Пропадането на Испания

Времената бяха вълчи, а Пешеходеца беше разведен, безработен и с дете.

В ламаринената кръчма “Свирката” постоянните клиенти бяха седем осем, но наминаващите отвреме навреме поддържаха необходимата бройка. Свободните места  никога не надвишаваха маса и половина.

В началото на пролетта съотношението временно се променяше в полза на празните столове, защото Тенчо изнасяше три маси, държани дотогава в склада, на тротоара пред кръчмето. Постоянните клиенти обаче упорито продължаваха да се навират в задименото помещение.

В петък вечерта на 26 април в “Свирката” имаше точно толкова клиенти, колкото и през останалите дни на седмицата. Наплив заради уикенда нямаше и никога не бе имало. Редовните си бяха тук всяка вечер и петъкът не бе повод за промяна на статуквото.

Двете маси в ъгъла бяха долепени една до друга още в понеделник В неделя, когато не работеше, Тенчо премиташе пода на заведението и подреждаше масите, но още в понеделник двете отново се долепяха, за да съберат компанията. Оставаха си така до следващата неделя.

Пешеходеца не пиеше. Навярно затова винаги имаше унило изражение, докато останалите ставаха все по развеселени с напредването на вечерта. Този път обаче изглеждаше направо съсипан.  

- Испания пропада.

Отговорът дойде едва след третото запитване. Всички обаче разбраха. Пропадаше не самата Испания, а дълго подготвяният гурбет на Пешеходеца. Още в началото на януари бе започнал да събира пари и документи за работа в чужбина. Посредническата фирма го бе одрусала с непосилната сума от четиристотин и петдесет лева, събрана от роднини и приятели. Четирима от седмината край масата всъщност бяха кредитори. Трима се бяха бръкнали с по десетачка, а Васил докторът бе извадил цели двайсет.

- Заборчнях – обобщи мрачно Пешеходеца и викна на Тенчо да му донесе една лимонада. Още няколко стотинки отгоре върху дълговете едва ли щяха да влошат положението. 

- Нали всичко беше уредено – обади се без капка враждебност Ванко тенекеджията. Той бе един от кредиторите. Вадеше си хляба си изчукване на ударени коли и обичаше занаята си. За разлика от живота, когато извиеш ламарината по определен начин, тя си оставаше така. За него десет лева бяха просто един удар с чука.

- Ще ти върнат ли парите? – неспокойно се завъртя на стола Захари, също кредитор.

Пешеходеца отвърна кратко:

- Ха!

И надигна лимонадата.

Всъщност никой не знаеше каква е професията на Пешеходеца. Разбираше от всичко. Обичайните теми на разговор в “Свирката” бяха повреденият бойлер на доктора, течащият покрив на Тенчо, или отоплението с газ. Пешеходеца бе компетентен по всякакви въпроси. В Испания се бе цанил да бере ягоди на полето и никой от групата не се съмняваше, че знае как се прави това.

Пешеходеца беше безработен толкова отдавна, че успя да открие трудовата си книжка едва след три дни ожесточено претърсване на малкия си апартамент. Когато се вгледа в печатите от предприятията, в които бе работил, те не събудиха никакви спомени. Сякаш всичко бе ставало в някакъв друг живот.

- Какво се прецака? – попита Васил докторът, нетърпелив да научи причината за пропадането на Испания. 

Пешеходеца отпи лимонада направо от шишето и облиза устни.

- Синът ми... – започна.

Групата чакаше търпеливо.

- Нали е в първи клас, учат буквите. Драска навсякъде, където завари.

 Останалите кимаха разбиращо. Повечето  имаха деца и прекрасно разбираха за какво става дума.

- Докопал ми международния паспорт – Пешеходеца млъкна и ги изгледа. Те мълчаха и чакаха.

- Ами, ето го – той  хвърли документа на масата и въздъхна:

- А трябваше да заминавам в понеделник.

Всички се вторачиха в разтворения паспорт. На титулната страница, на която се мъдреше снимката на Пешеходеца, бе надраскано с черен флумастер с разкривен детски почерк и тлъсти букви: “Тати обичам те”.

Всички мълчаха.

Пешеходеца се размърда.

- Тенчо, дай една бира – викна прегракнало към бара.

- Охо! Цяла бира ли! – присмехулно се обади кръчмарят.

- Цяла! – непоколебимо отвърна Пешеходеца.