Келешът

На пръв поглед двайсетачката изглеждаше съвсем наред. Но не беше. Банкнотата бе фалшива и това стана ясно забележимо, когато Ванко тенекеджията взе друга двайсетачка в лявата ръка. Ментето бе с по-тънка хартия, при сравнението между двете изглеждаше като изпрана.

Иначе си имаше всичко – и блестящата лентичка отстрани, и воден знак, и сериен номер, и изображенията си бяха наред.

Ванко се напъна, но не успя да си спомни точно кой от клиентите му бе пробутал ментето – през гаража му този ден бяха преминали десетина коли. Би могъл да е всеки. И не бе задължително да го е прецакал нарочно. Наистина човек трябваше да се вгледа, за да заподозре измамата.    

Усилието да си спомни лицата на клиентите усили главоболието му и го подсети, че е време за “Свирката”. След сутрешния си махмурлук с огромно усилие се бе ограничил до четири бири, които само временно притъпяваха болката. Една ракия щеше да реши проблема и Ванко претупа набързо хладния душ и с още мокра коса забърза към кварталната кръчма.

От близо седмица Тенчо кръчмарят ги тровеше с някаква незнайна карнобатска ракия, която беше евтина наистина, но пък докарваше убийствено главоболие на следващия ден. Пътем Ванко извади парите от джоба си и откъсна ъгълчето на фалшивата двайсетачка. Щеше да я пробута на Тенчо. В крайна сметка все трябва да има някаква справедливост в тоя живот.

В “Свирката” редовните вече бяха заели масата в ъгъла и пляскаха белот. Ванко си взе от бара сто грама и подаде банкнотата с откъснатия ъгъл. Тенчо я метна небрежно в чекмеджето при останалите и му върна ресто. Майсторът си взе чашата и приседна до останалите да наблюдава играта.

Двайсет минути по-късно в кръчмата съсредоточено влезе Пешеходеца, следван по петите от сина си Мартин. Пешеходеца беше съсредоточен, защото днес бе взел парите си от бюрото по труда. Деветдесет и два лева. Парите са като пясък в шепата – колкото повече мърдаш пръсти, толкова повече пясък изтича. Но как може да си жив и да не мърдаш пръсти, мислеше си Пешеходеца.

На връщане бе мръднал до Енергото да плати тока. Сметката му бе трийсет и осем лева. На излизане от омразната сграда разполагаше с един петдесетак, две банкноти по два лева и дребни монети. В списъка с вересиите на Тенчо висеше с осемнайсет.

В другия ъгъл на помещението, по диагонал на картоиграчите, бе седнал бай Янчо, осемдесет и кусур годишен пенсионер от квартала. Дъртакът си падаше по сладолед и си купуваше един от най-скъпите – “Магнум”. Сега седеше сам на масата и лакомо гребеше с лъжицата. Мартин се загледа в него и преглътна. После гузно отмести поглед.

- Тенчо, дай един голям сладолед на малкия – прогърмя гласът на Пешеходеца.

- “Магнум”-ът е два и петдесет – отвърна кръчмарят.

- Нека!

Тенчо донесе шарената пластмасова кофичка и я постави заедно с малката лъжичка пред Мартин. Малкият погледна възторжено към баща си. Пешеходеца изви поглед към прозореца и се постара да изглежда величествено.

- Сметни ми и вересиите, да ти ги платя – подхвърли с гордост  петдесетачката.

Кръчмарят се върна зад бара и извади тефтера. Скъса листа с името на Пешеходеца и се върна с рестото при масата му.

Сцената бе наблюдавана вяло от картоиграчите. Ванко обаче бе забил поглед в ръцете на кръчмаря. Едната банкнота бе с откъснато ъгълче.

Тенекеджията се задави с глътката ракия и се закашля. Лицето му почервеня. Васил докторът го потупа по гърба.

- По-кротко с ракията, няма да ти избяга – смъмри го свойски и посегна към картите.

Ванко се съвзе и отново погледна към масата на Пешеходеца. Той прибираше рестото си – двайсетачката менте, няколко по два лева и стотинки.

- Пешеходец, ти няма ли да ми върнеш десетте лева? – гласът на майстора бе прегракнал.

Плясъкът на картите секна. И четиримата го изгледаха изненадано. Пешеходеца дължеше на всички дребни суми още от пролетта, но те знаеха на какво дередже е и му влизаха в положението.

- Келеш! – процеди някой през зъби.

Пешеходеца погледна безпомощно към тенекеджията. В него нямаше нищо величествено, когато попита:

- Сега ли?

- Кога, ако не сега? – отвърна строго майсторът.

Пешеходеца бавно прекоси помещението и му подаде двайсетачката. Ванко побърза да я вземе и я сбута между останалите. Всички впериха погледи в ръцете му. Имаше поне десетина банкноти от по двайсет лева, няколко по десет, петолевки. Цяла бала.

Ванко припряно извади един десетак и го подаде на Пешеходеца.

- Заповядай.

Той взе банкнотата без да продума и се върна при малкия. Мартин бе облизал кофичката и се правеше, че зяпа през прозореца. Всъщност бе наострил уши и не пропускаше нито дума.

Пешеходеца го хвана за ръка и си тръгнаха.

Картоиграчите се размърдаха. Захари посегна към купчината карти, разбърка ги и започна ново раздаване.

Ванко избута настрани пълната си чаша и се изправи.

- Айде. До утре вечер.

Никой не му отвърна. Всички се бяха вторачили в картите си и ги изучаваха задълбочено.

Тенекеджията тръгна с тежки стъпки към вратата.

- Келеш – чу приглушен глас зад гърба си. Не бе сигурен кой точно от четиримата беше.

Почеса се зад ухото и излезе.