Небето на Пешеходеца

В памет на братовчед ми подполковник от ВВС Тодор Кръшков

Изкаляният военен джип спря пред входа на „Свирката”. Беше малко след шест часа вечерта и всички, които идваха редовно в кръчмата, вече бяха вътре.

Табладжиите извърнаха глави към прозореца. От четиримата с картите само Ванко тенекеджията прояви интерес, но той се интересуваше от всичко на колела. Пешеходеца седеше в ъгъла, пиеше си кротко лимонадата и хвърляше по едно око към белота. Ванко и Васил докторът биеха пета поредна игра и тази вечер изглеждаха непобедими.  

Вратите на джипа се отвориха почти едновременно. От задната излезе висок и слаб мъж с дълга къдрава коса, която падаше свободно по раменете му. Разкърши снага като човек, който дълго време е стоял неподвижно и се огледа. Дребничката млада жена от задната седалка също слезе, застана до него и започна да му обяснява нещо.

Мъжът с униформата, който се измъкна последен от джипа, беше полковник. Той им кимна делово да го последват и нахълта устремно в кръчмата. Шофьорчето – млад редник, свали стъклото, огледа обстановката и запали цигара. Явно предпочиташе да чака отвън.

Младичкият полковник с три крачки успя да стигне до бар-плота. Тенчо кръчмарят се изправи чевръсто и застана в очакване на поръчката.  

- Капитан Славов? – изгърмя гласът на полковника.

Кръчмарят зяпна насреща му.     

- Съседи ми казаха, че мога да го намеря тук. Къде е? – отново прогърмя гласът на военния. Беше строен и слаб мъж, а имаше глас на планински овчар.

Пешеходеца бутна лимонадата настрана и се изправи.

- Сидеров!

Полковникът се изпъна, направи кръгом и замарширува към масата в ъгъла. Отдаде чест.

- Господин капитан! Полковник Сидеров. Имам чест.

Трополенето на зарчетата бе секнало. Картите останаха непипнати на масата. Всички се бяха вторачили невярващо към масата в ъгъла.

Истински полковник стои мирно и отдава чест на техния Пешеходец. Невероятно.

Ванко дори се почеса по брадясалата буза, за да се увери, че не сънува.

Пешеходеца бе пребледнял.

Полковникът разпери ръце и го прегърна.

- Радвам се да те видя. След толкова години.

Мъжът с дългата коса и младичката жена ги наблюдаваха с любопитство. Полковникът ги повика.

- Господин капитан, това е Стивън Томас, американски режисьор. Снима филм в България. Ваня е преводачката.

Пешеходеца ги покани с жест на масата.

- Капитан Славов беше най-големият ас на военновъздушните сили през осемдесетте. Най-опитният пилот изтребител на МиГ-21. Познава самолета като копчетата на ризата си. Беше командир на ескадрилата, когато служехме заедно в авиобазата в Граф Игнатиево.

Разбира се, тогава бях млад лейтенант – допълни с усмивка полковникът.         

Тенчо кръчмарят се приближи до масата. Бе решил да вдигне нивото на заведението и да им сервира, вместо да ги чака зад бара. Тримата отказаха с жест. Лимонадата на Пешеходеца стоеше непипната.

- Лично командващият генерал Колев те препоръча на американците – продължи полковникът, настанявайки се до него.

- Той ме помни? – изненада се Пешеходеца.

- А как иначе! Най-добрият. Ти си истинска легенда за младите летци. А генералът още не може да преживее погрома на цивилните над авиацията. Като изпие три ракии, псува всички военни министри до девето коляно. Говори, се, че и на него му кроят шапката. Това не го превеждай! – обърна се той към младата жена.

Тя се усмихна съучастнически. Американецът усети, че разговорът не е за неговите уши и дипломатично се загледа в тавана.

- За какво ме е препоръчал?

- За филма.

Преводачката се наведе към режисьора и му зашепна. Той се оживи и размаха ръце.

- Искаме да участвате в една сцена на въздушен бой с МиГ-21 – преведе тя думите му. – Самолетът обаче от години не е на въоръжение и трудно открихме пилот, който да го познава достатъчно добре. Вие.

Пешеходеца стисна лимонадата си. Кокалчетата му побеляха.

- Мистър Томас, аз се приземих завинаги през деветдесет и трета. Преди петнайсет години. Съжалявам.

В „Свирката” бе необичайно тихо. Всички слушаха напрегнато. Ванко бе изпил втората си ракия, но не смееше да викне на Тенчо от страх да не изтърве някоя дума.

- Това няма да е истински въздушен бой – търпеливо обясни американецът. – По сценарий в небето над Черно море заради сигнал от горящ кораб се срещат американски Ф-16 и български МиГ-21. И двата самолета патрулират и са въоръжени. Американският изтребител излита от базата в Инджирлик, а българският – от Крумово. Двамата пилоти започват игра на нерви. От командването им е забранено да се доближават, но те го правят. Летят един срещу друг. Миг преди сблъсъка вие катапултирате. Това е – завърши с въодушевление режисьорът.

Пешеходеца поклати глава.

- Битката няма да е честна. Ф-16 е изтребител от следващо поколение.

Американецът тръсна глава с досада.

- Това няма да е битка. Ще е игра на нерви. Военните работи не ме интересуват. Нито техническите данни на самолетите. Интересува ме човекът. Самообладание. Непоколебимост. Чест. Тези неща.

Пешеходеца замълча. Колебаеше се. Петнайсет години безработица и нищета. Петнайсет години унижение. И отново – небето.

- За участието в тази сцена ще получите осем хиляди долара – продължи американецът. – Помислете си - осем хиляди долара за два часа работа. По дяволите, дори аз не печеля толкова – възмутено допълни той.

Пешеходеца надигна бутилката с лимонадата.

През следващата седмица темата за разговори в „Свирката” бе една единствена.

- Отдавна подозирах, че е бивш военен – каза Васил докторът. – Само един офицер може толкова педантично да държи на думата си.

- Смята наум като Питагор – допълни Тенчо. – Списъкът с вересиите му цели пет страници, а той знае общата сума до стотинка.

В четвъртък вечерта в кръчмата влезе Пешеходеца. Всички обърнаха очи към него като по команда. За първи път от години Тенчо не бе съвсем сигурен дали ще си поръча лимонада. Веднъж си бе поискал бира.

- Някой май има да черпи – подхвърли Ванко тенекеджията.

- Една лимонада – рече Пешеходеца и седна на масата с табладжиите. Кирчо адвокатът придърпа таблата към себе си да му направи място и попита:

- Как минаха снимките?

- Зле – отвърна Пешеходеца.

Всички наостриха уши.

- Американчето не устиска – обясни той.

Лимонадата му пристигна, той отпи и продължи:

- До сблъсъка оставаха още поне 4-5 секунди, но американецът катапултира. Преди мен. Уплаши се, излежда.

Васил докторът поклати глава. Отпи замислено от водката си.

- Животецът скъп.

Останалите мълчаливо се съгласиха.

- Ф-16 е тъпкан с електроника и понякога пилотът е изцяло зависим от нея – направи опит да защити колегата си Пешеходеца.

Васил докторът повика на помощ всичките си оксъдни познания за самолети и битки, но не можа да измисли нищо.

Пред „Свирката” изскърцаха спирачки. Беше огромен джип. Не военен, но също толкова кален. От него слезе американският режисьор, придружен от преводачката. 

Сбутаха се да им направят място на масата, а Ванко побърза да прибере таблата. Тази вечер щяха да се разминат със заровете.

- Ужасно съжалявам за случилото се – американецът изглеждаше притеснен. – Продуцентът отказва да плати обещания хонорар, защото сцената трябва да се снима отново. Но вината не е ваша. Вие бяхте блестящ. Обаче продуцентът...

Младата жена се затрудни да преведе думата:

- ... продуцентът... се заинати.

Пешеходеца кимаше с разбиране.

- Ще търсим друг пилот. Но не ас като вас – продължи американецът.

Той се изправи.

- Сори.

Тръгна към изхода, младата жена ситнеше след него. На вратата се обърна, впери поглед в Пешеходеца, вдигна ръка до слепоочието си и отдаде чест.                            

Счупената ваза

Пешеходеца отвори входната врата и онемя. На стълбището стоеше Катя.

Жена му.

Бившата всъщност.

Понечи да затръшне вратата под носа й, но ръцете му го предадоха. Дори отстъпи крачка назад и тя влезе в коридора. Изглеждаше напрегната, но неотстъпчива.

Пешеходеца се примири.

- Влез.

Оставаха два дни до Коледа. Оскъдният снежец бе покрил града с тънка покривка, изпод която вече избиваха черните кални следи от автомобилни гуми. Но продължаваше да вали и надеждата за бяла Коледа бе жива.

Мартин все още бе на училище. Днес ги разпускаха до 6 януари. Сигурно пишеха списъците с книги, които трябваше да прочетат през ваканцията.

Катя огледа нетърпеливо обстановката в хола. Нямаше да си признае, но всъщност търсеше следи от жена. Стаята бе подредена, но си личеше мъжката ръка – нещата са си на мястото, но обикновено не най-подходящото. 

Всичко бе както преди четири години, когато, отчаяна от безизходицата, напусна дома си. Но бе ужасно овехтяло, сякаш са минали столетия.

Тя се отпусна вдървено на дивана. Пешеходеца стърчеше насред стаята и се чудеше къде да дене ръцете си. Накрая ги пъхна в джобовете на панталона. Понякога и от празния джоб има полза.

- Марти? – попита тя.

- Още е на училище. Свършват след два часа.

Той  застана прав срещу нея, все още с ръце в джобовете. Събра цялата си твърдост.

- Защо се върна?

Искаше да прозвучи яростно, но май не се получи.

Тя само въздъхна.

Погледът й се плъзна по рафтовете на холната секция отсреща и се спря на вазата. Беше керамична, тумбеста в основата си, елегантно изтъняваща към отвора, с релефни орнаменти. След падане от масата преди години се бе сцепила на две, но Пешеходеца я бе залепил майсторски и счупеното дори не личеше. Но останалите три вази липсваха.

Някога, в добрите години на семейно благополучие, бяха започнали да ги колекционират. Първата купиха по някакъв повод – кристална, някак надменно пищна. Неутрализираха красотата й със семпла керамика няколко месеца по-късно. След третата решиха да спрат.

„Ако в стаята има двайсет вази, човек не може да види нито една. Колкото и да са красиви. Няма да купуваме повече, нека останат само три”, заяви тя твърдо. Пешеходеца се съгласи.

На другия ден купиха четвъртата. Тази, която оцеля след падането. Не устояха на изящната й форма. Но сетне наистина спряха.

Тя се отърси от спомените.

- Изпратих ти три писма – каза обвинително.

Пешеходеца не отрече. Бяха пристигали в самия край на декември през последните три години, но той не бе отворил нито едно. Лежаха в чекмеджето. И трите бяха пуснати от малко градче в Германия, близо до Мюнхен. Пешеходеца бе проверил на картата. Но не отвори пликовете.

Воден от неясно чувство за вина, той издърпа чекмеджето и ги извади. Отвори първото. Видя два автобусни билета до Мюнхен. Имаше и лист, изпъстрен с печати. Беше нотариално заверено съгласие непълнолетният им син да пресече границата с баща си. Бе помислила за всичко, призна той мислено.

Но това не извиняваше предателството.

Нито премахваше спомена за онова тягостно януарско утро преди четири години, когато се събуди и откри, че жена му я няма. Беше си тръгнала без да каже дума. 

Пешеходеца остави писмата. Лицето му бе каменно.

Тя се сгърчи. Изправи се.

- Нося подаръци за Мартин. Кога да дойда?

- Утре – отвърна той безизразно. – След пет.

Не стана да я изпрати. Седеше, забил поглед в пликовете на масата. Отвори останалите два. В тях имаше същото – автобусни билети и нотариален документ за Мартин.

При получаването на всяко едно от тях Пешеходеца бе чупил по една ваза. Бе заставал ритуално в коридора и ги бе пускал от височината на гърдите си на мозаечния под. Ставаха на десетки назъбени парченца. Беше ги смел с метлата.

Изправи се бавно и взе последната ваза. Излезе в коридора и я вдигна пред гърдите си. Бавно разтвори пръсти.

Вазата изтропа на мозайката, но не се счупи. Той се взря невярващо в нозете си.

Беше Бъдни вечер. Бе обяснил на Мартин, че майка му се е върнала след продължително пътуване по света. Малкият кимаше с разбиране, но не бе особено въодушевен. Сякаш я бе забравил.

Когато Катя влезе, помъкнала огромен пакет, овързан с разноцветни панделки, Мартин излетя от стаята си, но в коридора се спря нерешително. Майката от спомените бе по-красива, отколкото истинската. И нямаше тези тъмни кръгове под очите.

Тя разтвори ръце. Малкият се сгуши в нея и усети миризмата. Онази, забравената. Беше същата.

Мартин се притисна с всички сили и усети как тя потръпна и също го притисна към себе си.

Пешеходеца пристъпваше неловко от крак на крак. Бутна вратата към хола.

- Заповядай – каза стеснително, сякаш я кани на първа среща.

Тя пристъпи в стаята. В средата на масата бе сложена старата счупена ваза. Тя го погледна въпросително.

- Счупеното излезе най-здраво – кратко каза той.

Масата бе сервирана за трима.                 

Излишният Александър Паскалев или как щяха да съборят къщата на Левски

На 7 ноември Хасково отбелязва 132 години от рождението на големия български книгоиздател Александър Паскалев. По-точно казано – би трябвало да го отбележи, защото честването всъщност ще се състои в школското тържество на едноименната гимназия в града. Паметната плоча пред родната му къща в Хасково отдавна я няма. Самата къща сега се стопанисва от музея, но не е ясно за какво. Съществуващият преди години Литературен музей, в който бе събран архивът на Александър Паскалев,   отдавна е само спомен.

В Хасково живее най-авторитетният и всеотдаен изследовател на живота и делото на първия български модерен книгоиздател – Йордан Нанчев. Той е автор на един изумителен за днешното време труд - „Страници за Александър Паскалев“, в който са вложени години издирване и събиране на спомени, снимки и кореспонденция, осветляващи една цяла епоха от съвременна България – първите десетилетия на миналия век.

„Едва ли ще я прочетеш до края“, каза ми Йордан Нанчев, когато това лято ми подари книгата си за Паскалев. “Сигурно самият аз не бих я дочел, много е дебела“, добави деликатно той. Сякаш искаше да извини съвременния читател, свикнал с просташкия вкус, за когото нескопосаните чалгаджийски писания на един Стефан Цирков са връх на изящната словесност.

След няколко седмици му изпратих на електронната това писмо:

„Здравей, г-н Нанчев!

Тези дни дочетох книгата за Александър Паскалев, която ми подари. Респектиран съм от огромния труд, който е вложен в това издание - събирането на спомени, писма, богатата библиография и снимков материал. Най-много обаче бях впечатлен от срива на издателството на Паскалев, заради правописната реформа на Омарчевски. Разбира се, бях чел и преди за тази драма на книгоиздателя. Но в книгата ти крахът идва след описанието на възхода на издателството, многобройните контакти с титани на българската литература, което превръща тази лична Паскалева трагедия в национална. Ако разполагаш с материали, би ми било интересно да разбера как така едно българско правителство слага лекомислено пръст на издателство от ранга на Паскалевото, не са ли знаели в образователното министерство за практиката учебниците да се печатат предварително, не са ли си дали сметка какво би означавала една такава реформа без предварително да уведомят издателя. Или просто не им е пукало от това? Ама защо ли се чудя, като гледам днешните министерства на образованието и културата? Нищо не се променило явно. Убийството на българската литература си е традиционна, (и успешна), политика на българските правителства.”

Но кой е Александър Паскалев и защо да е излишен?

Александър Паскалев е роден в Хасково на 7 ноември 1879 година. В началото на миналия век е лишен от учителски права за територията на цялата страна заради пламенната си защита на бедните. По убеждения е социалдемократ. През 1908 година основава своето книгоиздателство „Паскалев“, което скоро се превръща във водещо в България. Издава  всички класици на националната литература – Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов, Боян Пенев, Димчо Дебелянов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Ботев. Книжките са изящно оформени, номерирани и надписани. Неговата „Всемирна библиотека“, от която излизат над 100 тома, и до днес е непостижимо явление в българското книгоиздаване. За първи път четяща България се докосва до световни имена като Достоевски, Гогол, Толстой, Пушкин, Шилер, Гьоте, Хамсун, Мопасан, Балзак и много други, а книжките са с оформление, с каквото би се гордяла всяка европейска литература. 

Поддържа тесни връзки с титаните на нашата литература, а с Яворов го свързва особено близко приятелство. Помага финансово на почти всички български писатели, здраво закъсали за пари. Повечето от писмата на писателите до него са зов за помощ.

И Паскалев откликва винаги. Спасява Кирил Христов, който се разболява тежко в чужбина и няма пари нито за лечение, нито дори за връщане в родината. Дори патриархът на българската литература Иван Вазов го моли, макар и сдържано, авторитетно, за пари.

За читателя е тягостно да чете безкрайните писма на българските класици, почти всяко от тях е зов за помощ.

Бедна България, гладуващи поети и писатели.

Но това не е всичко. След правописната реформа на правителството на Александър Стамболийски вече отпечатаните милиони екземпляри учебници отиват на боклука. Загубите са неописуеми, издателството на Паскалев понася изключително тежък финансов удар и по-късно фалира. Издателят се прибира в родния край и изживява последните си години в хасковското село Нова Надежда. Обитава порутена плевня. Умира през 1946 година, а (какъв срам!!!) гробът му е неизвестен и до днес.

Преди смъртта си Александър Паскалев е принуден да изпие още една горчива чаша. Той пише прошение до Народното събрание с молба да му бъдат опростени дълговете. Паскалев няма никаква възможност да върне тези пари, така че молбата му има чисто морален характер. Парламентът отхвърля прошението му.

Така умира Александър Паскалев – беден и излишен.

Неговият биограф – Йордан Нанчев, също е излишен за днешно Хасково, всъщност – и за днешна България.

В днешна България Иван Вазов нямаше да е министър на просвещението,  а нощен пазач в някой склад. В днешна България Ботев щеше да е хвърлен в затвора за хулиганство.

Ако беше доживял днешна България, Васил Левски щеше да се обеси сам.

Хасково няма нужда от Александър Паскалев. Нито от Йордан Нанчев – този ерудит и познавач на литературата и историята на хасковско, е „захвърлен като каса в дъното на коридора“, както казва поетът. Не го канят в журита, дори на конкурса на името на Александър Паскалев, нито на тържества, нито на чествания. Днешната власт в Хасково си представя културата като няколко лелки, които вместо да си плетат вкъщи, стихоплетстват в КДК. Днешната власт се интересува от асфалт и сделки с общинско имущество, а не от култура, от която така или иначе не разбира.

Несъществуващата сега паметна плоча пред родната къща на Александър Паскалев в Хасково е поставена през ноември 1989 година, когато се отбелязват 110 години от рождението му. По-късно тя изчезва и до ден днешен никой не е проявил желание да я възстанови.

Властта няма интерес да поддържа жива националната памет. Днешната власт смята, че светът започва и свършва с нея.

Вероятно малко хора знаят, но през 1933 година местни дерибеи са на път да разрушат дори родната къща на Васил Левски в Карлово. Според историята, която и до днес се разказва от карловци, причина за събарянето на българската светиня била, че трябвало да се отвори панорама към близката кръчма, собственост на тогавашния кмет на града.

Честта на България е спасена от тогавашния командир на 21 пехотна дружина в Карлово. Научил за готвеното светотатство, той вдига войниците по тревога, въоръжава ги и нарежда да се „стреля на месо”. Родната къща на Апостола оцелява от агресията на простащината, защитена от щиковете, докато карловци спят кротко в леглата си.

Името на този доблестен български офицер е Петър Димков, който след пенсионирането си става известен в цялата страна като народен лечител. Заради патриотичната си постъпка той е изправен пред военен съд, обвинен в превишаване на права и самоуправство. За чест на българското офицерство и на цяла България, Петър Димков е оправдан. След като в столицата се разчува за замисления от местните самозабравили се управници национален позор, избухва голям скандал. По-късно през същата 1933 година започва и реставриране на сградата и превръщането й в музей.     

Родната къща на Александър Паскалев явно няма този късмет, а Хасково няма своя Петър Димков. Вероятната й съдба, подобно на много други възрожденски къщи в града е превръщането й в поредната кръчма.

В отговор на писмото ми отпреди няколко месеца Йордан Нанчев ми писа: „И все пак, и все пак... нека не бъдем толкова песимистични”.

Бих се радвал нещата наистина да не са толкова песимистични, драги Нанчев. Но както е обичал да казва Уинстън Чърчил: „За кораб без посока попътен вятър няма”.

Да забраним на съдиите да решават, за да има правосъдие

Единственият начин да има истинско правосъдие в България, е да се забрани на съдиите да решават дали подсъдимият е виновен или е невинен.

На пръв поглед това твърдение вероятно звучи абсурдно. Обаче не е.

В днешната каша в страната ни човек може да изгради мнението си за един или друг скандал, които напоследък са в изобилие, единствено според това дали вярва или не. Вярваме ли, че ГЕРБ и Бойко Борисов наистина искат да променят досегашното мафиотско статукво в държавата, или и те са маскари. Вярваме ли, че е опъвал политически чадър над определени фирми, или не. Вярваме ли на Цветанов, че наистина се бори с престъпността, или е част от нея. В крайна сметка определяме позицията си в зависимост от това дали вярваме, а не каква е всъщност истината. Защото не я знаем. И няма как да я знаем сред лавината от СРС-та, подслушвани разговори, интриги и конспиративни теории. Те може да са верни, може и да не са.

Правителството е изправено пред сериозна дилема. От една страна вътрешният министър намеква, че съдебната система е корумпирана, той лично не й вярва и дори подсказва, че мафията се е окупирала именно в съда. От друга страна пък именно съдът е стожерът и гаранцията за демократичност на едно общество. Другото е полицейщина.

Как се излиза от този омагьосан кръг?

Много просто. Забранява се със закон съдиите да се произнасят дали едно лице е виновно или не. Това да се решава от съдебното жури – така наречените съдебни заседатели. Това е американският модел на съдебна система, който впрочем съществува и в редица европейски държави, макар и в не толкова категоричен вариант. Всъщност, съществува и в България, но е изпразнен от съдържание. Съдебните заседатели в България обикновено са пенсионери с достатъчно свободно време, които слушат какво ще каже съдията и просто подписват присъдата. В интерес на истината, има няколко прецедента, но те са наистина изключения.

Институцията „съдебно жури“ е разписана в конституцията на САЩ. Там ясно е казано, че „въпросът за вината във всички наказателни процеси се решава от съдебното жури“. Допуска се едно единствено изключение – по делата за импийчмънт, в които се отстранява от длъжност президентът на Съединените щати. Във всички останали процеси дванадесет произволно избрани (от избирателните списъци) американски граждани решават дали подсъдимият е виновен или не. Съдията няма думата по въпроса. Нещо повече, съдията няма право да присъства в стаята, където съдебните заседатели решават процеса. Те казват „виновен“ или „невинен“, а съдията само определя размера на наказанието според записаното в закона.

Каква е идеята на съдебното жури? Идеята е, че въпросът за вината, за правилно и неправилно, дали дадена постъпка е престъпление, в крайна сметка е израз на обществената представа за добро и зло. Т.е. дадено общество е решило, че убийството е зло и го наказва. Обществото смята, че лъжата, кражбата, измамата са престъпления и ги наказва. И това го решават дванадесет произволно избрани членове на обществото – там могат да попаднат кварталният бакалин, техникът в автосервиза, продавачката в магазина. С други думи – обикновените хора от народа. И тогава техните думи “Ние, дванадесет произволно избрани представители на американския народ намираме този човек за виновен“, звучат повече от убедително. Докато присъдата в българския съд, започваща с „В името на народа“ едва ли убеждава някого. По-правилно би било да започва с думите „В името на Висшия съдебен съвет“.

Защото според българската конституция Висшият съдебен съвет кадрува в съдебната система. Той назначава и уволнява съдии, прокурори, следователи. Самият Съвет пък се сформира по квоти – 11 от парламента, 11 от самата съдебна система. И типично по български – около него се въртят някакви „Чернички“ с ланци или без ланци, а всеки магистрат с едното око гледа към Висшия съдебен съвет, преди да вземе решения по даден казус. Сключват се сделки – присъда срещу нов мандат на шеф на някакъв съд или прокуратура. Издигане в йерархията, кариеризъм, слагачество .

Това нормално ли ви се струва? Правосъдието в България бизнес ли е? Май да.

Българската съдебна система дотолкова е компрометирана, че дори не влиза в рейтинговите класации. Обикновените хора до такава степен нямат доверие на магистратите, че поговорката „За кокошка няма прошка“ се радва на изключителна популярност.

Дори когато даден съдебен състав вземе професионално и обосновано решение, както например освобождаването от ареста на неколцина от „Наглите“ преди време, хората дори отказват да чуят аргументите и махат с ръка: „Тия са набарали пачките“. Вицепремирът Цветанов успешно ги подкокоросваше с мотивировката за „шумоленето на банкноти“.

Съдиите обикновено се опират на своето „вътрешно убеждение“. Преди две години например при подадени десетина жалби от търговци на димитровградския пазар срещу заповед на кмета за събаряне на павилионите им, административният съд в Хасково се произнесе с три положителни и две отрицателни становища. Търговците бяха ксерографирали текста на жалбата и само попълваха в нея данните си, т.е. текстът бе абсолютно един и същ. Трима съдии решиха, че са прави, двама – че не са.

Какво да си помисли обикновения човек – че това е плод на „вътрешно убеждение“ ли? Или по-скоро на външно? „Шумолене на банкноти“?

До каква степен институцията „съдебни заседатели“ може да защити обществения интерес и отделния човек? В американската история има много примери затова, сещам се за един, който наистина е разтърващ. САЩ също преживяват тоталитарни периоди, един от най-черният е епохата на маккартизма. Тогава Америка се превръща в нещо като огледален образ на „империята на злото“ СССР. Сред попадналите под ударите на сенатора Маккарти и всемогъщия шеф на ФБР Хувър попада Чарлз Чаплин. Спретнат му е наказателен процес по някакви мухлясали закони от предишния век. Цялата страна е заливана от помия по негов адрес. Обвиняват го в комунизъм и всички смъртни грехове. Впрочем, да отворя една скоба, веднъж, още преди войната, един от намиращите се тогава в САЩ нацисти го пита: “Какво имате против нацизма?“ Чаплин отговаря с въпрос: „А вие какво имате против всички останали?“.

Случката е разказа от самия Чаплин в неговата „Автобиография“. Оттам е взета и историята за процеса срещу него. Чаплин е изправен пред съдебно жури. Зад гърба му диша зловещият Хувър, хора на ФБР са в съдебната зала.

След продължително тягостно очакване съдебните заседатели влизат в залата и обявяват: „Чарли е невинен“. Хувър пие една студена вода, а Чаплин се просълзява. Когато отива да се ръкува със съдебните заседатели, един от тях се навежда и му прошепва: „Не се безпокой, Чарли, все още живеем в свободна страна“.

Много бих искал да присъствам на подобна сцена и в български съд.

Друг пример как истинската съдебна власт може да защитава обществения интерес. През 1957 година един експерт по сигурността изнася от Пентагона секретни материали, от които се вижда как е бил лъган американския сенат и народ за войната във Виетнам. Документите попадат в „Ню Йорк таймс“. Правителството се опитва да наложи цензура върху публикуването на документите и отнася въпроса в съда. 12 американци обаче, ядосани на управниците си, отказват да изпълнят искането на Белия дом и документите са публикувани.

Впрочем, не е нужно да се връщаме толкова назад в историята, примерът с Уикилийкс е отпреди няколко месеца. Джулиан Асандж свали гащите на американската дипломация и САЩ го погнаха из целия свят. Спретнаха му измислени обвинения в сексуално посегателство, но не в САЩ, а в Европа. И досега не ми е известно да има искане за екстрадиция в САЩ. Явно Белият дом не е съвсем сигурен как ще реагират дванадесет произволно избрани американски граждани и дали няма да се орезилят съвсем пред света.

Дотук посочвам само положителните страни на институцията „съдебни заседатели“, а тя сигурно има и лоши, макар да не се сещам за конкретен пример. Но пък от друга страна – няма как положението с правосъдието в България да стане по-лошо. По-зле от това накъде?

И тук вече може би стигаме до същинския въпрос по темата. Защо в продължение на повече от 20 години различните правителства в България отказват да направят такива реформи в съдебната система, които да дадат властта на действителния суверен – народа? Защо продължават интригите, ходатайствата, рушветите около кадровика на системата – Висшия съдебен съвет. Защо продължават да се изпращат в съдебната зала „съдебни заседатели“, предложени от политическите партии и одобрени от съответните общински съвети? Макар че нищо няма да се промени и ако не ги изпратят. И с тях, и без тях, ще е все същото. И докога ще продължава тази агония. След повече от двадесет години сигурно и слепият разбира, че правосъдието в България е просто една пародия.

В една истинска демокрация съдът е този, който може да ни защити от корумпираните управници, от лъжите на властта, от посегателствата на крадливи чиновници. Но съд, в който решават хората, а не зависими, в една или друга степен, магистрати.

И нежеланието на всички правителства досега да развържат този гордиев възел с една радикална реформа, показва единствено стремеж към поставянето на съдебната власт в тяхно подчинение. „Наши хора начело на всеки съд“, гарантира че кражбите, лъжите, измамите и безобразията на властта ще продължават. Просто следващите на власт ще сменят предишните и керванът ще си върви. Докато изчезнем като нация.

Когато коментирахме тази тема с един известен юрист от Хасково, той се съгласи, че системата на съдебните заседатели е най-демократичната в света. „Но това правосъдие струва много скъпо“, отбеляза юристът. Сигурно е така. Но пък съм убеден, че каквато и да е необходимата сума, нацията ще гласува с две ръце този разход, по простата причина, че това ще даде върховната власт в същите тези ръце.

Преди Уикилийкс и след това

Превратът Уикилийкс. Уикилийкс промени света. Феноменът Уикилийкс. Свят без тайни? Това са част от заглавията в българските и световните медии, след като гръмна последния скандал с публикуването на секретните документи на американската дипломация.

„Сто шейсет и шест години са били нужни след изобретяването на печатарската преса от Гутенберг през 1439 г., за да се появи първият вестник в света. През следващите столетия вестниците (и развитието на по-масовото образование) променили изцяло начина, по който хората виждали света около себе си, както и общуването между онези с власт и управляваните от тях.“ Това написа „Дневник“ в коментар за феномена „Уикилийкс“.

„Възможно ли е да живеем във време, когато това уравнение се променя отново? Тази седмица станахме свидетели на глобалното "изгряване" на феномена Wikileaks, който от няколко години набира сила и опит. Контролираното пускане на стотици хиляди тайни документи на Държавния департамент на САЩ превърна една доскоро слабо известна организация в основен източник на информация за огромна част от медиите, като в същото време извади тайните от ръцете на затворената дипломатическа каста и позволи на всеки личен достъп до суровия материал.

Такъв грандиозен успех в амбициозното начинание не само ще предизвика сериозни последствия за американската администрация, но може да подтикне много други притежатели на тайна информация да я споделят по този начин, променяйки уравнението в области като финансите, банките, индустрията и, разбира се, политиката. Днес повече от всякога изглежда, че достъпът до всякаква информация е неограничен. Почти 50 години след създаването на интернет, или три пъти по-бързо от вестниците, информационната епоха навърши пълнолетие“, заключава изданието.

Проблемът на днешното общество е, че смяната е прекалено бърза. Новата реалност е вече налице, а обществените отношения, законодателството, както и представата на мнозина за съвременния свят са още старите. Интернет смали света до такава степен, че той вече се събира в компютъра ви.

Глобалната мрежа променя и медиите. Задължението на журналистите да публикуват само проверена и потвърдена информация е в сила, но коментарите под материалите в сайтовете казват истини, непотвърдени официално, но верни. Журналистът не може да напише, че Х. е бандит и измамник, ако няма съответните доказателства, но комшиите на Х. много добре знаят това и го пишат под материала за него. Така и журналистическата етика е спазена, и истината е лъснала. Нещо, което е немислимо в традиционните медии.

За България това важи с особена сила. Законодателството ни е застинало някъде в тъмното минало. Ако например някой репортер снима убийство, убиецът може да го съди, че е публикувал снимката без неговото ( на убиеца!!!) разрешение. Класически пример е скритата камера, с която ББС засне как Иван Славков си иска подкуп в столичен хотел. Батето заведе дело срещу британските журналисти и ако бяха българи, щеше да ги осъди. Нашият съд дори имаше нахалството да поиска английските репортери да бъдат депортирани в България. Естествено, на Острова само им се изсмяха.

Друг смешен закон е този за защита на личните данни. Пробвайте да напишете името на някой известен българин в Гугъл, а след името напишете ЕГН и информацията веднага ще се появи. За каква защита на лични данни говорим? Може би единствено Законът за движение по пътищата е нарушаван по-често.

Възможен ли е обаче свят без тайни? Или по-точно свят, в който тайните стават масово достояние. Защото интернет мултиплицира информацията и я довежда до дома на милиони.

Например днес Уикилийкс публикува нова порция от секретните документи на американските дипломати. От тях става ясно, че те са се бъркали в българските оръжейни сделки. Обвиняват нашето правителство, че с наши РПГ-та са гърмели по американската армия.

Не че не сме знаели или подозирали, че американците се намесват в деликатната сфера на оръжейната търговия. Но инфорацията в интернет има поразяващ ефект. Спомням си например, че още в началото на 90-те години правих интервю с Илия Гунчев, тогава генерален директор на „Металхим холдинг“. Да поясня – под шапката този държавен гигант тогава беше цялото „специално производство“ в България, както го наричаха, или по-просто казано – на оръжие. Тогава Гунчев разказа как американците са спрели два железопътни ешелона, натоварени със „специалното производство“ на ВМЗ-Сопот, предназначено за Сирия. Възмущението му беше, че Сирия не е в списъка на терористичните държави, но въпреки това американците провалят сделката. И това бе само един пример как се съсипва най-печелившето перо на българската индустрия. Резултатът сега може да се види с просто око – ВМЗ Сопот произвежда маратонки и сачмени лагери и отдавна е в практически фалит.

Въпросното интервю тогава излезе в карловски вестник, после, доколкото си спомням, части от него бяха препечатани в пловдивски и централни издания.

И нищо.

Погледнете обаче днес – интернет гъмжи от заглавия по темата „България е продавала оръжия на враговете на Америка“, в стотици варианти. Довечера в телевизионните новини със сигурност ще се мултиплицира отново. Целият свят вече знае за това. Как ще се тълкува, е друг въпрос.

Превратът, революцията, феноменът Уикилийкс, както и да го наречем, безспорен факт е, че разтресе света и след него той вече няма да е същият. Какъв ще бъде, е още трудно да се каже, защото има безброй аспекти.

Единственото сигурно е, че изненада повечето хора. Особено американците.

Но каквото и да правят САЩ, няма да променят процеса. Дори днешния арест на създателя на Уикилийкс - Джулиан Асандж, не може да спре световната тенденция. Нито пък спирането на сайта, защото вече се появиха над 500 негови варианта. Светът се променя. Предстои да видим как.