Пешеходеца почти се се спъна в колелото, което едва се виждаше сред избуялата трева в градинката зад блока.
Уличните лампи още светеха и той видя отблясък от детския велосипед миг преди да се спъне и да се сгромоляса върху него. Колелото лежеше с изкривено кормило до пейката.
Времето между пет и половина и шест сутринта в средата на май е разделното време между нощта и деня. Уличните лампи още светят, но и безплатното слънце си пробива път сред мрака.
На асфалта бе светло, но в градинките между блоковете цареше все още нощ – храстите и дърветата бяха обгърнати в мистични, причудливи сенки.
Пешеходеца ставаше всяка сутрин в пет и обикаляше квартала. Разходката не му се отразяваше нито добре, нито зле – просто бе въпрос на навик.
Натъкна се на детското колето в градинката на четвъртия блок. Приседна на пейката и се зачуди. Велосипедът бе забравен от някое дете снощи – това бе ясно. Не беше ясно само как през нощта не бе отмъкнато от ордите дрипльовци цигани, които обикаляха кварталите и тарашеха мазета, входове, градинки, автомобили.
Преди година бяха откраднали колетото на Мартин посред бял ден – детето го бе оставило за минута пред входа, за да се качи да пие вода. Като се върнало – няма колело. И никой нищо не бе видял.
Пешеходеца приседна на пейката и измъкна цигара от пакета. Твърдо реши да изчака някой от съседите да излезе от отсрещния вход, за да му повери забравеното колело.
След третата цигара се разколеба. Минаваше шест и половина, а трябваше да приготви Мартин за училище. Малкият, като всяко дете, спеше до последната възможна минута, а после препускаше из апартамента в желанието си да се измие, закуси и облече за един миг.
Абе тия хора не ходят ли на работа, ядоса се Пешеходеца. Наближаваше седем, а от входа отсреща не бе излязъл никой. Само шефове ли живеят в този блок?
В една десететажна жилищна сграда има хора колкото цяло село. Обаче за разлика от селото, обитателите на блока не се познават. Интересна работа, мислеше си Пешеходеца, поглеждайки отчаяно часовника. Седем без пет.
Най-после от входа излезе забързан мъж и хукна към спирката. Пешеходеца размаха ръце и застана на пътя му. Човекът спря и го изслуша. Хвърли разсеян поглед на колелото в тревата.
- Аха. На хулиганчето Янко е. На втория етаж. Познах го по червените гуми.
Пешеходеца едва сега забеляза тънката червена ивица по черните велосипедни гуми. Мъжът с погледна крадешком към часовника си и отпраши. Зад дърветата се чуваше боботенето на градския автобус, който пълзеше към спирката.
Пешеходеца откри звънеца във входа и го натисна. От прозореца се показа начумерен дядка, но като разбра за какво звънят, промени изражението си и затрополи веднага по стълбите.
- На внучето е. Калпазанин. Добре, че не са го откраднали през нощта. Благодарско, че си го пазил – редеше дядката, докато изправяше колелото. После го затика към мазето.
Пешеходеца се изстреля към апартамента си, вземайки по три стъпала наведнъж.
Мартин се бе събудил и шляпаше бос по коридора.
- Закъснявам бе, тате, седем и десет е – измрънка малкият, докато измъкваше през глава горнището на пижамата.
- Влизай в банята да се измиеш, докато ти приготвя закуската – изкомандва Пешеходеца и отвори хладилника. Нямаше пари да даде на Мартин, а часовете им продължаваха докъм два следобед. Малкият прегладняваше. Вече го бе срам да носи в училище сандвич, увит в найлонова торбичка, затова се тъпчеше сутрин колкото може и даянеше така докато се прибере.
- Някакво дете си е забравило снощи колелото в градинката, та досега го пазих да не го откраднат – викна Пешеходеца към коридора, докато бързешком мажеше маргарина на филията.
Мартин се появи разчорлен, но измит, и приседна на масата.
- Затова се забавих - обясни Пешеходеца. Децата проявяват учудваща солидарност, та се надяваше извинението да е приемливо.
- За чуждите хора си готов на всичко – промърмори малкият и захапа филията.
Пешеходеца замръзна с ръка във въздуха.
Стана от масата и отиде до коридора за гребен. Държаха го на малка полица до огледалото. Прекара гребена по разчорлената, още мокра коса на детето.
- Това от майка си ли си го чувал?
Мартин преглътна последния залък и изви очи нагоре.
- Не помниш ли колко те молех да потърсим из квартала моето колело, когато го откраднаха? Ама не ти не искаше.
Пешеходеца преглътна мъчително. Така беше. Но как да търсят в цял квартал, където хората на всичко отгоре не се познават?
- Беше все едно да търсиш игла в купа сено – отвърна.
- А мама каза, че ако е за чужди хора, ще направиш всичко, но не и за нас – обвинително каза синът му и събра трохите по масата на купчинка. – И каза, че се страхуваш да не го намериш, защото ще те срам да го поискаш.
Пешеходеца премълча. Наистина, щеше да му е трудно да каже ”Това колело е мое”. Но със сигурност можеше да каже: “Колелото е на сина ми”.
Обвиненията на бившата му жена бяха познати. Клевети.
- Как да го търсим в цял квартал? – промърмори. – Един блок е колкото цяло село.
Мартин бе готов за училище и стоеше в коридора.
- Да, ама само моето колело е с червени гуми.
И тръшна вратата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар