Фишът на щастието

- Този фиш печели петица – каза Пешеходеца и за доказателство остави хартийката на масата.

Останалите скупчиха глави над цифрите. В ъгъла на кръчмата, високо до тавана на специална стойка бе поставен телевизор. Екранът му меко проблясваше в полумрака на помещението. В долната му част се виждаха изтеглените числа от тотото. Топките бяха подредени плътно една до друга като бели лястовици на жица.

- Този фиш не е пуснат в тотото – отбеляза разочаровано Васко. Липсваха печатите. Беше просто парче непотребна хартия, макар пет от шестте отбелязани с кръстче цифри да съвпадаха с изтеглените.

Останалите заклатиха глави. Щастието тази вечер не се намираше в “Свирката”.

Беше четвъртък – единият от двата дни в седмицата, в които се теглеха печелившите числа от лотарията. Пешеходеца се бе шлял цял ден, първо в квартала, а следобед се заби в центъра. Обичаше да върви, бавно и съсредоточено. Така мислеше най-добре. Макар че за какво му са мисли на един четиридесет и три годишен безработен, с дете в първи клас и жена, която го е напуснала. Мислите на такъв загубеняк по-скоро наподобяват жужене на мухи, които се блъскат в стъкло.

Беше края на юни. В три и половина следобед температурите наближаваха трийсет и пет градуса. Пешеходеца обаче упорито обикаляше по улиците, като все пак избираше сенчестите места. На централния площад, отстрани на парадните стълби на областната администрация, бе седнал клошар. Двата му крака бяха отрязани над колената. Мръсните крачоли на панталона му бяха подгънати и овързани с канап за бедрата.

Седеше в плътната сянка на огромната сграда, забил поглед в напуканите плочки. В тясната градинка зад него бяха нахвърляни в безпорядък десетки найлонови торбички със завързани дръжки, пълни с празни пластмасови бутилки.Ярките цветове на етикетите им създаваха усещането за селски панаир.

Пред клошаря бе поставена мръсна зелена чинийка от пластмаса. Погледът на сакатия блуждаеше около нея. Чинийката бе абсолютно празна.

Пешеходеца неочаквано спря пред него. Напипа петолевката в джоба си и я пусна в чинийката. Сакатият вдигна поглед. Очите му бяха мътно сини.

- Да се махаш оттука! – изръмжа злобно.

Пешеходеца замръзна от изненада. Клошарят го гледаше отдолу с поглед, пълен с ненавист.

- Да се махаш оттука – повтори. Гласът му приличаше на ръмжене.

Пешеходеца бръкна ръце в джобовете и си придаде нехаен вид. Неочаквано го осени ужасната мисъл, че чинийката не е била предназначена за милостиня. Изведнъж се почувства зле.

- Исках само да помогна – рече.

Сакатият изведнъж подскочи като пружина. С неподозирана пъргавина докопа една от найлоновите торбички зад гърба си и го замери с нея.

- Махай се! Мамка ти дейба! – крещеше като полудял и се мяташе сред купищата пластмасови шишета, които хрущяха под тежестта му. Разноцветните торбички полетяха по площада.

Пешеходеца се оттегли на безопасно разстояние, наблюдавайки смаяно истерията на сакатия. Той продължаваше а крещи и да се мята сред купчината боклуци.

Площадът бе абсолютно пуст. Дори охраната на областната администрация се бе прибрала зад стъклените врати в хладните обятия на климатиците.

- Познавам го този – каза Васко и отпи от чашата си. – Той е ненормален. Цялата зима изкара на открито в парка. Увещаваха го да отиде в приют, а той гонеше социалните работници с камъни. Даже вестниците писаха.

- А ти откъде имаш пет лева? – поиска да узнае Ванко. Заяждаше се. Чашата с водка пред него бе четвърта поред.

   

Пешеходеца се изчерви. Изведнъж съжали, че им е разказал всичко това.

- Имам – отвърна кратко.

 Тенчо кръчмарят се показа зад бара с молив, затъкнат зад дясното си ухо. С този молив на плешивата си глава приличаше тъкмо на кръчмар.

- Някой иска ли още нещо, че затваряме.

 Васко понечи да поръча по още едно за всички, но нещо го спря. Погледна със съжаление към останалата една единствена глътка в чашата си и се примири.

- И какво? Затова ли не си пусна фиша? Като онзи, дето тръгнал да си купува обувки, но по пътя срещнал човек без крака и се отказал.

Останалите се разсмяха.

- И за какво да му даваш пет лева? Тоя идиот мрази целия свят. Доколкото знам, собствените му деца са го изгонили, защото е истински изрод. И откъде наистина имаш пет лева? – продължи Ванко тенекеджията.

- Защо не иска да отиде в приют? – попита Тенчо.

- Не искал помощ от никого. Не искал нищо – обясни Ванко.

- Няма човек, който да не иска нищо – отсече кръчмарят. – Всеки иска. И го иска на вересия. Аз не давам на вересия, де – допълни веднага.

Останалите се разсмяха. Даваше. Най-дълъг бе списъкът на Пешеходеца, макар дългът му да бе най-скромен – повечето неплатени поръчки бяха за лимонада и някой друг сладолед за малкия.

- Е, този не иска нищо – настоя Васко. – Живее само от инат към Господ. А нашият тръгнал да му дава пет лева.  

- Беззащитното помага на безнадеждното – успя да вметне Тенчо. Беше се върнал зад бара и нареждаше бутилките обратно на лавиците.  

- Кажи, кажи за фиша – продължи да се будалка Васко. Защо не го пусна в тотото? Да не би тези пет лева да ти бяха последните? – той избухна в смях.

  

- Защото не беше мой – едва чуто каза Пешеходеца. – Сакатия го изтърва, докато мяташе боклуците по мен. Намерих го на тревата.