Топлината на свещта

Пешеходеца дори не си спомняше откога не е давал пари назаем. Случвало се е, разбира се, но много отдавна, в друго време и друг живот.

Повечето хора не обичат да дават заеми. За Пешеходеца обаче това беше доказателство, че съществува, че го има. Че поне нещо, макар и дребно, зависи от него в тази огромна шарена въртележка, в която нищо не зависи от човека.

За съжаление, през последните лениви години, вече цяла върволица, не бе откривал в себе си доказателство за живот.

Затова потръпна вътрешно, когато в сряда вечерта в „Свирката” Васил докторът каза:

- Мама му стара, изпускам страшно изгодна кола заради сто лева.

Табладжиите извиха глави към него, а трополенето на зарчетата секна. Ванко тенекеджията го погледна въпросително.

- Един колега заминава да работи в чужбина. Продава опела си за шест хиляди. Колата е на четири години, перфектна. Струва поне двойно.

Ванко кимна. Немските коли държаха цена. Доколкото можеше да прецени, сделката наистина я биваше.

- Сто лева! – изсмя се той. – Защо не се пазарите? Бутни му цената с една стотачка, какво толкова.

Докторът отпи от водката си.

- Ами аз се пазарих. – въздъхна. – Колегата в началото искаше осем бона. Смъкнахме до шест, за повече не иска да чуе. Прав е човекът – добави и отново надигна чашата.

Зарчетата изтрополяха. Ситуацията бе изяснена и табладжиите подновиха играта.

- И не можеш да намериш сто лева? – подигравателно попита Ванко.

- Събрах, колкото можах – тросна се докторът. – Докарах ги до пет и деветстотин. А заплата – другата седмица. Колегата обаче лети в петък и не може да чака.

Пешеходеца напипа банкнотите в джоба си. Днес бе взел парите си от бюрото по труда. Сто трийсет и осем.

С осемдесет и два от тях обаче трябваше да плати тока. Крайният срок изтичаше следващата сряда. Не го ли стореше още утре, рискуваше да стои на тъмно. Изкушения всякакви.

Ако ги дадеше на Васил доктора обаче, бяха на абсолютно сигурно място. Като в банка.

- Аз ще ти дам сто лева – каза.

В „Свирката” настана тишина като след гръмотевица.

Ръката, с която надигаше водката, застина пред лицето на доктора. Той бавно остави чашата на масата.

- Пешеходец, остави тая работа – рече.

 Имаше нещо извратено в това да вземеш назаем от най-големия бедняк.       

Ванко тенекеджията се опита да преброи наум парите си. Двеста, двеста и няколко лева. Плъзна ръка към джоба си, но погледна сиящото лице на Пешеходеца и се отказа. Поклати глава.

- Какво им е на моите пари? Да не са по-лоши от другите? – попита Пешеходеца. – Докторе, кога взимаш заплата?

- В понеделник.

- Тогава до вторник – рече Пешеходеца.

Извади от джоба си двете петдесетачки и ги постави на масата.

Васил докторът се вкамени. Погледна към останалите, но всички мълчаха. Той разкърши рамене.

После се пресегна и взе парите.

- Добре.

Лицето на Пешеходеца грейна.

Тенчо кръчмарят ги бе наблюдавал безмълвно иззад бара. Поклати неодобрително глава и се върна към сметките си.

Във вторник вечерта Васил докторът влезе посърнал в „Свирката”. Пешеходеца бе пристигнал само преди минути и седеше самотен до прозореца. Другите още ги нямаше.

- Стана засечка -  рече докторът и приседна с неудобство в края на масата.

Пешеходеца го погледна с ням въпрос. Утре е сряда, помисли си, но запази самообладание.

- И на вас ли ви бавят заплатите?

- Не, не – отрече докторът. – Но ги превеждат по сметка. Обаче се оказа, че картата ми е изтекла. Отидох в банката да я подновя, но ми казаха, че ще мога да тегля пари след седем дни.

Бе изрекъл всичко на един дъх. Погледна към Пешеходеца, но той изглеждаше невъзмутим.

- Няма нищо - каза той. – Голяма работа.

- Обиколил съм всички приятели за заеми заради скапаната кола, но ако трябва, пак ще ида – рече докторът.

- О, няма нужда – отвърна Пешеходеца.

Проклетата сряда измина, а в четвъртък бе финалът на турнира по табла. Играчите хвърляха настървено заровете, заобиколени от разгорещени зяпачи. Дори Тенчо кръчмарят хвърляше по едно око. Играеха със залози, а това вече превръщаше играта в част от живота.

Пешеходеца пиеше лимонадата си на съседната маса и слушаше разсеяно трополенето на заровете по дъската и възклицанията на публиката.

- Еци! – възторжено обяви единият от играчите. Пешеходеца следеше разсеяно играта.

В „Свирката” влезе синът му и го потърси с поглед. После се втурна към него.

- Тате, нямаме ток!

- По-тихо, Мартине! – изсъска Пешеходеца.

Никой не им обърна внимание.

Чу само Тенчо кръчмарят.

Лицето му се изопна, посегна към чекмеджето, където държеше парите. После съобрази, че минава седем часа и касите на Енергото отдавна са затворени. Поклати глава и се загледа замислено през прозореца.

Пешеходеца хвана Мартин за ръката и незабелязано напуснаха кръчмата. Навън вече се бе смрачило, прозорците на съседните блокове светеха. Откъм улицата се виждаше тяхната кухня, единствена потънала в мрак.

Двамата прекосиха мълчаливо парка и влязоха в блока. Пешеходеца стисна малката ръка на сина си и го поведе по стълбите. Когато влязоха в апартамента я пусна и опипом стигна до кухнята, където държеше кибрита. Запали свещ и я закрепи на масата.

Откакто Катя ги бе напуснала, Пешеходеца се бе превърнал в превъзходен готвач. От нищо правеше вкусотии. Сега обаче трябваше на надмине себе си и да приготви вечеря без помощта на печката.

Наряза сирене, откри в хладилника десетина маслини, отвори кутия с маргарин. Нареди всичко на масата.

Мартин седна срещу него. Свещта осветяваше малката стая с мека трепкаща светлина. Малкият протегна ръка към нея.

- Свети – каза.

После добави:

- И топли.

Пешеходеца също протегна длан към трепкащото пламъче.

- Да – потвърди. – И топли.             

     

Животът е проста игра

Тримата мъже пред вратата имаха заплашителен вид. Женицата за миг се поколеба, но после се отлепи от шпионката и отвори.

- Ние сме от Вик – каза брадясалият.

От представянето нямаше нужда. И тримата носеха сини фанелки с надпис “ВиК” на гърдите си.

- Трябва да ви спрем водата – с известно неудобство допълни мъжът. – Имате неплатени сметки за двеста лева.

Жената инстинктивно отстъпи крачка назад в тъмния коридор на апартамента. Прекрасно знаеше откога не е плащала водата. От осем месеца. Откакто я изхвърлиха от цеха.

Тримата влязоха. Тя мълчаливо отвори вратата на банята, светна лампата и посочи водомера под мивката.

Пешеходеца беше последен. Като новак мъкнеше чантата с инструментите и скобата, която щяха да сложат на водомера и да спрат водата в жилището.

- Мат! – каза ликуващо Кирчо, бъдещият адвокат.    

Пешеходеца облиза напуканите си устни и се вторачи в дъската. Тази вечер в “Свирката” бяха шестима. Всички извиха глави и огледаха ситуацията на шахматното поле. Царят на Пешеходеца бе заклещен в ъгъла и нямаше мърдане. Абсолютен мат.

- Шахът е мъдра игра – изтърси Кирчо. Това бе любимата му фраза по време на играта. Използваше я обикновено когато е затруднен в следващия си ход, придружена с ожесточено чесане по темето. Или тогава, когато не се сещаше какво друго да каже.

- Много тъп мат – оцени играта Васил докторът. – Имаше страшно силни ходове, но изигра най-слабите. А партията беше твоя.

Пешеходеца кимна. Бе загубил нелепо три поредни игри.

Отмести дъската и доля останалата лимонада в чашата си. Отпи, но не почувства сладостта й. Беше топла като пикня.

- Разкажи за новата работа – смени темата Ванко тенекеджията. Всички в “Свирката” знаеха, че днес бе първият му работен ден от много време насам.

Интересуваха се.

- Отвратителна – лаконично отвърна Пешеходеца. През деня с наказателната група бяха обиколили седем адреса. Навсякъде бе едно и също.

- Дааа – замислено поглади брадичката си Васил докторът. – Натресли са те на първа линия. Но може след време да те преместят на друга длъжност – добави успокоително.

Пешеходецът безнадеждно поклати глава. Ако има нещо хубаво, което да се случи на човек, то със сигурност няма да се случи на Пешеходеца.

- Абе, какво толкова му мислиш – жизнерадостно подхвърли Ванко. – Щом им спират водата, значи не са я плащали. Аз как си я плащам!

Пешеходеца му хвърли бегъл поглед и понечи да каже нещо, но се отказа. Раменете му хлътнаха още повече. Посегна към лимонадата, но чашата бе празна.

Настана тягостно мълчание. Дори Тенчо кръчмарят не продумваше, зает със сметките в мазния си тефтер.

- Утре вечер те чакам за реванш – бодро каза Кирчо. – Много бой изяде днес.

Бъдещият адвокат се пресегна и остави кутията на шаха над хладилната витрина на “Кока кола”. Там криеха и двете тестета карти.

- Защо вечерта? Още на обяд – тихо отвърна Пешеходеца.

Кирчо учеше за изпити и за разлика от останалите идваше в “Свирката” и през деня за една бърза обедна бира.

И шестимата се втренчиха изненадано в Пешеходеца. Явно на следващия ден ВиК щеше да има един работник по-малко.

- Тате, тате, ще ни водят на екскурзия – посрещна го Мартин още в коридора. Малкият подскачаше щастливо около него, докато си сваляше обувките. Пешеходеца се спря навреме и вместо “колко?”, попита:

- Кога?

- Другата седмица. Ще видим Бачковския манастир – припряно обясняваше Мартин, обикаляйки баща си. Пешеходеца влезе с тежки стъпки в хола и се тръшна на креслото. Малкият приседна на страничната облегалка и го прегърна.

– Ще ходим целият клас – добави замечтано.

Пешеходеца въздъхна.

- Печеля служебно три на нула – обяви триумфално Кирчо  следващата вечер още щом Пешеходеца пристъпи прага на “Свирката”. Минаваше седем часа, посещаемостта в кръчмата бе над средната – цели осем души. Шахматната дъска бе на празната съседна маса, фигурите подредени и строени за бой. Пешеходеца само ги погледна, но ги подмина и седна до другите.

- Дай една лимонада – подвикна през рамо към Тенчо, но кръчмарят вече му я носеше.

- Не се яви на срещата на обяд, печеля – повтори самодоволно бъдещият адвокат. Пешеходеца надигна студената лимонада.

- Бях на работа – обясни.

Кирчо отвори уста да каже нищо, но Пешеходеца го изпревари:

- Животът е проста игра.                  

Келешът

На пръв поглед двайсетачката изглеждаше съвсем наред. Но не беше. Банкнотата бе фалшива и това стана ясно забележимо, когато Ванко тенекеджията взе друга двайсетачка в лявата ръка. Ментето бе с по-тънка хартия, при сравнението между двете изглеждаше като изпрана.

Иначе си имаше всичко – и блестящата лентичка отстрани, и воден знак, и сериен номер, и изображенията си бяха наред.

Ванко се напъна, но не успя да си спомни точно кой от клиентите му бе пробутал ментето – през гаража му този ден бяха преминали десетина коли. Би могъл да е всеки. И не бе задължително да го е прецакал нарочно. Наистина човек трябваше да се вгледа, за да заподозре измамата.    

Усилието да си спомни лицата на клиентите усили главоболието му и го подсети, че е време за “Свирката”. След сутрешния си махмурлук с огромно усилие се бе ограничил до четири бири, които само временно притъпяваха болката. Една ракия щеше да реши проблема и Ванко претупа набързо хладния душ и с още мокра коса забърза към кварталната кръчма.

От близо седмица Тенчо кръчмарят ги тровеше с някаква незнайна карнобатска ракия, която беше евтина наистина, но пък докарваше убийствено главоболие на следващия ден. Пътем Ванко извади парите от джоба си и откъсна ъгълчето на фалшивата двайсетачка. Щеше да я пробута на Тенчо. В крайна сметка все трябва да има някаква справедливост в тоя живот.

В “Свирката” редовните вече бяха заели масата в ъгъла и пляскаха белот. Ванко си взе от бара сто грама и подаде банкнотата с откъснатия ъгъл. Тенчо я метна небрежно в чекмеджето при останалите и му върна ресто. Майсторът си взе чашата и приседна до останалите да наблюдава играта.

Двайсет минути по-късно в кръчмата съсредоточено влезе Пешеходеца, следван по петите от сина си Мартин. Пешеходеца беше съсредоточен, защото днес бе взел парите си от бюрото по труда. Деветдесет и два лева. Парите са като пясък в шепата – колкото повече мърдаш пръсти, толкова повече пясък изтича. Но как може да си жив и да не мърдаш пръсти, мислеше си Пешеходеца.

На връщане бе мръднал до Енергото да плати тока. Сметката му бе трийсет и осем лева. На излизане от омразната сграда разполагаше с един петдесетак, две банкноти по два лева и дребни монети. В списъка с вересиите на Тенчо висеше с осемнайсет.

В другия ъгъл на помещението, по диагонал на картоиграчите, бе седнал бай Янчо, осемдесет и кусур годишен пенсионер от квартала. Дъртакът си падаше по сладолед и си купуваше един от най-скъпите – “Магнум”. Сега седеше сам на масата и лакомо гребеше с лъжицата. Мартин се загледа в него и преглътна. После гузно отмести поглед.

- Тенчо, дай един голям сладолед на малкия – прогърмя гласът на Пешеходеца.

- “Магнум”-ът е два и петдесет – отвърна кръчмарят.

- Нека!

Тенчо донесе шарената пластмасова кофичка и я постави заедно с малката лъжичка пред Мартин. Малкият погледна възторжено към баща си. Пешеходеца изви поглед към прозореца и се постара да изглежда величествено.

- Сметни ми и вересиите, да ти ги платя – подхвърли с гордост  петдесетачката.

Кръчмарят се върна зад бара и извади тефтера. Скъса листа с името на Пешеходеца и се върна с рестото при масата му.

Сцената бе наблюдавана вяло от картоиграчите. Ванко обаче бе забил поглед в ръцете на кръчмаря. Едната банкнота бе с откъснато ъгълче.

Тенекеджията се задави с глътката ракия и се закашля. Лицето му почервеня. Васил докторът го потупа по гърба.

- По-кротко с ракията, няма да ти избяга – смъмри го свойски и посегна към картите.

Ванко се съвзе и отново погледна към масата на Пешеходеца. Той прибираше рестото си – двайсетачката менте, няколко по два лева и стотинки.

- Пешеходец, ти няма ли да ми върнеш десетте лева? – гласът на майстора бе прегракнал.

Плясъкът на картите секна. И четиримата го изгледаха изненадано. Пешеходеца дължеше на всички дребни суми още от пролетта, но те знаеха на какво дередже е и му влизаха в положението.

- Келеш! – процеди някой през зъби.

Пешеходеца погледна безпомощно към тенекеджията. В него нямаше нищо величествено, когато попита:

- Сега ли?

- Кога, ако не сега? – отвърна строго майсторът.

Пешеходеца бавно прекоси помещението и му подаде двайсетачката. Ванко побърза да я вземе и я сбута между останалите. Всички впериха погледи в ръцете му. Имаше поне десетина банкноти от по двайсет лева, няколко по десет, петолевки. Цяла бала.

Ванко припряно извади един десетак и го подаде на Пешеходеца.

- Заповядай.

Той взе банкнотата без да продума и се върна при малкия. Мартин бе облизал кофичката и се правеше, че зяпа през прозореца. Всъщност бе наострил уши и не пропускаше нито дума.

Пешеходеца го хвана за ръка и си тръгнаха.

Картоиграчите се размърдаха. Захари посегна към купчината карти, разбърка ги и започна ново раздаване.

Ванко избута настрани пълната си чаша и се изправи.

- Айде. До утре вечер.

Никой не му отвърна. Всички се бяха вторачили в картите си и ги изучаваха задълбочено.

Тенекеджията тръгна с тежки стъпки към вратата.

- Келеш – чу приглушен глас зад гърба си. Не бе сигурен кой точно от четиримата беше.

Почеса се зад ухото и излезе.

          

Свои и чужди

Пешеходеца почти се се спъна в колелото, което едва се виждаше сред избуялата трева в градинката зад блока.  

Уличните лампи още светеха и той видя отблясък от детския велосипед миг преди да се спъне и да се сгромоляса върху него. Колелото лежеше с изкривено кормило до пейката.

Времето между пет и половина и шест сутринта в средата на май е разделното време между нощта и деня. Уличните лампи още светят, но и безплатното слънце си пробива път сред мрака.

На асфалта бе светло, но в градинките между блоковете цареше все още нощ – храстите и дърветата бяха обгърнати в мистични, причудливи сенки.

Пешеходеца ставаше всяка сутрин в пет и обикаляше квартала. Разходката не му се отразяваше нито добре, нито зле – просто бе въпрос на навик. 

Натъкна се на детското колето в градинката на четвъртия блок. Приседна на пейката и се зачуди. Велосипедът бе забравен от някое дете снощи – това бе ясно. Не беше ясно само как през нощта не бе отмъкнато от ордите дрипльовци цигани, които обикаляха кварталите и тарашеха мазета, входове, градинки, автомобили.

Преди година бяха откраднали колетото на Мартин посред бял ден – детето го бе оставило за минута пред входа, за да се качи да пие вода. Като се върнало – няма колело. И никой нищо не бе видял.

Пешеходеца приседна на пейката и измъкна цигара от пакета. Твърдо реши да изчака някой от съседите да излезе от отсрещния вход, за да му повери забравеното колело.

След третата цигара се разколеба. Минаваше шест и половина, а трябваше да приготви Мартин за училище. Малкият, като всяко дете, спеше до последната възможна минута, а после препускаше из апартамента в желанието си да се измие, закуси и облече за един миг.     

Абе тия хора не ходят ли на работа, ядоса се Пешеходеца. Наближаваше седем, а от входа отсреща не бе излязъл никой. Само шефове ли живеят в този блок?

В една десететажна жилищна сграда има хора колкото цяло село. Обаче за разлика от селото, обитателите на блока не се познават. Интересна работа, мислеше си Пешеходеца, поглеждайки отчаяно часовника. Седем без пет.

Най-после от входа излезе забързан мъж и хукна към спирката. Пешеходеца размаха ръце и застана на пътя му. Човекът спря и го изслуша. Хвърли разсеян поглед на колелото в тревата.

- Аха. На хулиганчето Янко е. На втория етаж. Познах го по червените гуми.

Пешеходеца едва сега забеляза тънката червена ивица по черните велосипедни гуми. Мъжът с погледна крадешком към часовника си и отпраши. Зад дърветата се чуваше боботенето на градския автобус, който пълзеше към спирката.

Пешеходеца откри звънеца във входа и го натисна. От прозореца се показа начумерен дядка, но като разбра за какво звънят, промени изражението си и затрополи веднага по стълбите.

- На внучето е. Калпазанин. Добре, че не са го откраднали през нощта. Благодарско, че си го пазил – редеше дядката, докато изправяше колелото. После го затика към мазето.

Пешеходеца се изстреля към апартамента си, вземайки по три стъпала наведнъж.

Мартин се бе събудил и шляпаше бос по коридора.

- Закъснявам бе, тате, седем и десет е – измрънка малкият, докато измъкваше през глава горнището на пижамата.

- Влизай в банята да се измиеш, докато ти приготвя закуската – изкомандва Пешеходеца и отвори хладилника. Нямаше пари да даде на Мартин, а часовете им продължаваха докъм два следобед. Малкият прегладняваше. Вече го бе срам да носи в училище сандвич, увит в найлонова торбичка, затова се тъпчеше сутрин колкото може и даянеше така докато се прибере.

- Някакво дете си е забравило снощи колелото в градинката, та досега го пазих да не го откраднат – викна Пешеходеца към коридора, докато бързешком мажеше маргарина на филията.

Мартин се появи разчорлен, но измит, и приседна на масата.

- Затова се забавих - обясни Пешеходеца. Децата проявяват учудваща солидарност, та се надяваше извинението да е приемливо.

- За чуждите хора си готов на всичко – промърмори малкият и захапа филията.

Пешеходеца замръзна с ръка във въздуха.

Стана от масата и отиде до коридора за гребен. Държаха го на малка полица до огледалото. Прекара гребена по разчорлената, още мокра коса на детето.

- Това от майка си ли си го чувал?

Мартин преглътна последния залък и изви очи нагоре.

- Не помниш ли колко те молех да потърсим из квартала моето колело, когато го откраднаха? Ама не ти не искаше.

Пешеходеца преглътна мъчително. Така беше. Но как да търсят в цял квартал, където хората на всичко отгоре не се познават?

- Беше все едно да търсиш игла в купа сено – отвърна.

- А мама каза, че ако е за чужди хора, ще направиш всичко, но не и за нас – обвинително каза синът му и събра трохите по масата на купчинка. – И каза, че се  страхуваш да не го намериш, защото ще те срам да го поискаш.

Пешеходеца премълча. Наистина, щеше да му е трудно да каже ”Това колело е мое”. Но със сигурност можеше да каже: “Колелото е на сина ми”.

Обвиненията на бившата му жена бяха познати. Клевети.

- Как да го търсим в цял квартал? – промърмори. – Един блок е колкото цяло село.

Мартин бе готов за училище и стоеше в коридора.

- Да, ама само моето колело е с червени гуми.

И тръшна вратата.           

Плачът на детето

Малкият Мартин ревеше вече втори час. Гласът му прегракна. Отвреме навреме замлъкваше, за да напомни отново за себе си след минута с безпомощно хълцане.

Пешеходеца седеше в креслото срещу прозореца, правеше се че зяпа навън и стискаше зъби. Отлично знаеше за какво плаче синът му. Проклетото списание излизаше всеки месец и струваше четири лева. Беше пълно с цветни рисунки на анимационни герои от телевизионни сериали. Пълен боклук. Веднъж Пешеходеца бе разлистил един брой – в цялото списание имаше едва осем изречения.

Малкият отново писна. Не плачеше като глезените деца – пискливо и натрапчиво, а с някакво дълбоко отчаяние. Ревът му идеше отвътре. Бе се свил на дивана, прегърнал възглавницата като удавник, а тялото му потръпваше конвулсивно.

Пешеходеца отново изви поглед навън. Нямаше смисъл да бърка в джоба, три пъти бе броил парите – точно осем лева и тринайсет стотинки. Беше петък, помощта за безработни от бюрото по труда щеше да вземе чак в понеделник. Разполагаше с по два лева и три стотинки на ден, беше ги пресметнал. Хляб, кисело мляко и евентуално някоя евтина глезотия за Мартин.

Хлапето си пое въздух на пресекулки и се умълча.

Пешеходеца си спомни как преди няколко години, докато жена му още не го бе напуснала, прекараха безсънна нощ край леглото му. Беше още почти бебе, но ревеше като първолак – мощно и пронизително. Тогава беше за камионче.

Спомни си как се лутаха от стая в стая, как през минута долепяха длан на челото му да проверят дали няма температура, как се обвиняваха взаимно – тя него в скъперничество, а той нея – в лекомислие.

В отчаянието си тогава жена му тръгна към телефона в коридора да звъни на Бърза помощ, но пътем се наведе над детското легло и вместо длан, допря устни на челото му. И го целуна.

Преди да успе да стигне до телефона, малкият бе спрял да плаче.

По-късно често си спомняха тази случка. Виждаш ли, детето има най-голяма нужда от обич, натякваше му тя. Сякаш не го знаеше.

Той се изправи и приближи до свития на кълбо Мартин. Малкият бе забил неподвижен поглед в пода и изучаваше безнадеждно шарката на килима.

Пешеходеца се наведе и го целуна по мократа от сълзите бузка. Никаква реакция. Мартин дори не го погледна, само пое дълбоко въздух и изрева отново.

Пешеходеца въздъхна. Какво да се прави - децата растат.

Бръкна в джоба, напипа парите и тръгна към вестникарската будка до кварталния магазин.

Когато навря лъскавата корица пред очите му, Мартин я гледа почти минута, преди да реагира. После бавно се изправи и го запрелиства. Пешеходеца се настани на креслото си, като се опитваше да не го гледа. Раменете на малкия все още потръпваха.

Капиталът им се бе стопил наполовина. Голяма работа, ще минем без кисело мляко. Ама кой пък яде кисело мляко всеки ден, в крайна сметка?

Беше се унесъл в дрямка, когато усети Мартин да го целува по брадясалата буза.

- Тате, обичам те.

Пешеходеца си спомни как последния път синът му бе изразил обичта си. В отчаяние от продължилата с години безработица бе решил да ходи на гурбет в Испания. Бе взел големи заеми, за да плати пътните, таксите за фирмата-посредник, за документи. В последния ден малкият бе нашарил международния му паспорт с флумастер. Бе написал на титулната страница точно същото - “тати, обичам те”. И го бе направил невалиден. Испания пропадна. А Пешеходеца още дължеше дребни суми на приятели.

След случката бе събрал всички важни документи в кутия от обувки и я бе скрил в най-високия шкаф на холната секция. Макар да си даваше сметка, че за пакостник като Мартин няма достатъчно високо място в целия апартамент.

- Тате, обичам те – повтори малкият и отново го целуна по брадясалата буза.

- Добре, добре – промърмори в съня си Пешеходеца. – Само не пипай кутията с документите.

Фишът на щастието

- Този фиш печели петица – каза Пешеходеца и за доказателство остави хартийката на масата.

Останалите скупчиха глави над цифрите. В ъгъла на кръчмата, високо до тавана на специална стойка бе поставен телевизор. Екранът му меко проблясваше в полумрака на помещението. В долната му част се виждаха изтеглените числа от тотото. Топките бяха подредени плътно една до друга като бели лястовици на жица.

- Този фиш не е пуснат в тотото – отбеляза разочаровано Васко. Липсваха печатите. Беше просто парче непотребна хартия, макар пет от шестте отбелязани с кръстче цифри да съвпадаха с изтеглените.

Останалите заклатиха глави. Щастието тази вечер не се намираше в “Свирката”.

Беше четвъртък – единият от двата дни в седмицата, в които се теглеха печелившите числа от лотарията. Пешеходеца се бе шлял цял ден, първо в квартала, а следобед се заби в центъра. Обичаше да върви, бавно и съсредоточено. Така мислеше най-добре. Макар че за какво му са мисли на един четиридесет и три годишен безработен, с дете в първи клас и жена, която го е напуснала. Мислите на такъв загубеняк по-скоро наподобяват жужене на мухи, които се блъскат в стъкло.

Беше края на юни. В три и половина следобед температурите наближаваха трийсет и пет градуса. Пешеходеца обаче упорито обикаляше по улиците, като все пак избираше сенчестите места. На централния площад, отстрани на парадните стълби на областната администрация, бе седнал клошар. Двата му крака бяха отрязани над колената. Мръсните крачоли на панталона му бяха подгънати и овързани с канап за бедрата.

Седеше в плътната сянка на огромната сграда, забил поглед в напуканите плочки. В тясната градинка зад него бяха нахвърляни в безпорядък десетки найлонови торбички със завързани дръжки, пълни с празни пластмасови бутилки.Ярките цветове на етикетите им създаваха усещането за селски панаир.

Пред клошаря бе поставена мръсна зелена чинийка от пластмаса. Погледът на сакатия блуждаеше около нея. Чинийката бе абсолютно празна.

Пешеходеца неочаквано спря пред него. Напипа петолевката в джоба си и я пусна в чинийката. Сакатият вдигна поглед. Очите му бяха мътно сини.

- Да се махаш оттука! – изръмжа злобно.

Пешеходеца замръзна от изненада. Клошарят го гледаше отдолу с поглед, пълен с ненавист.

- Да се махаш оттука – повтори. Гласът му приличаше на ръмжене.

Пешеходеца бръкна ръце в джобовете и си придаде нехаен вид. Неочаквано го осени ужасната мисъл, че чинийката не е била предназначена за милостиня. Изведнъж се почувства зле.

- Исках само да помогна – рече.

Сакатият изведнъж подскочи като пружина. С неподозирана пъргавина докопа една от найлоновите торбички зад гърба си и го замери с нея.

- Махай се! Мамка ти дейба! – крещеше като полудял и се мяташе сред купищата пластмасови шишета, които хрущяха под тежестта му. Разноцветните торбички полетяха по площада.

Пешеходеца се оттегли на безопасно разстояние, наблюдавайки смаяно истерията на сакатия. Той продължаваше а крещи и да се мята сред купчината боклуци.

Площадът бе абсолютно пуст. Дори охраната на областната администрация се бе прибрала зад стъклените врати в хладните обятия на климатиците.

- Познавам го този – каза Васко и отпи от чашата си. – Той е ненормален. Цялата зима изкара на открито в парка. Увещаваха го да отиде в приют, а той гонеше социалните работници с камъни. Даже вестниците писаха.

- А ти откъде имаш пет лева? – поиска да узнае Ванко. Заяждаше се. Чашата с водка пред него бе четвърта поред.

   

Пешеходеца се изчерви. Изведнъж съжали, че им е разказал всичко това.

- Имам – отвърна кратко.

 Тенчо кръчмарят се показа зад бара с молив, затъкнат зад дясното си ухо. С този молив на плешивата си глава приличаше тъкмо на кръчмар.

- Някой иска ли още нещо, че затваряме.

 Васко понечи да поръча по още едно за всички, но нещо го спря. Погледна със съжаление към останалата една единствена глътка в чашата си и се примири.

- И какво? Затова ли не си пусна фиша? Като онзи, дето тръгнал да си купува обувки, но по пътя срещнал човек без крака и се отказал.

Останалите се разсмяха.

- И за какво да му даваш пет лева? Тоя идиот мрази целия свят. Доколкото знам, собствените му деца са го изгонили, защото е истински изрод. И откъде наистина имаш пет лева? – продължи Ванко тенекеджията.

- Защо не иска да отиде в приют? – попита Тенчо.

- Не искал помощ от никого. Не искал нищо – обясни Ванко.

- Няма човек, който да не иска нищо – отсече кръчмарят. – Всеки иска. И го иска на вересия. Аз не давам на вересия, де – допълни веднага.

Останалите се разсмяха. Даваше. Най-дълъг бе списъкът на Пешеходеца, макар дългът му да бе най-скромен – повечето неплатени поръчки бяха за лимонада и някой друг сладолед за малкия.

- Е, този не иска нищо – настоя Васко. – Живее само от инат към Господ. А нашият тръгнал да му дава пет лева.  

- Беззащитното помага на безнадеждното – успя да вметне Тенчо. Беше се върнал зад бара и нареждаше бутилките обратно на лавиците.  

- Кажи, кажи за фиша – продължи да се будалка Васко. Защо не го пусна в тотото? Да не би тези пет лева да ти бяха последните? – той избухна в смях.

  

- Защото не беше мой – едва чуто каза Пешеходеца. – Сакатия го изтърва, докато мяташе боклуците по мен. Намерих го на тревата.          

Войната на Пешеходеца

Недодяланата праисторическа Нокия на Пешеходеца отново иззвъня. Това бе двадесет и шестото позвъняване за вечерта. Звукът на вехтия безформен телефон беше като квичене на прасе с нож в гърлото.

Пешеходеца изгледа безпомощно апарата. Телефонът звънеше само по веднъж и млъкваше, преди да успее да го вземе в ръце. Това се повтаряше на всеки десетина минути.

Телефонната война бе пламнала от един блуждаещ изстрел.

Пешеходеца бе направил огромно финансово усилие да купи на старо мобилния апарат за трийсет лева. Отново беше без работа, бе обиколил десетина фирми, някои проявиха вяло желание да го назначат, но искаха телефонен номер за връзка. В името на по-доброто бъдеще Пешеходеца жертва трийсетачката. Гадното беше, че времето съвпадна с рождения син на сина му. Олекналия джоб на Пешеходеца не му позволяваше подарък.

Купи му една близалка.

Малкият обаче се зарадва и на нея. Гледаше детски филм по телевизията, с издута от близалката уста, а на Пешеходеца му се ревеше.

Купи си пакет с предплатени разговори, обади се в офисите на фирмите да даде номера си и зачака добрата вест.

Телефонът звънна на третия ден. Пешеходеца го сграбчи с разтуптяно сърце, но се постара гласът му да звучи равно и спокойно.

- Ало – каза тежко в слушалката.

- Ха! – изненада се гласът отсреща. – Търся Мария.

Сърцето на Пешеходеца прескочи един удар. Това беше първото позвъняване след три дни чакане, и да се окаже грешка.

- Майната ти! – извика вбесено.

- Извинявай бе, човек, стана грешка – прозвуча в слушалката.

- Майната ти! – повтори Пешеходеца и натисна бутона за край на връзката.

Оказа се, че това е бил първия залп от ожесточена телефонна война.

Офанзивата започна още същата вечер. Допотопната Нокия изквича и докато Пешеходеца успее да го докопа, млъкна. Същото се повтори след десетина минути. На дисплея бе изписан номера на човека, който търсеше Мария.

Пешеходеца реши да отвърне с ответен залп. Набра номера, почака да даде сигнал свободно и веднага затвори. Усмихна се при мисълта как оня търчи до телефона, който онемява в мига, в който го вдига. Повтори няколко пъти същия номер и си легна.

Изквичаването на проклетата Нокия го събуди осем минути след полунощ. Протегна машинално ръка, но апаратът млъкна преди да успее да го докосне.

Пешеходеца изруга. Опита да заспи отново, но тъкмо се унесе и онзи звънна отново.

Разсънен окончателно, Пешеходеца се настани на креслото да обмисли ситуацията. Цялата работа изглеждаше направо детинска. Но пък вбесяваща. Нокията звънна отново и той подскочи във фотойойла.

Прекара цялата нощ в безсъние, вперил зачервените си очи в проклетия телефон. Квичеше през десетина минути.

- Това е някакъв айлякчия – презрително каза Ванко тенекеджията вечерта в “Свирката”, когато Пешеходеца докладва ситуацията.

- Активен безделник – изрази се по-интелигентно Васил доктора.

- Не съм мигнал цяла нощ – оплака се Пешеходеца.

Останалите го изгледаха съчувствено. Наистина имаше тъмни кръгове под очите.

- Абе да не ти пука – намеси се и Тенчо кръчмарят. На него самия не му пукаше от нищо освен от данъчна проверка. – Защо просто не изключиш телефона през нощта?

 На Пешеходеца му идеше да го разцелува. Как не се бе сетил, че тези машинки могат и да се изключват?

- Освен това - разви мисълта си Тенчо, ти си свободен по цял ден, а онзи сигурно ходи на работа. Можеш да го изтормозиш през деня.

Стратегията бе брилянтна. Пешеходеца изключи телефона веднага след седем вечерта. Малко вероятно бе от някоя фирма да го потърсят след работно време.

Спа като къпан. Сънува, че е Коледа и се намира на село да колят прасето.

Едва дочака да мине осем часа сутринта и канонадата започна. Набираше номера на човека, който търсеше Мария и веднага затваряше. Обстрелът продължи през петнайсетина минути до дванайсет на обед. Пешеходеца влезе в менюто на телефона, отиде на “изходящи повиквания” и преброи осемнайсет попадения. Врагът бе разгромен.

Милостиво му отпусна едночасово примирие по време на обедната почивка. Нека се нахрани спокойно, да събере сили за следобедната офанзива, реши той.

В един и половина отново набра номера. За негова изненада обаче противникът успя светкавично да натисне бутона за връзка и го набута с минималната такса за разговор. Пешеходеца занеше, че дори за част от секундата да е осъществена връзка, мобилният оператор го цака с една такса. Изруга ядосано.

Набра отново, като държеше пръста си на червения бутон, готов да го натисне след края на първия сигнал “свободно”. Онзи обаче реагира мигновено. Още една минимална такса.

На Пешеходеца му идеше да изхвърли дъртата Нокия през прозореца. Вместо това обаче седна и внимателно обмисли тактиката си. Звънеше на прекалено еднакви интервали, онзи бе съобразил и го чакаше. Реши да звъни първо след една минута, после след петнайсет, следваща бомбардировка – след три. Онзи няма как да си държи пръста непрекъснато на бутона.

Подейства. Пешеходеца сякаш усещаше как противникът се облива в пот и кърви от нерви.

В три и петнайсет следобед онзи вдигна бялото знаме. Заби му един SMS:

“Приятел, стига толкова. Не знаеш с кого си имаш работа. Ако си толкова сербез, пробвай се на тел. 0878 25 25 25.”

- И какво? Обади ли се на този телефон? – попита Васил докторът вечерта в “Свирката”, където правеха анализ на бойните действия. Всички се бяха забавлявали искрено на описанието на телефонните престрелки и оцениха по достойнство тактическите бойни умения на приятеля си.

 - Обадих се  - неохотно отвърна Пешеходеца.

- И на кого се оказа този телефон? – попита Ванко.

- На министъра на вътрешните работи.

Останалите онемяха, после избухнаха в смях.

Ванко предпазливо погледна навън през стъклото. Патрулки не се забелязваха.

- И какво стана? – полюбопитства Тенчо, кайто както винаги надаваше ухо иззад бара.

- Нищо – отвърна Пешеходеца. – Извиних му се, че съм объркал номера.

- А той нищо ли не каза?

- Каза – въздъхна Пешеходеца. – Прие извинението. И ми пожела приятна работа.                 

Петък вечер в “Свирката”

- Искаш ли да чукаш?

Въпросът изненада Пешеходеца и той не успя дори да се изчерви. Вдигна поглед от лимонадата си.

Предимството да си безработен е, че можеш да отидеш първи в “Свирката” и да седнеш на най-доброто място – срещу вратата. И да си постоиш сам. Недостатъкът се изразява в същото.

Въпросът бе зададен от Ванко тенекеджията, който бе подранил тази вечер. А когато Ванко кажеше “чукане”, винаги имаше предвид истински чук.

- При тебе ли? – попита с надежда Пешеходеца.

- О, не. Един колега ми се обади, че си търси помощник. Неговият го напуснал, а имал много работа и спешно търси човек. Но гаражът му е в другия край на града – обясни Ванко и се намести на стола до Пешеходеца.   

Тенчо кръчмарят се показа иззад бара и ги погледна с ням въпрос. Ванко вдигна два пръста. На езика на “Свирката” това означаваше двойна гроздова, без мезе. За салата се вдигаха и двете ръце.Тенчо кимна и ловко извади бутилката.

Сезонът на смачканите калници вече си отиваше. Автотенекеджиите си имат девиз: Всяка снежинка – левче. Същото верую изповядват и ортопедите. Сняг нямаше от два месеца и улиците вече не бяха хлъзгави, но колите, слава богу,  все още си бяха на колела и се блъскаха. По-рядко, но редовно.

За Пешеходеца започването на работа след изтощителния период на принудително безделие бе нещо като прераждане. Дори не посмя да попита каква е заплатата. Все едно да питаш човек, спечелил един милион от тотото, колко пари е похарчил за фиша. Мисълта, че след броени дни в джоба му влязат шумолящи банкноти бе толкова натрапчиво приятна, че го заболя стомахът. Пешеходеца сам си знаеше как бе успявал всяка сутрин да събира стотинки за закуска на детето, а понякога да го изпраща на училище с увит в найлонова торбичка сандвич.

В петък вечерта Пешеходеца пристигна в “Свирката” последен, но горд. След работа прекосяваше целия град за по-малко от час. Билетът за рейса бе цели шейсет стотинки.

Мястото срещу вратата бе вече заето, но той си взе лимонадата от бара и придърпа стол от съседната маса.

- Как е? Колко изчука днес?

Новата работа на Пешеходеца цяла седмица бе предмет на обсъждане в “Свирката”. За разлика от Ванко, когато казваха “чукане”, останалите рядко имаха предвид чук  Пешеходеца не се засягаше. Надникът си вървеше.

- А, днес беше голям зор – Пешеходеца с наслада отпи от газираното питие и протегна уморените си крака под масата. 

- Тази сутрин идва една отракана мадама и вика: Искам колата ми да е готова до вечерта. А целият заден калник смачкан, остъргала и вратата. Блъснала се в дърво.

Дребните чужди нещастия живо интересуват хората и всички се заслушаха.

- Обаче гледам – и от другата страна изстъргана боята. Викам й: За един ден не вярвам да стане. Ама къде ги намери тия дървета, в гората ли си ходила? А тя взе да кърши пръсти, притесни се жената.

- Абе – жена шофьор! И в полето ще намери дърво да се блъсне – презрително рече Ванко. Останалите закимаха в съгласие.

- Моля ти се, вика жената, нека стане до довечера! Мъжът ми не знае, че съм я ударила. Двойно, вика, ще ти платя – продължи Пешеходеца.

Всички на масата бяха женени, с изключение на Пешеходеца, който вече не беше, и Кирчо, който се бе отдал изцяло на юридическата наука и не признаваше нищо извън нея. Още съм на етап съдебно разследване, отвръщаше, когато го закачаха на тази тема. Присъдата – накрая.

- Шефът го нямаше още, та взех да оглеждам подробно дали можем да я свършим до вечерта – продължи разказа си Пешеходеца. – Отворих задната врата и гледам – под предната седалка – един презерватив. Използван!

 - А така! Гора и презерватив – работата е ясна – възкликна Ванко. Останалите шумно го подкрепиха. Тенчо кръчмарят бе напуснал поста си до бара и също надаваше ухо.

- Обаче най-интересното беше – леко извиси глас Пешеходеца, - че на задната седалка бяха разпилени листовки, от тия срещу СПИН. “Бъди разумен – използвай презерватив!” или нещо такова – довърши той.

Всички на масата се кикотеха

- Абе по-добре да пуснат листовки “Бъди разумен – не ходи в гората!” – каза през смях Кирчо. Останалите избухнаха отново.

Само Васил докторът остана сериозен. Надигна нервно чашата си.

- Каква беше колата? – гласът му се извиси сред затихващия смях на компанията.      

- Фолксваген пасат. Сив металик – изчерпателно отвърна Пешеходеца.

Лицето на доктора почервеня. Той погледна дясната си ръка, на която блестеше брачната халка, и я скри под масата.

Кикотенето затихваше. Пешеходеца бе горд, че е успял да развесели компанията и очакваше още въпроси, но такива не последваха.

Васил докторът надигна отново чашата.

- Пешеходец, ти кога ще ми върнеш двайсетте лева? – думите му прозвучаха заядливо и останалите го изгледаха учудено. Всички знаеха, че джобът на Пешеходеца е празен като сиромашки хамбар и никой не си бе позволил да му напомни за дребните дългове. Бяха му дали назаем малки суми за гурбета в Испания, който обаче се провали. Познаваха го като свестен човек и бяха убедени, че при първа възможност ще им ги върне.

На масата настана неловко мълчание. Лицето на Пешеходеца побеля.

- Шефът обеща да плати в понеделник – успя да отрони.

Всички се бяха вторачили в чашите си и продължаваха да мълчат.

- Ами тогава – до понеделник! – Васил нахлупи ядно бомбето и се изправи.

Петък вечер в “Свирката” си беше като всички останали вечери – ни повече, нито по-малко.   

Своеволията на властта

Какво правим, когато си нямаме жена вкъщи, която да ни изкара извън нерви, да ни накара да махнем с ръка и да си кажем: Майната му на всичко! Отивам в кръчмата да пия една ракия!

Какво правим в такъв случай?

В такъв случай махваме с ръка и си казваме: Майната му на всичко, отивам да изпия една ракия!

Пешеходеца махна ръка и излезе от апартамента, но не отиде да пие ракия, защото не близваше алкохол, а се завря в паркирания си още през 2002 година пред блока Москвич.

Пешеходеца имаше Москвич от седемнайсет години. А от шест колата не бе мръдвала от мястото си пред блока. Вече не беше кола, а паметник. И пешеходеца се превърна в Пешеходец.

Преди шест години се бяха случили две паметни събития за Пешеходеца. Жена му си тръгна, а москвичът спря завинаги. 

Гумите бяха спаднали преди четири лета. Акумулаторът все още си беше на мястото, но бе толкова безсмислен, колкото и контактният ключ, който пък си висеше на таблото от неизвестен брой  години.

Пешеходеца си седеше на шофьорското място и гледаше безнадеждно през мръсното предно стъкло, когато някой почука на страничното. Полицай. Изглеждаше гадняр.

- Полицаят беше гадняр – обясни същата вечер в “Свирката” Пешеходеца. Останалите на масата приеха безрезервно казаното. Компанията беше в пълен състав – седем плюс Пешеходеца. Двете маси, долепени една до друга, бяха напълно достатъчни. Тенчо кръчарят също присядаше отвреме навреме при тях, но него не го брояха. 

- И какво стана? – поиска да узнае Васил докторът.

- Поиска ми документите – отвърна веднага Пешеходеца. – Аз, разбира се, носех всичко в себе си.

Продължително безработният човек е особено същество. Той непрекъснато очаква да му направят проблем за всякаква дреболия. Ако се качи автобус на градския транспорт, непременно ще проверят билетите, ако му се допикае както си върви по улицата, наблизо ще има единствено платена тоалетна, а ако отиде на лекар, първо ще му поискат таксата.

За злите полицаи да не говорим. Те безпогрешно разпознават  безработния. Някак усещат, че от този мърльо не идват никакви стотинки за техните заплати и се настървяват.

Ето защо безработният носи в себе си всички възможни документи. Пешеходеца къташе в джоба дори акта си за раждане.

- И какво?

- Започна да се заяжда. Вика ми: Дай десен мигач. Аз давам, обаче – нищо – обясни Пешеходеца.

Всички се разхилиха.

- После вика: Дай ляв.

Кикотенето стана неудържимо. Тенчо също надаваше ухо иззад бара, ухилен до уши.

- После?

- После ми друсна един акт – съкрушено каза Пешеходеца.

За едни веселба, за други – драма.

- Дай да му хвърля едно око – рече Кирчо. Той учеше за адвокат. – Не си нарушил никакъв закон – обясни.

Пешеходеца извади грижливо сгънатият лист от джоба си, приглади го с длан и го подаде. Бъдещият адвокат го пое внимателно и зачете. Останалите скупчиха глави да видят какво пише.

Кирчо го дочете, остави листа на масата и каза авторитетно:

- Глобил те е по член 182 от закона за движение по пътищата.

 Пешеходеца се взря в документа.

- Да – потвърди.

Останалите също се вторачиха в листа на масата да се убедят, че това е светата истина. Но какво от това?

- Глобил те е за превишена скорост – обяви тържествено Кирчо и обясни – Това гласи член 182.

Останалите ахнаха. Властта наистина вършеше своеволия.

- Ще обжалваме – като истински адвокат заяви Кирчо, сгъна акта и делово го прибра в джоба си. – Това няма начин да не падне в съда.

Пешеходеца го изгледа унило.

- Не ща да влизам в съд.

- Няма нищо страшно да влезеш в съда – назидателно рече бъдещият адвокат.

- Знам. Не ме притеснява влизането в съда, а излизането – мрачно каза Пешеходеца и викна към Тенчо:

- Я дай една лимонада.

- Идва – провикна се кръчмарят.

Останалите го изгледаха с любопитство.

- Какво ме гледате? Удрям го на живот – обясни Пешеходеца.  

Краката, които миришат

Жената на Пешеходеца го напусна в един мрачен януарски ден.

Той беше без работа от две години и все още таеше надеждата, че това е временно.

Предишната вечер се бяха карали. Всъщност, не пропускаха вечер.

Общата налична сума вкъщи бе точно тринайсет лева и двайсет и осем стотинки. Сметката за тока бе шейсет и осем. За телефона – нула, бяха им го изключили още миналата пролет. Но за вода дължаха повече от сто и петдесет.

В хладилника имаше само почти празна кутия с маргарин и две съсухрени глави лук.

Тоалетната хартия бе свършила преди седмица.

До спасителната помощ за безработни от социалната служба обаче оставаха цели осем дни. След като изтърпи гадната опашка пред гишето, Пешеходеца щеше да получи осемдесет и два лева. И трябваше да избира – дали да плати тока и да гладуват, или да напазарува за ядене. И пак да гладуват, защото щяха да им спрат тока и Катя нямаше да може да готви. Останалите сметки търпяха отлагане все пак.

Малкият Мартин си лежеше в креватчето и кротко разкъсваше сиво плюшено мече. Около него бе пълно със стари износени играчки, повечето счупени и раздърпани.

Пешеходеца драскаше хаотично разкривени цифри на един лист. Отказа се. Дори Архимед не би могъл да се справи с техните семейни сметки.

Катя седеше на креслото до него в хола, вперила безмълвно поглед през прозореца.

Пешеходеца се размърда притеснено на стола, но не каза нищо. От казармата знаеше – когато стане напечено, по-добре да си затваряш устата. Каквото и да кажеш, ще ядеш бой.  

Катя отмести поглед от прозореца и сбърчи нос:

- Чорапите ти миришат.

Пешеходеца се изправи безропотно и тръгна към банята. Цял ден бе обикалял по улиците да търси работа. Попита в цели осем фирми от всички краища на града. Сигурно бе навъртял поне трийсет километра.

Хвърли чорапите в коша за пране и старателно се изми с останалато на мивката миниатюрно парче евтин сапун.

Ходилата му бяха големички. Носеше обувки четиридесет и четвърти номер. По-голям разхода на сапун, отчете наум и се върна мълчаливо в хола.

Четиригодишият Мартин бе започнал да буйства, хвърляше плюшените мечета и зайци по пода и крещеше, че иска шоколад. Катя не му обръщаше внимание, вперила поглед през прозореца като хипнотизирана. Какво толкова имаше за гледане? Пешеходеца също хвърли предпазлив поглед навън.

Нищо особено. Отсреща се издигаше сив панелен блок, двойник на техния. Можеше дори да погледне в кухнята на съседите.

На третия етаж се виждаше семейство, което вечеря. Мъж и жена седяха на масата и си приказваха, между тях бе седнало момиченце, което кротко си сърбаше супата. Мъжът се протегна през масата и му подаде филия хляб. Детето я пое и каза нещо. Тримата се разсмяха.

Пешеходеца се тръсна на креслото до Катя, като внимаваше да не издаде звук. Тя отново сбърчи нос и каза:

- Пак миришат.

- Къде си виждала чорапи, които не миришат? – не издържа Пешеходеца.

- Не е нужно да ги виждам . Подушвам ги – ледено го отряза тя.

Той се сгърчи на стола. Спомни си за универсалния казармен принцип, но го пренебрегна в името на истината.

- Свалих ги – каза победоносно.

 Тя дори не го погледна.

- Миришат.

- Измих си краката. Но щом настояваш, мога да ги отрежа – обидено рече Пешеходеца и заби поглед в неясните драсканици по листа на масата.

Катя се изправи безмълвно и излезе.

Мартин се бе накрещял и накрая бе млъкнал. Пешеходеца погледна към креватчето. Малкият бе заспал с дрехите, гушнал оцеляло след буйството мече. Пешеходеца го зави внимателно с одеялото. Наведе се да го целуне, но се отказа от страх да не го събуди и крясъците да продължат.

После се сви на дивана в хола и заспа.

Когато се събуди, Катя я нямаше. Покривката на леглото в спалнята изобщо не бе сваляна. Липсваха и дрехите й в гардероба. Нямаше го големият куфар и два сака.

Пешеходеца се върна в хола и потръпна от студ. Мартин още спеше, а мечето бе в скута му, незнайно как оцеляло цяла нощ.

Пешеходеца се сви на дивана, обхванал коленете си с ръце.

Тя щеше да се върне, сигурен бе в това.

Сви глава между коленете и потръпна.

По дяволите, краката му наистина миришеха.   

    

Пропадането на Испания

Времената бяха вълчи, а Пешеходеца беше разведен, безработен и с дете.

В ламаринената кръчма “Свирката” постоянните клиенти бяха седем осем, но наминаващите отвреме навреме поддържаха необходимата бройка. Свободните места  никога не надвишаваха маса и половина.

В началото на пролетта съотношението временно се променяше в полза на празните столове, защото Тенчо изнасяше три маси, държани дотогава в склада, на тротоара пред кръчмето. Постоянните клиенти обаче упорито продължаваха да се навират в задименото помещение.

В петък вечерта на 26 април в “Свирката” имаше точно толкова клиенти, колкото и през останалите дни на седмицата. Наплив заради уикенда нямаше и никога не бе имало. Редовните си бяха тук всяка вечер и петъкът не бе повод за промяна на статуквото.

Двете маси в ъгъла бяха долепени една до друга още в понеделник В неделя, когато не работеше, Тенчо премиташе пода на заведението и подреждаше масите, но още в понеделник двете отново се долепяха, за да съберат компанията. Оставаха си така до следващата неделя.

Пешеходеца не пиеше. Навярно затова винаги имаше унило изражение, докато останалите ставаха все по развеселени с напредването на вечерта. Този път обаче изглеждаше направо съсипан.  

- Испания пропада.

Отговорът дойде едва след третото запитване. Всички обаче разбраха. Пропадаше не самата Испания, а дълго подготвяният гурбет на Пешеходеца. Още в началото на януари бе започнал да събира пари и документи за работа в чужбина. Посредническата фирма го бе одрусала с непосилната сума от четиристотин и петдесет лева, събрана от роднини и приятели. Четирима от седмината край масата всъщност бяха кредитори. Трима се бяха бръкнали с по десетачка, а Васил докторът бе извадил цели двайсет.

- Заборчнях – обобщи мрачно Пешеходеца и викна на Тенчо да му донесе една лимонада. Още няколко стотинки отгоре върху дълговете едва ли щяха да влошат положението. 

- Нали всичко беше уредено – обади се без капка враждебност Ванко тенекеджията. Той бе един от кредиторите. Вадеше си хляба си изчукване на ударени коли и обичаше занаята си. За разлика от живота, когато извиеш ламарината по определен начин, тя си оставаше така. За него десет лева бяха просто един удар с чука.

- Ще ти върнат ли парите? – неспокойно се завъртя на стола Захари, също кредитор.

Пешеходеца отвърна кратко:

- Ха!

И надигна лимонадата.

Всъщност никой не знаеше каква е професията на Пешеходеца. Разбираше от всичко. Обичайните теми на разговор в “Свирката” бяха повреденият бойлер на доктора, течащият покрив на Тенчо, или отоплението с газ. Пешеходеца бе компетентен по всякакви въпроси. В Испания се бе цанил да бере ягоди на полето и никой от групата не се съмняваше, че знае как се прави това.

Пешеходеца беше безработен толкова отдавна, че успя да открие трудовата си книжка едва след три дни ожесточено претърсване на малкия си апартамент. Когато се вгледа в печатите от предприятията, в които бе работил, те не събудиха никакви спомени. Сякаш всичко бе ставало в някакъв друг живот.

- Какво се прецака? – попита Васил докторът, нетърпелив да научи причината за пропадането на Испания. 

Пешеходеца отпи лимонада направо от шишето и облиза устни.

- Синът ми... – започна.

Групата чакаше търпеливо.

- Нали е в първи клас, учат буквите. Драска навсякъде, където завари.

 Останалите кимаха разбиращо. Повечето  имаха деца и прекрасно разбираха за какво става дума.

- Докопал ми международния паспорт – Пешеходеца млъкна и ги изгледа. Те мълчаха и чакаха.

- Ами, ето го – той  хвърли документа на масата и въздъхна:

- А трябваше да заминавам в понеделник.

Всички се вторачиха в разтворения паспорт. На титулната страница, на която се мъдреше снимката на Пешеходеца, бе надраскано с черен флумастер с разкривен детски почерк и тлъсти букви: “Тати обичам те”.

Всички мълчаха.

Пешеходеца се размърда.

- Тенчо, дай една бира – викна прегракнало към бара.

- Охо! Цяла бира ли! – присмехулно се обади кръчмарят.

- Цяла! – непоколебимо отвърна Пешеходеца.