днес призна пред съдията.

В първия момент групата не успя да осмисли казаното. После някой се сети:

- Двегодишната Кичка, бе! Случаят със Станимир!

Изведнъж настъпи тишина. 

 

Емил крачеше към редакцията преднамерено бавно. Искаше да си събере мислите. За него отдавна нямаше съмнение, че Станимир не е извършил зверството с Кичка. Но беше съвсем друго това да бъде потвърдено официално в съда, при това със самопризнание.

Колегите се бяха юрнали по офисите да предават потресаващата новина. 11-годишно дете – убиец, насилник и изверг. Утре щеше да бъде по първите страници. Дали поне щяха да скрият лицето на Асен? Едва ли. Дори някои редактори да имаха скрупули, вестникарската конкуренция бе толкова ожесточена, че щяха да са принудени да я публикуват, без значение дали искат или не.

За негова изненада шефът го чакаше, приседнал на бюрото му. И вече знаеше.

- Поздравления. Оказа се абсолютно прав за Станимир. А полицаите? Уж имаха запис от камери, признания, доказателствата им бяха бетон... Ами сега? Как ли се чувстват...

- Сигурно като насрани - вдигна рамене Емил.

- Да - кимна шефът. - Все едно да ти падне зъб по време на секс. 

На обедната оперативка решиха темата да бъде разработена на цяла страница. Конкуренцията със сигурност щеше да стори същото. Целият град говореше за случая.

Емил се бе вторачил  в монитора и се опитваше да си състави план за материала. Началото беше ясно – новината. 11-годишно дете бе убило първокласник и бе признало, че е размазало с камък главата на двегодишната Кичка. Полицията обаче бе скалъпила доказателствата и бе арестувала невинен човек – Станимир. Но после? По-нататък нещо му се губеше.

След оперативка редакцията опустяваше. Шефът подозираше, че репортерите бързат да напълнят съседните кафенета. Това не бе много далеч от истината.

Маргото му бе хвърлила няколко предпазливи погледа от съседното бюро, но Емил се опитваше да се съсредоточи и  правеше усилия да не я забелязва. Тя въздъхна, изправи се и нарами чантата си. Каза, че има уговорена среща и излезе. Емил остана сам в стаята да си гризе химикала и да прелиства нервно бележника си. Както обикновено, бе записал само няколко думи.

След десет минути мълчалива агония захвърли огризания химикал в кошчето, бутна бележника сред купчината листове на бюрото и също напусна стаята.

Окръжната следствена служба се намираше от другия край на централния площад. Беше малко след един часа, около фонтаните се мотаеха редовните безделници, майки с деца бяха насядали по пейките на алеята. Три хлапета на по десетина години обикаляха около шадравана и се чудеха каква беля да измислят. Едното се наведе и плю във водата. После се загледа съсредоточено в отражението си.

Дали едно от тях също не е убиец, помисли си Емил. Довчера Асен сигурно се е разхождал край нас, а ние не сме и подозирали. Какво още не знаем за хората, които срещаме по улиците?

Емил разтърси глава и ускори крачка. Човек не може да живее с подобни мисли. Налудничаво е.

- Идвам при следователя Петков – каза на пропуска. Възрастен побелял мъж наведе глава към гишето и го изгледа отдолу нагоре. 

- Призовка имаш ли?

- Не, журналист съм – Емил подаде служебната си карта.

Дядката я пое и огледа. После вдигна телефона и се отдръпна навътре в стаичката си.

- Десета стая. На втория етаж – каза след малко и подаде обратно журналистическата му карта.

Зад бюрото си следователят изглеждаше по-внушителен. Беше със същия незабележим сив костюм, но дори той изпъкваше на фона на безличната обстановка в малкия кабинет.

Петков гонеше шейсетте, бе почти оплешивял и натрупаната  с годините умора бе оставила своя отпечатък в дълбоките бръчки по лицето му. Покани го да седне на единствения стол срещу бюрото.

- Аз съм този, който написа за алибито на Станимир преди няколко месеца – каза Емил, след като се представи.

- Знам – кимна следователят. – Това обърна цялото разследване. Ама полицаите такава я бяха надробили, че не е за разправяне.

Между криминалистите и следователите не цареше мир и любов, но на Петков явно не му се навлизаше в темата.

- Говори се, че Станимир е направил признания, защото са му обещали сладолед – подхвърли Емил.

- Има нещо такова. Сладолед, шоколад, бонбон... Колко му е да баламосаш един луд. Макар че донякъде ги разбирам. Натискът беше огромен, всички бяха настръхнали. От министерството по три пъти на ден им звъняха да питат дали е установен извършителят.

- Къде е сега Станимир?

- Не знам. Аз още тогава пратих на прокурора преписката срещу него с мнение за прекратяване. Пуснаха го от ареста и го въдвориха в психиатрията в Болярово. Ако има късмет, още е там. Ако няма – сигурно гладува в Орлово. 

Петков го гледаше в очите, докато говореше. Май е искрен, помисли Емил.

- Безпокои ме следното – започна той и се облегна по-удобно на дървения стол. – Първо заявявате, че насилникът е Станимир. Самопризнания, записи от камери, доказателства. МВР до последно се инатеше, че е той, въпреки свидетелите от Орлово. После изведнъж се оказва, че не е той, а 11-годишно дете. Отново самопризнания, разпит пред съдия, пресконференции, салтанати. На кое от двете да вярваме?

Следователят се усмихна.

- Прав си. Наистина така изглежда отстрани. Но Асен ни заведе на точното място, показа точно къде и как е ударил Кичка. Всичко съвпада. Освен това го има и на записа от камерата. Първоначално не обърнахме внимание. Та кой би помислил, че едно дете би сторило подобно нещо? Между другото – Петков се усмихна лукаво - на записа наистина има и порше, но не се вижда номера му и не е ясно дали е с хасковска регистрация.

- Това с поршето беше само една версия – не се даде Емил. – Но си мисля друго. Асен е непълнолетен и няма да бъде съден. Това означава, че няма да има обвинение, нито адвокат, който да го защитава. Няма да се събират доказателства и в крайна сметка съдът няма да се произнесе дали наистина е виновен. С други думи – трябва да вярваме само на разследването, а то вече показа, че не може да му се вярва.

Емил се задъха и млъкна. Петков го слушаше съсредоточено и накрая го изгледа с уважение. 

- Искаш да кажеш, че това ти прилича на опит да бъде приключен случаят, без да е открит истинският виновник?

- Точно това искам да кажа – нахакано отвърна репортерът.

- Трябвало е да станеш адвокат – промърмори следователят.

Замълчаха. Петков зарея поглед през прозореца, макар да нямаше нищо за гледане – отсреща се издигаше олющена тухлена стена. Но сигурно бе свикнал с гледката и може би дори виждаше нещо съвсем друго, предположи Емил.

След краткото неловко мълчание следователят се протегна и премести тъничка папка от единия край на бюрото в другия. Педантично постави върху нея химикал. Намекваше, че темата е изчерпана и разговорът е приключил.

- Искам да говоря с Асен – каза Емил и се изправи.  

Петков се поколеба. Не беше редно. Но пък от друга страна, след току що проведения разговор един отказ щеше да прозвучи подозрително. Потърка се замислено по брадичката.

- Трябва първо да говоря с психолога, който работи с Асенчо – отговори уклончиво.

Емил усети, че би било грешка да настоява.

- Може и утре – каза сговорчиво.

Петков побърза да се съгласи.

- Утре. Да, утре може. 

         

Материалът стана огромен. Емил бе описал първо убийството на малкия Гюнай, признанията на Асен и разпита му в съда, но после му бе отпуснал края, връщайки се на темата с Кичка и показния арест на Станимир. Думите му идваха отвътре и настървено изписваше ред след ред. Общо към шестстотин.

- Къде ще го поберем, бе! - викна удивено шефът. – Това е вестник, не е „Икарус”!

Бяха събрани на вечерна оперативка, на която се решаваше кой материал на коя страница да бъде, както и водещите заглавия. Главният отвори на компютъра си файла и се хвана за главата.

- Темата е обширна – заинати се Емил.

- И светът е обширен! – тросна се Симеонов. – Но не можеш да събереш цялата истина за света в един вестник.

На професионален език шестстотин реда означаваха почти две вестникарски страници заедно със снимките. Повечето издания обаче избягваха такива огромни текстове, водени от разбирането, че читателят предпочита по-кратки и стегнати материали. Естествено, имаше изключения и Емил бе убеден, че това е едно от тях.

- Ето какво ще направим – каза Симеонов. – Ще разделиш текста на две. Първата част – за Гюнай, Асен и подробностите, влиза в утрешния брой. Накрая ще напишеш: „Очаквайте утре продължение по темата”. Напиши и заглавието, примерно „Станимир – невинен в килията” или нещо такова. Даже добави уточнение, че ще е на седма. Утре ще имаме една грижа по-малко, страницата ще е готова отсега.

Симеонов се облегна доволно на стола си. Добро решение, отбеляза наум.      

- Дайте сега да видим заглавията. Това за убийството ще го слагаме на първа, разбира се. Ей, какво става бе, превръщаме се в сводка на полицията. Та какво е заглавието?

- Дете уби първолак – отвърна Емил.

- Хм, дете. Много е общо. Пеленачето също е дете, но не може да убива. И слава богу. Дайте друго.

- Хлапак уби първолак – обади се Милен.

- Хлапак уби първолак - повтори на глас Симеонов. – Не! Има рима и звучи като стихотворение. Кощунствено е!  – отсече той. – Друго!

- 11-годишен уби първолак – с половин глас се обади Маргото.

- Така горе долу става. Слагайте го водещо на първа – шефът се надигна. – Нататък се оправяйте. Боли ме глава.

Репортерите се надигнаха. Маргото бе дежурна и заедно със заместник главния щяха да макетират броя, останалите се засуетиха около бюрата си. Емил набързо прегледа текста си и го раздели на две части. После добави уточненията за продължението.

- Някой да има аналгин? – шефът бутна вратата на тяхната стая и застана на прага. Бе нарамил чантата си през рамо.

- Бирата върши същата работа – отвърна Емил.

- Хайде в “Комерсиал”. Черпя – съгласи се шефът.  

Минаваше шест и половина, когато влязоха в задименото заведение. Почти всички маси вече бяха заети. Имаше свободни само две – една голяма в ъгъла и четворка до прозореца. Симеонов се запъти към по-малката.

- Мама му стара, каква редакция сме ние, бе! Една маса не можем да запълним – изръмжа, докато се настаняваха на столовете. Бяха само двамата. Останалите отказаха бирата след работа.

- В следствието са още по-зле – вметна Емил. – Оплакват се, че след последните съкращения останали толкова малко хора, че не успявали да изпият дори шише водка.

- Срам – съгласи се шефът.

Поръчаха и се умълчаха. Времето между края на напрегнат работен ден и първата бира обикновено е запълнено с мълчание.

- В какви времена живеем.... – въздъхна мрачно Симеонов – Деца убиват деца...

Беше в мрачно настроение целият ден.

- При възрастните е още по-зле - вметна Емил.

Главният надигна чашата си и отпи мълчаливо. После каза:

- Какво по-зле от убийство? Какво може да е по-гадно от смъртта?

Емил бе втренчил поглед през стъклото навън. Тихо отвърна: - Животът.

- Хлапето иска двайсет лева, за да даде интервю - униформеният едва успя да прикрие усмивката си.

- Двайсет лева! - изуми се Емил.

Полицаят кимна и се ухили широко. Стоеше на вратата и очевидно се забавляваше.

- Кажи му, че снимката му ще излезе във вестника.

Мъжът кимна и затвори. Емил чу как в коридора се изсмя  гръмогласно.

Стаята за свиждане бе на първия етаж. Беше приблизително четири на четири метра, но оскъдната мебелировка я правеше просторна. Имаше само една маса с три стола и изкорубен диван в ъгъла. Стените бяха боядисани в масленозелено. Любимият цвят на учрежденията в България.

Емил изпозва времето, за да пренавие касетофона. Остави го в ъгъла на масата, сякаш небрежно захвърлен до чантата и малкия черен тефтер. Повечето хора се стряскаха от микрофони. Не виждаше защо хлапето да прави изключение. Включи го на запис и зачака.

След десетина минути вратата се отвори предпазливо и малкият подаде глава. Зад него идваше същият полицай, но вече със сериозно изражение на лицето. Хлапето огледа стаята с любопитство и сякаш остана разочаровано, че видя само един човек. Емил му кимна окуражаващо. Малкият сви примирено рамене и седна предпазливо на единия от разнебитените столове.

- Аз съм отвън, до вратата - обади се полицаят и затвори.

- Ще ме дават ли по телевизията? - попита Асен, сграбчи диктофона и започна да го разглежда.

- Не - отряза го Емил и изтръгна машинката от ръцете му. Постави я в по-далечния край на масата с риск да приглуши записа.

Хлапакът го изгледа разочаровано и мушна демонстративно ръце в джобовете на якето. Беше подстриган ниско, а ушите му стърчаха настрани малко повече от нормалното. Иначе изглеждаше като обикновено дете на единайсет години, леко отегчено.

Емил извика на помощ цялото си хладнокръвие.

- Какво е телевизията? - попита презрително. - Мернеш се на екрана за минути и изчезваш. А снимката във вестника можеш да си я разглеждаш с дни.

Асенчо вдигна очи към него, леко заинтригуван.

- Можеш дори да си я залепиш на стената - добави изкусително Емил.

Хлапето не изглеждаше докрай убедено, но извади ръце от джобовете и ги постави на масата. Малки детски ръце с черно под ноктите.

Но ръце, които са убивали.

Емил с мъка отдели поглед от тях.         

- Според полицаите ти си пребил малката Кичка в градинката зад Военния клуб – каза репортерът, давайки си сметка, че не започва разговора по най-добрия начин.

Малкият само го погледна изпод вежди, но не отрони дума.

- Защо го направи?

Отново мълчание.

Трябваше да го провокира по някакъв начин, ако искаше да издаде звук.

- Как успя да я примамиш дотам?

- Не съм я примамвал! – гневно отрече Асенчо. – Тя сама тръгна след мен, даже в началото не я видях. Аз бях ходил да ми залепят хвърчилото, щото се скъса. Тая обаче търчи след мен и реве. Искаше да й го дам. Аз бягам, бягам, а тя – след мене. И така до парка.    

- И там я удари, защото ревеше, така ли?

- Ми да – отвърна хлапето – Лепка такава!

- Но си я ударил с камък – напомни му Емил.

- Ми с кво друго? – озадачи се малкият.

Репортерът замълча и драсна тлъста черта в бележника си.

- Ясно – каза накрая. Реши да смени темата:

- Помниш ли майка си?

Отлично знаеше, че майка му е починала, докато е бил на годинка и няма как да има спомен за нея. Асенчо поклати глава отрицателно.

- Какво работи баща ти? – Емил умишлено задаваше елементарни въпроси. Малкият трябваше да се отпусне и да говори свободно.

- По строежите.

- Къде? В Хасково ли?

- Не, повечето време е в София, във Варна, в Пловдив.

- А кой се грижи за тебе?

- Баба.

- А бие ли те?

- Кой, баба ли? Тя е дърта и не може да ме стигне – с гордост отвърна хлапето.

- Не баба ти. Баща ти бие ли те?

Асен не отговори. Сви се на стола, а главата му хлътна между раменете. Картината на побоя изплува в съзнанието му – ясна и кървава. Но не биеха него. Биеха баща му.

Беше миналото лято. Най-зверски удряше Сабрито. Останалите двама също млатеха, но по-милостиво. Ставри бе паднал на пода и пазеше главата си с ръце. Асенчо се бе скрил под леглото.

Баща му бе взел пари назаем от Сабрито по Нова година. Лихварят на махалата му бе дал срок за издължаване до края на май.

Ставри бе дюлгерин по строежите. Работеше до късна есен на обекти из страната, после цяла зима пиеше по кръчмите. В студа нямаше работа за дюлгери. Миналата пролет обаче вместо да отпътува на поредния строеж, Ставри се заседя в кръчмата. Асенчо не знаеше защо баща му не замина както всяка година. Не смееше и да пита. Месец май премина, после юни, започна юли. Сабрито няколко пъти пращаше хора да напомнят за заема, но Ставри нямаше откъде да вземе парите. Няма работа, няма заплата, няма връщане.

Причакаха го една вечер пред къщата. Започнаха го с юмруци още в двора, с ритници го вкараха в салончето. Асенчо дочу тупурдията и болезнените викове на баща си и от страх се навря под леглото. Тъкмо навреме, преди Ставри да влети в стаята и да се сгромоляса на пода, целият окървавен. Тримата продължиха да го ритат и удрят.

- Парите са ей там, под саксията - успя да изломоти с разбитата си уста Ставри.       

Единият от биячите се приближи до шкафа, повдигна цветето и намери смачкана двайсетолевка. Подаде я на Сабрито, който я погледна и заби силен шут право в лицето на дюлгерина.

- Абе ти подиграваш ли се с мене, бе! – изкрещя вбесено, хвана го за косата и изви главата му към себе си. – Имаш да връщаш триста лева, бе, келеш! Всичките ли ги изпи бе, гад?

Асенчо лежеше, свит на кравай под леглото и не смееше да шавне. Досега винаги бе смятал баща си за най-огромния и най-силен мъж на света. Сега гледаше как главата му отскача като топка от ритниците и се мъчеше да не заскимти. Налапа палеца си и го засмука.

В яда си Сабрито бе съборил саксията с увяхналото цвете и тя се търкаляше до окървавената глава на Ставри. Лихварят се наведе над него.

- Искам си парите до края на месеца! И сто лева отгоре наказателна лихва!

Баща му успя само да изхъхри нещо нечленоразделно.

- Чу ли ме бе, боклук?

Сабрито блъсна отново главата му и тя се удари в обърната саксия. Пръстта се бе разсипала на купчинка. Лихварят натика устата му в нея.

- Яж сега пръст! Да запомниш кога си се ебавал със Сабри!

Той се изправи, натисна с крак главата на Ставри в пръстта и се ухили победоносно.

- Биеше ли те баща ти? – повтори въпроса си Емил.

Асенчо вдигна глава и го погледна в очите.

- Не. 

Облаците над главата на Стефан Колев се сгъстяваха.

След издънката с показния арест на Станимир от село Орлово медиите охотно поеха темата и се забавляваха до припадък за сметка на МВР. Коментарите бяха убийствени. Появи се даже заглавие „11-годишен води полицията за носа”.

Още през лятото главният секретар на министерството му бе казал:

- Колев, ако наистина се окаже, че лудият е невинен, ще те обеся на площада в Хасково!

Беше го казал в тесен кръг, но репликата незнайно как видя бял свят и се тиражираше с нескрито удоволствие от ченгетата под път и над път.

Всъщност Стефан Колев и главния секретар бяха доста близки. Заплахата с бесилката бе по-скоро приятелска закачка.

Само няколко месеца по-късно обаче, след убийството на 7-годишния Гюнай и признанието на Асенчо, наистина замириса на въже. И не толкова заради доказаната невинност на Станимир. Големите полицейски шефове си имаха достатъчно други грижи, за да обърнат внимание на дребната несправедливост към един селски луд. За последните 10 години в България бяха извършени 150 поръчкови убийства. И нито едно от тях не бе разкрито. Зачестиха и отвличанията.

Замириса на въже, защото в края на мандата си правителството претърпя сериозен ремонт. Бе сменен вътрешният министър, а с него и главният секретар. Новият не му говореше за бесене, но го гледаше лошо.

Стефан Колев разбра, че работата вече опира до Славилов.

 

Иван Славилов вече имаше един депутатски мандат зад гърба си, караше втори. Опитът му го бе научил на няколко прости правила. Ако си на митинг или събрание, обещавай каквото си искаш. Обещаното на всички не е обещано на никого. Когато обаче конкретен човек ти иска услуга, увъртай. Винаги казвай: Въпросът е сложен, но ще видя какво може да се направи. Дори решението да е в джоба ти.

Така си вдигаш цената. 

- В момента в министерството ври и кипи. Но ще видя какво може да се направи – отговори той по телефона на Стефан Колев. Ченгето усети как го връхлитат горещите вълни на гнева. Новият министър бе от партията на Славилов. Бяха си близки. По дяволите, дори ги бе виждал по бански на плажа във Варна. Семейно.

Стиска зъби, за да не му тегли една майна и затвори. 

Славилов отдавна обмисляше възможността да изрита от директорския стол фаворита си. Бе станал твърдоглав. Едно време го гледаше в очите и бе благодарен за най-малката услуга. Сега приемаше жестовете, които му се правеха, сякаш му се полагат по право. Беше си повярвал, че ги е заслужил. Ха! Заслужил!

Славилов беше много внимателен наблюдател. Забелязваше всеки нюанс. В сегашния Стефан Колев виждаше непокорност, надменност и излишък от самочувствие. А докато го изпращаше това лято от вилата си в Румелия му се стори, че забелязва в погледа му дори омраза. Омраза за какво? За сторените добрини ли, питаше се горчиво магнатът в минути на усамотение. За това, че го бе измъкнал от прашния участък в Харманли и го бе сложил на директорския стол в Хасково?

Няма ненаказано добро.

- Опитът за убийство на младия Славилов е бил извършен от самия му баща – тихо каза Асен и облиза бирената пяна от устните си. Бяха в „Комерсиал”. Малко преди 12 на обяд заведението бе празно.

- Знам – отвърна Емил.

Ченгето го погледна с подозрение.

- Откъде?

- Аз питам ли те откъде знаеш? – отби въпроса репортерът.

Напоследък бе станал предпазлив по отношение на Асен. Първо заради гафа с поршето, а после и заради факта, че във всичките му информации ставаше въпрос за Славилов. В тази тенденция сякаш имаше нещо преднамерено. Това просто се набиваше в очи.

- Казвам ти го, защото при разпита синчето е отрекло – отстъпи полицаят и отново надигна халбата си.

Емил също отпи от чашата си. Не можеше да обвинява Антон за това. Беше му баща все пак.

- Преди единайсет години Иван Славилов е бил разследван за убийството на съдружника си в Харманли – нехайно каза ченгето.

Репортерът наостри уши.

- Аз още не съм бил в полицията, но съм чувал от колеги. Казват, че Славилов е бил основният заподозрян. Дори са били убедени, че той е убил съдружника си, но не могли да го докажат.     

Асен го погледна изпитателно, колкото да се убеди, че е целият в слух. Има си хас.

- Появили се свидетели, които се заклели, че в часа на смъртта Славилов е бил с компания в местна кръчма. Колегите подозирали, че си е купил алибито. Но и това не успели да докажат. Както и да е. Оттогава всъщност е започнал възходът му към големия бизнес. Откупил е дела на мъртвия си съдружник от вдовицата му. И вече може да се каже, че е недосегаем. Както виждам, дори пресата се страхува да пише за него – допълни предизвикателно Асен и се облегна доволно на стола.    

Емил премълча, макар да усети как в него се надига гняв.

- Този човек ще убие отново, ако някой не го спре  - вметна ченгето и наля още масло в огъня.

Репортерът се насили да преброи наум до десет. После пробва да потуши яда си със студена бира.

- Полицията сте вие, не ние – процеди накрая. Асен благоразумно се направи, че не го е чул.

Емил се замисли дали да разкаже за срязаните спирачни маркучи на колата си. Отпи още три големи глътки и се отказа.  

- Защо ми разправяш всичко това? – попита заядливо.

Ченгето вдигна рамене.

- Този Колев не беше ли твое протеже? – попита министърът на вътрешните работи и протегна чашата си към Славилов.

Чукнаха се.

Бяха на прием във френското посолство. Официалната част бе минала и гостите се размесиха в голямата зала с чаши в ръце.

- Приятел е – неохотно призна Славилов. 

- Но резилът със селският луд, когото арестуваха и показваха като бостанско плашило, беше голям – допълни.

Министърът го изгледа изпитателно. Славилов бе лукав и потаен. Невъзможно бе да се разбере какво наистина мисли.

Магнатът го подхвана заговорнически под лакътя и деликатно го дръпна  към прозореца, по-далеч от останалите гости. Залата бе пълна с членове на правителството, депутати, висши чиновници, дипломати. Бяха са струпали на групички с чаши в ръце, отнякъде току избухваше смях.

- Честно казано, не бих имал против, ако го включиш в списъка – прошепна в ухото му.

Министърът леко се дръпна и присви очи. Откъде, по дяволите, Славилов знаеше за списъка? Той съдържаше имена на шефове на служби, на областни дирекции и високопоставени служители в МВР, които трябва да бъдат сменени. От две седмици го коментираха насаме с главния секретар на министерството, като непрекъснато го променяха – вадеха имена и ги заменяха с нови.

Стефан Колев бе попаднал в списъка още в първия му вариант и не бе мръднал оттам, въпреки многобройните корекции.

Славилов скрито дебнеше министъра и по неволната му гримаса разбра, че е уцелил. Как иначе? Всеки нов началник започва управлението си със списък от свои хора. Официално го наричаха екип.

Тим, отбор, банда.

Както и да го наречеш, все тая. Във всички случаи списък трябваше да има.

- Не съм от хората, които се инатят – рече Славилов. – Щом разбера, че съм сбъркал, признавам си. В Хасково станахме за смях – 11-годишно момче да води за носа цяла областна дирекция на полицията. Как ти се струва?

Магнатът за миг се подвоуми дали да добави нещо за отговорността пред избирателите си, но усети, че ще прекали.

Министърът продължаваше да го фиксира с присвитите си очи. В интерес на истината, очакваше първия отпор именно от Славилов, когато готвените промени бъдат огласени.

Той протегна чашата си към магната. Какво пък, една грижа по-малко.

Допряха отново чашите си, доволни един от друг.              

Денонощният паркинг за тирове на международния път за Турция бе на десетина минути с кола от центъра на Хасково. Бе дълъг няколкостотин метра, но доста тесен и огромните камиони бяха спрели един зад друг в нескончаема върволица.  Заведението се намираше някъде по средата на колоната от коли. Тенекиен бардак с пластмасови столове и маси, задимен и мръсен. До бара обикновено седяха нощните труженички – застарели проститутки, които дебнеха брадясалите и изнемощели за сън тираджии с надеждата да изкопчат някое евро за бърза магистрална любов. Загорелите шофьори ги водеха в кабините, където разполагаха с легло зад седалките.

Стефан Колев спря своя десетгодишен „Форд Мондео” по-далеч от кръчмата, между два турски тира, изгаси светлините  и зачака. От тенекиеното заведение долитаха звуците на ориенталска музика, взривове от смях и пиянско кикотене.

След десетина минути между тировете се промъкна нечия сянка и спря до калника на близкия камион. Човекът се взираше в тъмнината към паркирания форд. Колев го позна. Беше Мето Смъртта.

Наричаха го Смъртта, защото имаше татуирани на пръстите на дясната ръка четири черепа. Зловещите знаци обаче бяха само за авторитет. Мето беше дребен измамник и крадец, с криминално досие, дълго като доживотна присъда. Четиринайсет от петдесетте си години бе прекарал зад решетките. Препитаваше се с дребни кражби, предимно от вилите край Хасково. Не беше особено изобретателен в занаята си, всъщност бе направо небрежен и разкриването на кокошкарските му набези бе детска игра. Не бе помирисвал решетки от осем години. Бе откупил свободата си, макар да съзнаваше, че това е временно, като доносничеше на ченгетата. Беше от така наречените негласни сътрудници.

Стефан Колев го бе ползвал само веднъж. Резултатът бе задоволителен.

Мето Смъртта доближи форда, плъзгайки се предпазливо в сянката на камионите. Спря от дясната страна и се наведе да погледне вътре. Не смееше да влезе преди да са го поканили. Стефан Колев го остави цели две минути да се пържи в огъня на страха си, после отвори дясната врата. Мето се намъкна вътре.

Полицаят сведе глава, за да не го освети лампата, която се включи при отварянето на вратата. Сбърчи нос от нахлулата кисела миризма на спарено.

Мето се отпусна предпазливо на седалката и зачака. Винаги е опасно, когато те вика полицията. Но беше чист. От близо месец не бе откраднал дори кламер. Гладен, но чист.

- Точно в девет часа в петък ще позвъниш на този номер.

Колев му подаде малко листче. Мето напразно се опита в тъмното да види какво пише на него.

- Ще звъннеш от този телефон.

GSM-ът бе от евтините, купен преди два дни от голям магазин в Пловдив. Картата бе с предплатени минути за разговор. Телефонът бе практически неоткриваем.

- Ще кажеш само, че в къщата има заложена бомба. Нищо повече. После затваряш.            

Мето Смъртта усети как косата му се изправя. Бомба? Това не е шега работа. Знаеше си обаче, че няма мърдане. Каквото каже полицията, това правим. Няма начин.

- После звъниш на 166. В МВР – продължи с равен глас Стефан Колев.  

- От същия телефон. Казваш, че във вилата на депутата Славилов има заложена бомба, която ще избухне точно в 12 часа. После затваряш. Листчето, което ти дадох, изхвърляш веднага!

Полицаят свърши с инструкциите. Усети, че Мето Смъртта трепери на седалката. Необходима бе малко педагогика.

- От старозагорския затвор се обаждат да питат за теб. Затъжили са се изглежда.

Треперенето се усили.

- Плячката ти от последните три кражби стои в шкафа ми. Минимум осем години – продължи неумолимо Колев.

Мето Смъртта се разтресе. Противната миризма стана непоносима.

- Разбрахме ли се? – гласът на полицая прозвуча с метални нотки.

- Ясно, началник.

- Запомни! В петък, девет часа!

- Ясно.

Мето стискаше даденият му телефон в ръка и го оглеждаше на оскъдната светлина. Полицаят проследи погледа и веднага разгада мисълта му.

- Не си и помисляй да го продаваш! Искам в петък вечерта да го намеря – счупен, в ей онова кошче за боклук.

Стефан Колев посочи самотната бетонна кофа за отпадъци между два тира. Бандитът кимна.

- Ето – полицаят му подаде банкнота от петдесет лева. – За петък следобед. Сега изчезвай!  

Мето се изсули от колата.

Стефан Колев проследи как сянката му изчезва между огромните тирове. После натисна едновременно двата бутона и прозорците от предните врати на форда безшумно се плъзнаха надолу. Влезе свеж въздух и прогони противната миризма.

Глъчката от тенекиения вертеп продължаваше с пълна сила.

Малко преди десет часа в петък двата полицейски микробуса, предвождани от  патрулка с включени сирени, се носеха по пустия път към Румелия. Не бързаха особено. Почти деветдесет процента от сигналите за поставени взривни устройства се оказваха фалшиви. Но процедурата изискваше всеки един да бъде проверен.

Полицаите от отдела за борба с организираната престъпност си разказваха вицове, да убият времето. Очакваха ги още дълги часове на безсмислено ровене и претърсване на къщата. От София пък пък бе тръгнал екип на ДОТИ. Това е най-секретният отдел на вътрешното министерство – „Дирекция  „Оперативно техническо издирване”. При всеки сигнал на взривно устройство пристигаха техни експерти. Местните само пазеха периметъра, докато дойдат.

Всеки луд с телефон подръка можеше да ги разиграва както си иска. Много рядко ги хващаха. В повечето случаи обаче обектите бяха училища, административни сгради, гари, редакции.    

Истинските терористи не си играеха с предупреждения. Те направо взривяваха.

Местните полицаи вече бяха оградили сградата с жълта предупредителна лента. Един от униформените отвори дворната врата и трите коли се плъзнаха в двора. Паркираха в дъното.

Дворът бе силно наклонен. Славилов бе изградил няколко продълговати тераси, постлани с плочи от гранит. На най-горната, до вилата, имаше басейн. Скромен, десет на три метра, но достатъчен да предизвика завистта на ченгетата, които го заобиколиха, за да стигнат входа на къщата.

Обаждането за бомбата бе приела домакинката леля Донка. Заедно с мъжа си, също пенсионер, тя се грижеше за вилата на магната. Децата им от години ги бяха зарязали в близкото обезлюдяващо градче. Бай Иван чоплеше градинките, поправяше тук там някоя дребна повреда, а леля Донка чистеше, готвеше переше и държеше имота здраво в ръцете си.

Когато канеше гости, а това ставаше почти всеки месец, Славилов викаше подкрепление – две възрастни съседки, ненадминати готвачки. Във вилата бяха идвали депутати, министри, политици, кметове. Природата бе прекрасна, а разбитият път не ги спираше – колите бяха държавни.

Сградата бе на два етажа. На втория имаше осем двойни стаи и един апартамент, а на първия – огромна трапезария и почти толкова обширна кухня. Френските прозорци откриваха великолепна гледка към баира отсреща.

Славилов излезе по халат на площадката с басейна. Бай Иван и леля Донка стояха отстрани и наблюдаваха със зяпнала уста как цивилните полицаи нахлуват безцеремонно във владението им.

Още една полицейска кола изскочи от завоя и след минута паркира до микробусите. От нея слезе Милен Лилов и тръгна нагоре към къщата, изкачвайки енергично по две стъпала.

Здрависаха се със Славилов.

- Директорът е уведомен. Но не може да дойде, още сутринта го извикаха в министерството – рапортува на един дъх Лилов.

Славилов кимна хладно.

- Трябва да напуснете сградата, докато я проверим.

Магнатът се огледа. После властно посочи на бай Иван и леля Донка беседката в най-отдалечения край на двора. Те покорно се затътриха по алеята натам.

- Вие също! – натърти Лилов.

Славилов го изгледа намръщено.

- Доколко е сериозно това?         

Милен Лилов имаше двайсет и три години служба в МВР. Беше сигурен, че заплахата е блъф.

Но не можеше да му го каже.

- По-добре да сте извън къщата, докато я проверим – повтори настоятелно.

Магнатът високомерно му обърна гръб.

- Имам работа. Ще бъда в кабинета си.

И тръгна с отмерени крачки към вилата.

Милен Лилов си пое дълбоко дъх.

- Господин Славилов! Разпореждам ви незабавно да се отдалечите от сградата!

Магнатът застина. Обърна се бавно и се вгледа в полицая. Този човек му харесваше. Как не го бе забелязал досега?

Килерът във вилата на Славилов бе така натъпкан, че можеше да изхрани цяло село поне една зима. Едното от ченгетата само изцъка завистливо с език, щом зърна рафтовете с наредени по тях консерви, буркани, суджуци и луканки. На кука от тавана в дъното на помещението висеше цял опушен свински бут. Имаше кашончета с буркани мармалад и сладко, лютеници, консервирани гъби, чушки, домати, патладжан, компоти..Няколко връзки кромид висяха като гирлянди по стената. Това бе царството на леля Донка.

Избата беше Г-образна. Зад ъгъла ченгетата се натъкнаха на прашясали бутилки вино, наредени на дървени стелажи. Бяха под ъгъл от 45 градуса, тапите им сочеха към тавана като зенитна батарея. Поне няколкостотин, прецени полицаят, но не ги докосна. Бяха от известни в областта винарски изби – Любимец, Ивайловград, Стамболово, доколкото можеше да види етикетите. Явно Славилов страдаше от местен патриотизъм.

От килера се излизаше в просторната кухня. Двамата отписаха мислено избата като място за евентуалната бомба и пристъпиха в царството на тенджерите и тиганите. По-високият отиде направо до мивката и отвори шкафа под нея. Знаеше какво ще намери. Стефан Колев бе пределно ясен: „В шкафа под мивката в кухнята”.     

Клекна и се взря в найлоновата торбичка, в която се виждаше мръсен парцал. От него се подаваше ръждясалото острие на нож.

Вторият полицай също клекна пред мивката. В шкафа нямаше нищо друго освен торбичката и той се вгледа в нея. Какво толкова интересно виждаше колегата му в нея?

- Ръждясал нож – каза пренебрежително.

- Не е ръжда. Кръв е – отряза го другият.

И допълни:

- Отдавна засъхнала кръв. Извикай началника!  

Славилов бе помолил да донесат лаптопа му от кабинета. Седна в беседката и го включи на батерия. Провери си пощата, като отвреме навреме хвърляше нетърпеливи погледи към сновящите из къщата ченгета. Дванайсет на обяд минаваше, беше повече от ясно, че заплахата за бомба е фалшива. Защо продължаваха да се мотаят из вилата му?

Забеляза суматохата, когато извикаха Милен Лилов вътре. После още неколцина се вмъкнаха в кухнята.

Дали все пък не намериха взривно устройство, запита се магнатът, но веднага пропъди нелепата мисъл. Абсурд!

След малко групата напусна вкупом къщата. Носеха  внимателно някакъв пакет, сякаш се страхуват да не го счупят.

- Чисто е, можете да се прибирате – извика им Лилов от площадката пред входа. Не казаха нищо друго. Намятаха се в колите и отпрашиха.

Леля Донка нави ръкави и се втурна към кухнята си, нетърпелива да види какви са щетите. Бай Иван закрета след нея.

Славилов остана сам в беседката, забравил за лаптопа. Не отделяше поглед от отдалечаващите се по пътя полицейски коли. 

Емил и Маргото пътуваха със служебната лада към село Орлово. Бяха само двамата, фотографът бе отказал да дойде.

- Ще си снимате сами. Къщите се снимат лесно. Не мърдат.

Като истински фоторепортер Петко признаваше събитието за новина само ако има някакво меле, голям пожар, тежка катастрофа или някакви батални сцени. Нямаше ли поне два трупа, губеше интерес. 

Редакцията разполагаше с няколко малки фотоапарата с автоматично фокусиране, които репортерите носеха в чантите за непредвидени случаи. Или когато Петко сметнеше случая като недостоен за професионалния му обектив. 

На обедната оперативка планираха материал за съседното село Мандра и го възложиха на Маргото. Емил тръгна с нея. Предтекстът беше да се отбие до Орлово да види Станимир. Бе научил, че са го пуснали от психиатрията.

Спряха пред кръчмата в центъра. На масата отляво до входа бяха насядали неколцина брадясали мъже. Сякаш са същите, които бяха тук и през лятото, помисли Емил. Във всеки случай  брадите им бяха същите.

- Добър ден. Търсим Станимир. Да знаете къде можем да го намерим? – попита Емил.

Маргото стоеше зад гърба му и ровеше в чантата за фотоапарата си. Мъжете ги изгледаха вяло. Известен интерес  предизвика късата поличка на Маргото, но бързо отклониха погледи.

На входа се появи висок едър мъж със синя манта и се почеса зад ухото. Беше собственикът.

- Тука е, помага да подредим амбалажа. Да изкара някой лев – побърза да допълни.

Късмет, помисли Емил и сложи чантата си на масата от другата страна на входа.

- Може ли да го повикате? От „Вести” сме.

- Може, що да не може. Станчо, ела тука бе! Търсят те от града – провикна се мъжът през рамо.

После ги погледна въпросително. Сядате в заведението, значи трябва и да поръчате.

- Две кафета за нас. Впрочем три, да почерпим Станимир.

- А, за него кафе не! – отсече мъжът. – Действа му зле.

- Тогава може би бира?

- Не, не, никаква бира! Лимонадка.

- Нека е лимонада – съгласи се Емил.

Станимир се бе появил на входа и се ухили широко, щом чу думата „лимонада”. Поканиха го да седне.

Беше гладко обръснат. Перчемът му все така стърчеше нагоре като козирка. Усмивката му бе по-скоро застинала на лицето гримаса. Изглеждаше, че непрекъснато се усмихва, макар да не бе така.

- Кога те пуснаха? – попита Емил.

Маргото незабелязано включи диктофона на запис и го постави небрежно на края на масата.

- А? – зяпна ги той.

- Откога си вкъщи?       

- Ами... значи... от.... – Станимир въртеше очи, сякаш се опитва да си припомни.

- От две седмици – обадиха се от съседната маса.

- Ще съдиш ли полицията за незаконния арест? – намеси се Маргото и побутна диктофона по-близо до него.

- О, да! Ще ги съдя! – убедено отвърна той.

Мъжете избухнаха в смях.

- Ще съди баба си – надвика останалите един от тях и надигна бирата си. – Той не знае какво е съд, бе!

Станимир погледна към тях и се ухили. Отпи от чашата си с лимонада и усмивката му стана още по-широка.

- Защо каза на полицаите, че ти си пребил Кичка? – попита Емил.

Мъжете на съседната маса продължаваха да се смеят, но надаваха ухо.

- Не съм! – гордо каза Станимир и отново надигна лимонадата.

- Не си признал или не си го извършил?

- Не съм, не съм – повтаряше лудият, въртейки глава.

- Безнадеждна работа – тихо отрони Маргото сякаш на себе си. Емил обаче я чу.

От заведението изникна собственикът и застана прав до масата им.

- Защо питате него? Той е освидетелстван като шизофреник. Питайте майка му, тя е настойник. Ако реши да ги съди, аз лично ще й дам пари за адвокат – закани се той.

Мъжете от съседната маса млъкнаха. Извиха вратове към него. Явно бе, че не говори празни приказки.

- Безнадеждна работа – повтори Маргото. – Няма да съди никого.

- Няма, няма – повтори след нея Станимир. – Няма да съдя никого.

И се ухили широко.

Кръчмарят сви рамене и отново хлътна в заведението. От съседната маса долетя звън от бирените бутилки.

Маргото изключи диктофона и го прибра в чантата си. Емил загаси фаса си в пепелника.

- Вие женени ли сте? – неочаквано попита Станимир.

Маргото онемя. Застина с ръка в кафявата си чанта.

Емил се разсмя.

- Не, не сме женени.

- А защо? – строго попита лудият.

Усмивката бе изчезнала от лицето му. Въртеше свирепо очи.

От съседната маса долетя нов взрив от смях. Маргото мълчеше безпомощно, лицето й бавно започна за почервенява. Емил се взря изпитателно в Станимир.

Какво повече имат лудите от нас?  

На самия връх връх на баира ладата загря. Стрелката за температурата се заби в червения сектор на таблото и продължи да пълзи застрашително нагоре. Емил отби встрани и спря. 

Вдигна капака на двигателя. Маргото надничаше любопитно иззад гърба му. От радиатора се издигаше пара.

- Какво му стана? – полюбопитства тя.

- Датчикът явно не работи – обясни Емил. – На радиатора има реле, което включва вентилатора, когато охлаждащата течност достигне определена температура. Някъде към деветдесет градуса – показа й той. Тя се наведе да види по-добре.

- Какво ще правим?

- Мога да включа перката директно към акумулатора – сви рамене той.

- А може и да почакаме десетина минути да се охлади двигателят. Оттук пътят слиза все надолу, не вярвам да прегрее отново до Хасково.

Всъщност не му се цапаше.

Приседнаха на една скала до пътя и запушиха мълчаливо.

В края на октомври Източните Родопи представляват изключително красива гледка, истински водопад от багри.

Емил, който бе свикнал с острия релеф на карловския Балкан, намираше хасковския край за плосък като тиган. Най-високият връх в региона – Аида, бе около 800 метра надморска височина. За Емил това не бе връх. Връх бе Ботев, извисяващ се на над 2300 метра. За него истинска планина бе Джендема.

Местните възвишения му приличаха на лехи в градина. Навлизайки в полите на Източните Родопи обаче лехите ставаха все по-релефни и заприличваха на истинска планина. Тук Емил се чувстваше вкъщи.

- Станимир е луд – рече той.

Маргото прихна.

- Да. А пък Англия е остров.

- От лудостта до гениалността понякога има само една крачка – продължи той, пропускайки подигравката.      

Тя не отговори. Зае се да мачка старателно недопушената си цигара.

Раменете им се докоснаха. Тя потръпна. Емил обърна лице към нея. Бяха на педя разстояние.

Той протегна ръка и я погали несмело по косата. Тя затвори очи.  Емил я прегърна и понечи да я целуне. Маргото внезапно завъртя глава. Успя все пак да я целуне по ухото.

- Не! – каза тя рязко. 

- Ясно – процеди той ядосано. – Само с ченгета.

Тя се изправи безмълвно. Протегна ръка:

- Ключовете.

Той ги подаде покорно.

Тя се настани на шофьорското място и запали двигателя. Стрелката за температурата бе в сектора на нормалния работен режим.

- Искам да ти покажа нещо – рече тя и даде газ.

Маргото бе напрегната и това личеше в шофирането й. До Хасково караше поносимо, но щом влезе в града, започна да нервничи, три пъти натисна клаксона, отне предимство на няколко коли и дори се качи на бордюра. Емил мълчеше мрачно и гледаше през страничното стъкло. Като по чудо прекосиха центъра без нито една драскотина по ладата.

Тя спря пред детска градина, излезе и тръшна вратата. Прекоси бързешком двора. Само след минути се появи отново, водейки за ръка дете на четири-пет годинки.

- Запознай се с дъщеря ми.

Той клекна на тротоара до малката. Имаше големи черни очи, които го гледаха срамежливо.

- Здравей, аз съм Емил. А ти как се казваш?

Детето пристъпваше неуверено от крак на крак. Мълчеше.

- Кажи на чичкото как се казваш – подкани я Маргото.

- Мая – промълви малката.

Той се протегна и улови ръчичката й. Детето се пресрами го огледа любопитно. Усмихна се.

Можеше да ми каже, щях да купя поне един бонбон, ядоса се той. Знаеше, че децата се печелят със сладкиш. Или беше с играчка? Няма значение, можеше да купи и двете.

Емил не позволи на Маргото да седне отново зад волана. Настани я на задната седалка заедно с детето.

Блокът й бе в центъра, но с кола трябваше да се обикаля, докато стигнат паркинга пред входа. Тя го покани с поглед и тръгна напред по стълбите, повела дъщеря си за ръка. Апартаментът й бе на петия етаж.

Жилището всъщност бе гарсониера. Стая с кухничка и тераса. Хол-спалня-всекидневна.

Маргото хвърли поглед към разхвърляните навсякъде кукли и играчки и притеснено започна да ги събира, за да направи място да седнат.

- Мая, пак си разхвърляла навсякъде!- каза ядосано.

Детето наведе глава, застанало насред стаята. Присви устни, готово да се разплаче.

- Ами те спят – оправда се с разтреперан глас.

- Още е ден – тросна се Маргото. – Куклите не спят през деня.

- Спят – настоя детето.

Маргото въздъхна и започна да събира куклите в края на дивана. Бяха поне две дузини, малки и големи, грижливо завити с разноцветни парцалчета, повечето имаха дори миниатюрни възглавнички под главите. Детето я наблюдаваше изпод вежди.

- Остави ги да спят – настоя през сълзи.

Кафеварката в кухнята започна да пищи. Маргото се изправи объркана и хвърли отчаян поглед към бокса.  

- Остави ги, ще излезем на терасата – предложи Емил.

Тя кимна.

Взеха чашите си в ръце и се облегнаха на перилата. Балкончето бе дълго  около три метра, но в дъното бе сбутан стар шкаф, отрупан с вехтории, който заемаше половината пространство. Застанаха плътно един до друг, раменете им се допираха.

- Тук е толкова тясно, че куклите трябва да спят прави – отбеляза Емил и отпи от кафето.

- Ако зависеше от Мая, самата аз щях да спя на закачалката в коридора – кисело отвърна Маргото. 

От петия етаж се виждаше половината град. Над блоковете се стелеше едва забележима мъгла.

- Знаеш ли колко пъти вдишва човек всеки ден? – попита тя след малко. – Около петдесет хиляди. Гълтаме по десет хиляди литра въздух дневно. А колко от тези десет хиляди литра са отровни газове, пушеци, химикали, никой не  може да каже.

- Кой е бащата? – рязко смени темата той.

- Шперца.

Той я погледна въпросително.

- Любо Шперца. Така му викаха. Аз, разбира се, последна научих прякора. Най-големият автомафиот в Пловдив. Каква гордост!

Тя се засмя горчиво.

- Научих едва на третата година. Мислех, че бизнесът му е търговия с автомобили. И наистина беше така, но с малката подробност, че колите са крадени.

- Била си омъжена за бандит?

- Е, чак бандит... Всъщност беше много мил и забавен. И го разбирах... Донякъде.

- Мога да разбера човек, който е откраднал хляб, защото е гладен. Но автомобил...

- Всеки човек има оправдание за това, което върши. Любо например смяташе, че всеки, който кара джип, е убил човек.

Емил прихна. Има нещо привлекателно в този начин на мислене.

- Имали сме много препирни – продължи тя. – Той казваше: Вярваш ли наистина, че човек, който кара кола за сто хиляди лева, честно е спечелил парите си? Откровено казано, не вярвам. Не и в България.

Тя хвърли поглед през прозореца към леглото в стаята. Мая си лежеше кротко, вторачена в екрана.

- Всеки крадец е наполовина Робин Худ – продължи тя. – Прилича на благородния разбойник, защото взема от богатите.

- Обаче се различава по това, че не дава на бедните – възрази Емил.

Тя кимна в знак на съгласие.  

- Но в крайна сметка – Маргото смачка цигарата си в пепелника, - Любо просто го мързеше да лежи цял ден под счупени коли, макар да беше майстор. И избираше по-лесния начин. А и по-доходния. Това е голата истина.   

- И ти го напусна?

- Полицията няколко пъти обискира жилището. Беше отвратително. Не исках Мая да вижда повече това.

- И си намери приятел полицай?

Тя настръхна.

- Ужасен си! Няма нищо общо. Просто исках нов живот. А това става с нови приятели. Освен това не ми е приятел в смисъла, който влагаш! – натърти.

Замълчаха, загледани в покривите на града. Емил запали нова цигара.

- Какво цениш в един мъж? – попита той.      

- Да вдъхва сигурност – отвърна тя.

- Лъжеш!

Тя прихна.

- Каквото и да кажа, ще ме обвиниш в лъжа.

- Навярно си права – призна той. – Въпросът беше много тъп.

- И аз, разбира се, не вдъхвам сигурност – продължи след кратко колебание.

- Имаш необикновен нюх към неприятностите. Приличаш на Любо. По различен начин, но и двамата стигате до батака. Например с поршето на Славилов.

Той повдигна нехайно рамене.

- Това ми е нещо като хоби.

- Не, това си е направо талант – поправи го тя. – Страшно си талантлив. Чак не е за вярване.

- Ясно – каза той. – Опасяваш се от бандит да не се натресеш на идиот.

Тя остана безмълвна. 

Телефоните на двамата започнаха да звънят почти едновременно. На Емил звъняха от стационарния на редакцията, а на Маргото – шефът от личния си телефон.

Тя погледна часовника си.

- Пет без десет е. След малко започва оперативката. Няма да идвам, кажи на шефа, че ме боли глава. Материалът за Малево ще е готов утре, ще го напиша вкъщи.

Изпрати го до входната врата. 

Той излезе на площадката. Обърна се. Тя стоеше до притворената врата и го гледаше.

Емил понечи да каже нещо, но се отказа.

Обърна се и тръгна надолу по стълбите.