Светът се смалява и става все по-тежък

С напредването на годините светът се смалява. Това прозрение осени Пешеходеца в един горещ юнски следобед, докато наближаваше булеварда, разделящ квартала от централната част на града. Къщата отсреща беше синя.
Пешеходеца се замисли.
Сигурен бе, че тази сграда бе жълта или кафява. Осъзна, че не е излизал от квартала поне три години.
Бе спрял на десетина метра от кръстовището, когато видя странна мъжка фигура на ръба на тротоара. Човекът беше висок и кльощав, олюляваше се като пиян. Точно над него блестеше червеното око на светофара.
Мъжът размаха хаотично ръце, наклони се неестествено наляво, после неочаквано рухна по очи на асфалта. Чу се писък на гуми, сребриста кола връхлетя върху него и го премаза.
Пешеходеца стисна очи.
Светът извън квартала не беше за гледане.

Не беше стъпвал в „Свирката” от три дни. Светът става все по-малък и все по-бърз, помисли, си, когато прекрачи прага. Сякаш току-що бе излязъл. Трите дни се бяха изтърколили за по-малко от минута. На масата в дъното седяха същите хора, а Тенчо кръчмарят се бе облегнал в същата поза  зад бара. И лимонадата бе същата – ледена.
Много пъти бе искал напитка с по-нормална температура, но кръчмарят само свиваше рамене. Лимонадата не се харчи. „Като сложа една бутилка в хладилника, стои там до следващото ти идване”.
„С бирата не е така. Оборотът е голям и не сварва да се охлади”, обръщаше го на хвалба кръчмарят. Или пък правеше намеци. Кръчмарска му работа.
Студената лимонада бе изпотила чашата. Пешеходеца търпеливо изчакваше да се стопли, устоявайки на изкушението да я надигне. Имаше капризно гърло, от глътка студено и газирано щеше да кашля цяла нощ.
Четиримата на масата оставиха картите. Третата игра бе приключила със същия резултат – смазваща победа на Васил Доктора и Кирчо Адвоката. Ванко Тенекеджията и Павел Чантата бяха наистина безпомощен противник. Нямаше смисъл от четвърто раздаване, краят бе предизвестен.
Мъжът, който влезе в „Свирката”, изглеждаше отчаян. Хвърли блуждаещ поглед наоколо и спря нерешително. Масите в заведението бяха празни с изключение на тази в дъното. Всички впериха погледи в него, а той стоеше до вратата и не мърдаше. След почти минута тръгна колебливо към тях.
Спря до масата, а те мълчаха и го гледаха. Имаше вид на човек, който върши насилие над себе си.
- Търся един човек от квартала, казаха ми, че мога да го открия тук. Пешака, или нещо такова.
Ванко се усмихна снизходително:
- Пешеходеца.
- Да. Така беше – оживи се мъжът. Беше над петдесетте, почти оплешивял, с неспокойни очи.
Тенекеджията посочи с поглед Пешеходеца.
- Преди три дни синът ми блъсна човек на кръстовището на булеварда и той почина. Синът ми казал, че онзи е бил пиян. После обаче се оказа, че починалият не е имал алкохол в кръвта. Излезе, че синът ми лъже. Сега ще го съдят.
Мъжът изрече всичко на един дъх. Явно му дойде в повече, краката му омекнаха и той почти се срина на близкия стол. Пешеходеца мълчеше и слушаше.
- Разпитах в квартала. Никой не е видял какво точно се е случило. Но са забелязали човек, бил е на няколко крачки оттам, не може да не е видял - мъжът бе вперил поглед в Пешеходеца.
Той кимна.
- Залитал ли е наистина?
Пешеходеца кимна отново.
Мъжът въздъхна облекчено. После отново се напрегна.
- Ако дадеш показания, синът ми ще отърве присъдата. Само на двайсет и три е. При Вълко Станков. В Първо  районно, пета стая.   
Пешеходеца бе забил поглед в лимонадата си. Започваше да се стопля.
- Ще отидеш ли? – попита прегракнало мъжът.
Пешеходеца мълчеше. 
Човекът бавно се изправи.
- Пета стая. Вълко Станков  - повтори отчаяно и си тръгна.
Петимата го изпратиха с погледи. Васил Доктора прехвърляше замислено тестето карти в ръце.
Кирчо Адвоката изчака мъжът да излезе и попита:
- Позна ли го?
- Да – отвърна Пешеходеца.
Беше полицаят, който преди време му бе тръснал глоба заради бракувания москвич.   
- Член 182 – припомни Кирчо. – Превишена скорост.
Москвичът не бе мърдал от мястото си с години. Беше без акумулатор, със спаднали гуми. Представляваше купчина непотребно желязо. Но когато властта се заяде с теб, няма мърдане.
По онова време Кирчо още не се беше дипломирал като адвокат, но написа жалба. Съдът бе отменил глобата.
За голяма изненада животът понякога се оказва справедлив.
Пешеходеца се изправи, кимна за довиждане и тръгна към изхода. Вървеше прегърбен, сякаш цялата отговорност на този свят тежеше на плещите му. Колкото по-малък, толкова по-тежък.

Два дни по-късно.
- Не искам – рече твърдо Пешеходеца.
Тенчо върна лимонадата обратно в хладилника.
Зарчетата изтрополяха. Беше петък, ден за табла.
Както обикновено, Доктора мачкаше безмилостно Ванко Тенекеджията. Другите наблюдаваха без особен интерес.
- Ходих – каза Пешеходеца в отговор на безмълвния въпрос на Кирчо Адвоката.
- При тази фактическа обстановка – каза след кратък размисъл адвокатът, - ще изглеждаш като нагласен свидетел. Кръвните проби не показват алкохол, както твърди деецът, изведнъж се появяваш ти и удобно потвърждаваш версията му. Всеки съдия ще те заподозре в лъжа.
Пешеходеца мълчаливо се съгласи.
- Знам. Но съседът от къщата на ъгъла също е видял как онзи човек се олюляваше до светофара. Дойде в с мен в полицията и заедно дадохме показания. Момчето просто не е можело да стори нищо, човекът се е стоварил точно пред колата му. Няма никаква вина.
Кирчо го изгледа с уважение.
Виж ти, уж пешеходец, пък цял адвокат.
Ванко Тенекеджията отмести рязко таблата. Пак бе загубил.
- Само дето баща му е за бой – отбеляза жлъчно.
Пешеходеца махна на Тенчо да му отвори лимонадата. Смяташе, че я е заслужил все пак. Майната му на гърлото.
- И полицаят е човек понякога – каза и отпи студена режеща глътка.
Ванко затвори шумно капака на таблата. Каза само:
- Хм.