Лечителят

- Ей тази рецепта ми изяде главата – рече Васил Доктора и остави хартийката на масата. После допълни:

- Заради нея останах без работа.

Пешеходеца вдигна внимателно листчето и го доближи до очите си, опитвайки се да разчете написаното. Намръщи се:

- Нищо не се разбира. Докторе, винаги ли пишеш така грозно?

Васил се ухили.

- Не. Имам си специален почерк за рецепти. Иначе съм истински калиграф.

Пешеходеца кимна разбиращо. Никога не бе виждал четливо изписана рецепта. Явно лекарите смятат, че колкото по-разкривено, грозно и неразбираемо пишат, толкова по-авторитетно изглеждат.

Нищо чудно да е така, помисли си. Вярата в лечителя е половината от лечението. По-голямата половина.

Васил Доктора всъщност не беше лекар, а фелдшер. Това обаче не му пречеше да лекува в продължение на десетилетие няколко отдалечени села, забравени от Бога, отписани от държавата. Никой общопрактикуващ лекар не искаше да отвори своя практика там, въпреки че в занемарените сгради на селските кметства имаше подходящи помещения.

Но Васил Доктора цереше всички. Когато случаят бе по-сложен, пращаше болния в града. И толкова.

Постоянните посетители в „Свирката” бяха наясно със здравното положение на откъснатите села, стоварени на плещите на Доктора.

Лъч надежда се появи преди близо година, когато младо докторче, току що завършило, се нае да отвори свой кабинет в най-голямото от трите села – Дядово, където се помещаваше и резиденцията на Доктора.

Вместо към добро, работите отидоха на по-лошо.

„Проклети бабки”, разказваше Васил вечер, след като  преглътнеше горчилката си с първата ракия. „Продължават да ме наричат „Доктора”, а към доктор Ленков се обръщат с „момче”.

Младичкият лекар се прави, че не забелязва, но каквото и да си говорим, няма начин да не забелязва. Изприщих си езика да им обяснявам, те си знаят своята. Онзи ден проклетията баба Мата влиза в кабинета, вижда доктор Ленков зад бюрото и пита: Момче, тука ли е докторът?”.

- Хм, на тая бабка са й бая изкривени ламарините – бе изсумтял Ванко тенекеджията.

- И какво стана? – с неподправено любопитство бе попитал Кирчо. Като бъдещ адвокат той винаги настояваше да си изясни фактическата обстановка докрай.

- Доктор Ленков направо онемя зад бюрото си. Аз й сипвам в пластмасова чаша и я подавам с надеждата да се омита по-скоро, обаче проклетата бабка стои насред стаята и продължава да дърдори: „Само от твоите илачи, вика, ми минава. Сърцето като ме стегне ей тука, дъх не мога да си поема. Жив да си, докторе”, вика и гаврътна чашата”.  

- Наздраве по тоя повод – бе посегнал към чашата си Павката. Той бе сравнително рядък посетител на „Свирката”, но всепризнатият  майсторлък на табла му осигуряваше радушен прием на двете долепени маси срещу бар-плота.       

Пет чаши се срещнаха над масата и извънтяха весело. Лимонаденото шише на Пешеходеца не участваше във веселбата. С безалкохолни помии не бива да се чука човек, на беля е.

- Какво й е на рецептата? – попита Пешеходеца. - Нямаш ли право да издаваш рецепти?

Васил Доктора въздъхна дълбоко.

- И имам, и нямам. Усукана работа. Ние, фелдшерите, не сме нито риба, нито рак. Мога да издавам рецепти, но не за всички заболявания. Нямам право да предписвам лечение например за сърдечно съдови болести. Какъвто е случаят с баба Мата – довърши угнетено.  

Кирчо адвокатът се почеса замислено по главата и настоя за подробности:

- Защо си й предписал тогава?

- Не съм й предписал нищо – избухна Васил. -  Лечението й е назначено от професор Ибришимов от София. Само й спестявам едно пътуване, за което бабата бездруго няма пари. Така е от десет години. Като й свършат лекарствата, пиша рецепта за нови. Това е.

Бъдещият адвокат кимна разбиращо. Дебрите на здравеопазването са неизбродими. Като лабиринт. Тръгнеш ли веднъж, с всяка следваща стъпка се отдалечаваш от здравия разум.

- За рецептата – ясно. Обаче си й дал и лекарство. Сам ни го разказа онзи ден – съзря противоречие заядливият бъдещ адвокат и изгледа победоносно останалите. Явно му  предстоеше бляскава съдебна кариера. Адвокат, който не е заядлив, е обречен на глад.

- Не съм й дал никакво лекарство! – тросна се Васил. – Дадох й вода. Винаги й давам вода.

Кирчо бе удивен.

- И на бабата й минава от вода?

Васил Доктора сви рамене:

- Така казва.

Адвокатът бе сразен. Замълча.

Другите се заливаха от смях. Ванко Тенекеджията разля чашата си, но това дори не му развали настроението. Пешеходеца се усмихваше сдържано, само Тенчо си оставаше сериозен зад бара. В една кръчма думата „вода” не е сред толерираните и не е добре да се споменава твърде често.

Пешеходеца посегна към шишето си и го чукна леко в чашата на Васил.

- Докторе, ти си най-добрият лечител, когото познавам.

Васил леко се изчерви.

- А на нас какво ще предпишеш? Тук май няма здрав човек? – обади се Ванко тенекеджията, все още стиснал празната си чаша. 

- На вас - по една ракия – светкавично постави общата диагноза Васил Доктора. – Тенчо! Още пет.

Кръчмарят кимна и ловко подреди пет нови чаши на таблата и ги напълни.

- И какво ще правиш оттук насетне? – тихо попита Пешеходеца. Безработен от години, той най-добре от всички в заведението разбираше драматизма на положението.

- Какво да правя? – Васил Доктора изправи гордо рамене. 

Усмихна се:

- Вода има колкото щеш.