Небето на Пешеходеца

В памет на братовчед ми подполковник от ВВС Тодор Кръшков

Изкаляният военен джип спря пред входа на „Свирката”. Беше малко след шест часа вечерта и всички, които идваха редовно в кръчмата, вече бяха вътре.

Табладжиите извърнаха глави към прозореца. От четиримата с картите само Ванко тенекеджията прояви интерес, но той се интересуваше от всичко на колела. Пешеходеца седеше в ъгъла, пиеше си кротко лимонадата и хвърляше по едно око към белота. Ванко и Васил докторът биеха пета поредна игра и тази вечер изглеждаха непобедими.  

Вратите на джипа се отвориха почти едновременно. От задната излезе висок и слаб мъж с дълга къдрава коса, която падаше свободно по раменете му. Разкърши снага като човек, който дълго време е стоял неподвижно и се огледа. Дребничката млада жена от задната седалка също слезе, застана до него и започна да му обяснява нещо.

Мъжът с униформата, който се измъкна последен от джипа, беше полковник. Той им кимна делово да го последват и нахълта устремно в кръчмата. Шофьорчето – млад редник, свали стъклото, огледа обстановката и запали цигара. Явно предпочиташе да чака отвън.

Младичкият полковник с три крачки успя да стигне до бар-плота. Тенчо кръчмарят се изправи чевръсто и застана в очакване на поръчката.  

- Капитан Славов? – изгърмя гласът на полковника.

Кръчмарят зяпна насреща му.     

- Съседи ми казаха, че мога да го намеря тук. Къде е? – отново прогърмя гласът на военния. Беше строен и слаб мъж, а имаше глас на планински овчар.

Пешеходеца бутна лимонадата настрана и се изправи.

- Сидеров!

Полковникът се изпъна, направи кръгом и замарширува към масата в ъгъла. Отдаде чест.

- Господин капитан! Полковник Сидеров. Имам чест.

Трополенето на зарчетата бе секнало. Картите останаха непипнати на масата. Всички се бяха вторачили невярващо към масата в ъгъла.

Истински полковник стои мирно и отдава чест на техния Пешеходец. Невероятно.

Ванко дори се почеса по брадясалата буза, за да се увери, че не сънува.

Пешеходеца бе пребледнял.

Полковникът разпери ръце и го прегърна.

- Радвам се да те видя. След толкова години.

Мъжът с дългата коса и младичката жена ги наблюдаваха с любопитство. Полковникът ги повика.

- Господин капитан, това е Стивън Томас, американски режисьор. Снима филм в България. Ваня е преводачката.

Пешеходеца ги покани с жест на масата.

- Капитан Славов беше най-големият ас на военновъздушните сили през осемдесетте. Най-опитният пилот изтребител на МиГ-21. Познава самолета като копчетата на ризата си. Беше командир на ескадрилата, когато служехме заедно в авиобазата в Граф Игнатиево.

Разбира се, тогава бях млад лейтенант – допълни с усмивка полковникът.         

Тенчо кръчмарят се приближи до масата. Бе решил да вдигне нивото на заведението и да им сервира, вместо да ги чака зад бара. Тримата отказаха с жест. Лимонадата на Пешеходеца стоеше непипната.

- Лично командващият генерал Колев те препоръча на американците – продължи полковникът, настанявайки се до него.

- Той ме помни? – изненада се Пешеходеца.

- А как иначе! Най-добрият. Ти си истинска легенда за младите летци. А генералът още не може да преживее погрома на цивилните над авиацията. Като изпие три ракии, псува всички военни министри до девето коляно. Говори, се, че и на него му кроят шапката. Това не го превеждай! – обърна се той към младата жена.

Тя се усмихна съучастнически. Американецът усети, че разговорът не е за неговите уши и дипломатично се загледа в тавана.

- За какво ме е препоръчал?

- За филма.

Преводачката се наведе към режисьора и му зашепна. Той се оживи и размаха ръце.

- Искаме да участвате в една сцена на въздушен бой с МиГ-21 – преведе тя думите му. – Самолетът обаче от години не е на въоръжение и трудно открихме пилот, който да го познава достатъчно добре. Вие.

Пешеходеца стисна лимонадата си. Кокалчетата му побеляха.

- Мистър Томас, аз се приземих завинаги през деветдесет и трета. Преди петнайсет години. Съжалявам.

В „Свирката” бе необичайно тихо. Всички слушаха напрегнато. Ванко бе изпил втората си ракия, но не смееше да викне на Тенчо от страх да не изтърве някоя дума.

- Това няма да е истински въздушен бой – търпеливо обясни американецът. – По сценарий в небето над Черно море заради сигнал от горящ кораб се срещат американски Ф-16 и български МиГ-21. И двата самолета патрулират и са въоръжени. Американският изтребител излита от базата в Инджирлик, а българският – от Крумово. Двамата пилоти започват игра на нерви. От командването им е забранено да се доближават, но те го правят. Летят един срещу друг. Миг преди сблъсъка вие катапултирате. Това е – завърши с въодушевление режисьорът.

Пешеходеца поклати глава.

- Битката няма да е честна. Ф-16 е изтребител от следващо поколение.

Американецът тръсна глава с досада.

- Това няма да е битка. Ще е игра на нерви. Военните работи не ме интересуват. Нито техническите данни на самолетите. Интересува ме човекът. Самообладание. Непоколебимост. Чест. Тези неща.

Пешеходеца замълча. Колебаеше се. Петнайсет години безработица и нищета. Петнайсет години унижение. И отново – небето.

- За участието в тази сцена ще получите осем хиляди долара – продължи американецът. – Помислете си - осем хиляди долара за два часа работа. По дяволите, дори аз не печеля толкова – възмутено допълни той.

Пешеходеца надигна бутилката с лимонадата.

През следващата седмица темата за разговори в „Свирката” бе една единствена.

- Отдавна подозирах, че е бивш военен – каза Васил докторът. – Само един офицер може толкова педантично да държи на думата си.

- Смята наум като Питагор – допълни Тенчо. – Списъкът с вересиите му цели пет страници, а той знае общата сума до стотинка.

В четвъртък вечерта в кръчмата влезе Пешеходеца. Всички обърнаха очи към него като по команда. За първи път от години Тенчо не бе съвсем сигурен дали ще си поръча лимонада. Веднъж си бе поискал бира.

- Някой май има да черпи – подхвърли Ванко тенекеджията.

- Една лимонада – рече Пешеходеца и седна на масата с табладжиите. Кирчо адвокатът придърпа таблата към себе си да му направи място и попита:

- Как минаха снимките?

- Зле – отвърна Пешеходеца.

Всички наостриха уши.

- Американчето не устиска – обясни той.

Лимонадата му пристигна, той отпи и продължи:

- До сблъсъка оставаха още поне 4-5 секунди, но американецът катапултира. Преди мен. Уплаши се, излежда.

Васил докторът поклати глава. Отпи замислено от водката си.

- Животецът скъп.

Останалите мълчаливо се съгласиха.

- Ф-16 е тъпкан с електроника и понякога пилотът е изцяло зависим от нея – направи опит да защити колегата си Пешеходеца.

Васил докторът повика на помощ всичките си оксъдни познания за самолети и битки, но не можа да измисли нищо.

Пред „Свирката” изскърцаха спирачки. Беше огромен джип. Не военен, но също толкова кален. От него слезе американският режисьор, придружен от преводачката. 

Сбутаха се да им направят място на масата, а Ванко побърза да прибере таблата. Тази вечер щяха да се разминат със заровете.

- Ужасно съжалявам за случилото се – американецът изглеждаше притеснен. – Продуцентът отказва да плати обещания хонорар, защото сцената трябва да се снима отново. Но вината не е ваша. Вие бяхте блестящ. Обаче продуцентът...

Младата жена се затрудни да преведе думата:

- ... продуцентът... се заинати.

Пешеходеца кимаше с разбиране.

- Ще търсим друг пилот. Но не ас като вас – продължи американецът.

Той се изправи.

- Сори.

Тръгна към изхода, младата жена ситнеше след него. На вратата се обърна, впери поглед в Пешеходеца, вдигна ръка до слепоочието си и отдаде чест.                            

Счупената ваза

Пешеходеца отвори входната врата и онемя. На стълбището стоеше Катя.

Жена му.

Бившата всъщност.

Понечи да затръшне вратата под носа й, но ръцете му го предадоха. Дори отстъпи крачка назад и тя влезе в коридора. Изглеждаше напрегната, но неотстъпчива.

Пешеходеца се примири.

- Влез.

Оставаха два дни до Коледа. Оскъдният снежец бе покрил града с тънка покривка, изпод която вече избиваха черните кални следи от автомобилни гуми. Но продължаваше да вали и надеждата за бяла Коледа бе жива.

Мартин все още бе на училище. Днес ги разпускаха до 6 януари. Сигурно пишеха списъците с книги, които трябваше да прочетат през ваканцията.

Катя огледа нетърпеливо обстановката в хола. Нямаше да си признае, но всъщност търсеше следи от жена. Стаята бе подредена, но си личеше мъжката ръка – нещата са си на мястото, но обикновено не най-подходящото. 

Всичко бе както преди четири години, когато, отчаяна от безизходицата, напусна дома си. Но бе ужасно овехтяло, сякаш са минали столетия.

Тя се отпусна вдървено на дивана. Пешеходеца стърчеше насред стаята и се чудеше къде да дене ръцете си. Накрая ги пъхна в джобовете на панталона. Понякога и от празния джоб има полза.

- Марти? – попита тя.

- Още е на училище. Свършват след два часа.

Той  застана прав срещу нея, все още с ръце в джобовете. Събра цялата си твърдост.

- Защо се върна?

Искаше да прозвучи яростно, но май не се получи.

Тя само въздъхна.

Погледът й се плъзна по рафтовете на холната секция отсреща и се спря на вазата. Беше керамична, тумбеста в основата си, елегантно изтъняваща към отвора, с релефни орнаменти. След падане от масата преди години се бе сцепила на две, но Пешеходеца я бе залепил майсторски и счупеното дори не личеше. Но останалите три вази липсваха.

Някога, в добрите години на семейно благополучие, бяха започнали да ги колекционират. Първата купиха по някакъв повод – кристална, някак надменно пищна. Неутрализираха красотата й със семпла керамика няколко месеца по-късно. След третата решиха да спрат.

„Ако в стаята има двайсет вази, човек не може да види нито една. Колкото и да са красиви. Няма да купуваме повече, нека останат само три”, заяви тя твърдо. Пешеходеца се съгласи.

На другия ден купиха четвъртата. Тази, която оцеля след падането. Не устояха на изящната й форма. Но сетне наистина спряха.

Тя се отърси от спомените.

- Изпратих ти три писма – каза обвинително.

Пешеходеца не отрече. Бяха пристигали в самия край на декември през последните три години, но той не бе отворил нито едно. Лежаха в чекмеджето. И трите бяха пуснати от малко градче в Германия, близо до Мюнхен. Пешеходеца бе проверил на картата. Но не отвори пликовете.

Воден от неясно чувство за вина, той издърпа чекмеджето и ги извади. Отвори първото. Видя два автобусни билета до Мюнхен. Имаше и лист, изпъстрен с печати. Беше нотариално заверено съгласие непълнолетният им син да пресече границата с баща си. Бе помислила за всичко, призна той мислено.

Но това не извиняваше предателството.

Нито премахваше спомена за онова тягостно януарско утро преди четири години, когато се събуди и откри, че жена му я няма. Беше си тръгнала без да каже дума. 

Пешеходеца остави писмата. Лицето му бе каменно.

Тя се сгърчи. Изправи се.

- Нося подаръци за Мартин. Кога да дойда?

- Утре – отвърна той безизразно. – След пет.

Не стана да я изпрати. Седеше, забил поглед в пликовете на масата. Отвори останалите два. В тях имаше същото – автобусни билети и нотариален документ за Мартин.

При получаването на всяко едно от тях Пешеходеца бе чупил по една ваза. Бе заставал ритуално в коридора и ги бе пускал от височината на гърдите си на мозаечния под. Ставаха на десетки назъбени парченца. Беше ги смел с метлата.

Изправи се бавно и взе последната ваза. Излезе в коридора и я вдигна пред гърдите си. Бавно разтвори пръсти.

Вазата изтропа на мозайката, но не се счупи. Той се взря невярващо в нозете си.

Беше Бъдни вечер. Бе обяснил на Мартин, че майка му се е върнала след продължително пътуване по света. Малкият кимаше с разбиране, но не бе особено въодушевен. Сякаш я бе забравил.

Когато Катя влезе, помъкнала огромен пакет, овързан с разноцветни панделки, Мартин излетя от стаята си, но в коридора се спря нерешително. Майката от спомените бе по-красива, отколкото истинската. И нямаше тези тъмни кръгове под очите.

Тя разтвори ръце. Малкият се сгуши в нея и усети миризмата. Онази, забравената. Беше същата.

Мартин се притисна с всички сили и усети как тя потръпна и също го притисна към себе си.

Пешеходеца пристъпваше неловко от крак на крак. Бутна вратата към хола.

- Заповядай – каза стеснително, сякаш я кани на първа среща.

Тя пристъпи в стаята. В средата на масата бе сложена старата счупена ваза. Тя го погледна въпросително.

- Счупеното излезе най-здраво – кратко каза той.

Масата бе сервирана за трима.