Единственият начин да има истинско правосъдие в България, е да се забрани на съдиите да решават дали подсъдимият е виновен или е невинен.
На пръв поглед това твърдение вероятно звучи абсурдно. Обаче не е.
В днешната каша в страната ни човек може да изгради мнението си за един или друг скандал, които напоследък са в изобилие, единствено според това дали вярва или не. Вярваме ли, че ГЕРБ и Бойко Борисов наистина искат да променят досегашното мафиотско статукво в държавата, или и те са маскари. Вярваме ли, че е опъвал политически чадър над определени фирми, или не. Вярваме ли на Цветанов, че наистина се бори с престъпността, или е част от нея. В крайна сметка определяме позицията си в зависимост от това дали вярваме, а не каква е всъщност истината. Защото не я знаем. И няма как да я знаем сред лавината от СРС-та, подслушвани разговори, интриги и конспиративни теории. Те може да са верни, може и да не са.
Правителството е изправено пред сериозна дилема. От една страна вътрешният министър намеква, че съдебната система е корумпирана, той лично не й вярва и дори подсказва, че мафията се е окупирала именно в съда. От друга страна пък именно съдът е стожерът и гаранцията за демократичност на едно общество. Другото е полицейщина.
Как се излиза от този омагьосан кръг?
Много просто. Забранява се със закон съдиите да се произнасят дали едно лице е виновно или не. Това да се решава от съдебното жури – така наречените съдебни заседатели. Това е американският модел на съдебна система, който впрочем съществува и в редица европейски държави, макар и в не толкова категоричен вариант. Всъщност, съществува и в България, но е изпразнен от съдържание. Съдебните заседатели в България обикновено са пенсионери с достатъчно свободно време, които слушат какво ще каже съдията и просто подписват присъдата. В интерес на истината, има няколко прецедента, но те са наистина изключения.
Институцията „съдебно жури“ е разписана в конституцията на САЩ. Там ясно е казано, че „въпросът за вината във всички наказателни процеси се решава от съдебното жури“. Допуска се едно единствено изключение – по делата за импийчмънт, в които се отстранява от длъжност президентът на Съединените щати. Във всички останали процеси дванадесет произволно избрани (от избирателните списъци) американски граждани решават дали подсъдимият е виновен или не. Съдията няма думата по въпроса. Нещо повече, съдията няма право да присъства в стаята, където съдебните заседатели решават процеса. Те казват „виновен“ или „невинен“, а съдията само определя размера на наказанието според записаното в закона.
Каква е идеята на съдебното жури? Идеята е, че въпросът за вината, за правилно и неправилно, дали дадена постъпка е престъпление, в крайна сметка е израз на обществената представа за добро и зло. Т.е. дадено общество е решило, че убийството е зло и го наказва. Обществото смята, че лъжата, кражбата, измамата са престъпления и ги наказва. И това го решават дванадесет произволно избрани членове на обществото – там могат да попаднат кварталният бакалин, техникът в автосервиза, продавачката в магазина. С други думи – обикновените хора от народа. И тогава техните думи “Ние, дванадесет произволно избрани представители на американския народ намираме този човек за виновен“, звучат повече от убедително. Докато присъдата в българския съд, започваща с „В името на народа“ едва ли убеждава някого. По-правилно би било да започва с думите „В името на Висшия съдебен съвет“.
Защото според българската конституция Висшият съдебен съвет кадрува в съдебната система. Той назначава и уволнява съдии, прокурори, следователи. Самият Съвет пък се сформира по квоти – 11 от парламента, 11 от самата съдебна система. И типично по български – около него се въртят някакви „Чернички“ с ланци или без ланци, а всеки магистрат с едното око гледа към Висшия съдебен съвет, преди да вземе решения по даден казус. Сключват се сделки – присъда срещу нов мандат на шеф на някакъв съд или прокуратура. Издигане в йерархията, кариеризъм, слагачество .
Това нормално ли ви се струва? Правосъдието в България бизнес ли е? Май да.
Българската съдебна система дотолкова е компрометирана, че дори не влиза в рейтинговите класации. Обикновените хора до такава степен нямат доверие на магистратите, че поговорката „За кокошка няма прошка“ се радва на изключителна популярност.
Дори когато даден съдебен състав вземе професионално и обосновано решение, както например освобождаването от ареста на неколцина от „Наглите“ преди време, хората дори отказват да чуят аргументите и махат с ръка: „Тия са набарали пачките“. Вицепремирът Цветанов успешно ги подкокоросваше с мотивировката за „шумоленето на банкноти“.
Съдиите обикновено се опират на своето „вътрешно убеждение“. Преди две години например при подадени десетина жалби от търговци на димитровградския пазар срещу заповед на кмета за събаряне на павилионите им, административният съд в Хасково се произнесе с три положителни и две отрицателни становища. Търговците бяха ксерографирали текста на жалбата и само попълваха в нея данните си, т.е. текстът бе абсолютно един и същ. Трима съдии решиха, че са прави, двама – че не са.
Какво да си помисли обикновения човек – че това е плод на „вътрешно убеждение“ ли? Или по-скоро на външно? „Шумолене на банкноти“?
До каква степен институцията „съдебни заседатели“ може да защити обществения интерес и отделния човек? В американската история има много примери затова, сещам се за един, който наистина е разтърващ. САЩ също преживяват тоталитарни периоди, един от най-черният е епохата на маккартизма. Тогава Америка се превръща в нещо като огледален образ на „империята на злото“ СССР. Сред попадналите под ударите на сенатора Маккарти и всемогъщия шеф на ФБР Хувър попада Чарлз Чаплин. Спретнат му е наказателен процес по някакви мухлясали закони от предишния век. Цялата страна е заливана от помия по негов адрес. Обвиняват го в комунизъм и всички смъртни грехове. Впрочем, да отворя една скоба, веднъж, още преди войната, един от намиращите се тогава в САЩ нацисти го пита: “Какво имате против нацизма?“ Чаплин отговаря с въпрос: „А вие какво имате против всички останали?“.
Случката е разказа от самия Чаплин в неговата „Автобиография“. Оттам е взета и историята за процеса срещу него. Чаплин е изправен пред съдебно жури. Зад гърба му диша зловещият Хувър, хора на ФБР са в съдебната зала.
След продължително тягостно очакване съдебните заседатели влизат в залата и обявяват: „Чарли е невинен“. Хувър пие една студена вода, а Чаплин се просълзява. Когато отива да се ръкува със съдебните заседатели, един от тях се навежда и му прошепва: „Не се безпокой, Чарли, все още живеем в свободна страна“.
Много бих искал да присъствам на подобна сцена и в български съд.
Друг пример как истинската съдебна власт може да защитава обществения интерес. През 1957 година един експерт по сигурността изнася от Пентагона секретни материали, от които се вижда как е бил лъган американския сенат и народ за войната във Виетнам. Документите попадат в „Ню Йорк таймс“. Правителството се опитва да наложи цензура върху публикуването на документите и отнася въпроса в съда. 12 американци обаче, ядосани на управниците си, отказват да изпълнят искането на Белия дом и документите са публикувани.
Впрочем, не е нужно да се връщаме толкова назад в историята, примерът с Уикилийкс е отпреди няколко месеца. Джулиан Асандж свали гащите на американската дипломация и САЩ го погнаха из целия свят. Спретнаха му измислени обвинения в сексуално посегателство, но не в САЩ, а в Европа. И досега не ми е известно да има искане за екстрадиция в САЩ. Явно Белият дом не е съвсем сигурен как ще реагират дванадесет произволно избрани американски граждани и дали няма да се орезилят съвсем пред света.
Дотук посочвам само положителните страни на институцията „съдебни заседатели“, а тя сигурно има и лоши, макар да не се сещам за конкретен пример. Но пък от друга страна – няма как положението с правосъдието в България да стане по-лошо. По-зле от това накъде?
И тук вече може би стигаме до същинския въпрос по темата. Защо в продължение на повече от 20 години различните правителства в България отказват да направят такива реформи в съдебната система, които да дадат властта на действителния суверен – народа? Защо продължават интригите, ходатайствата, рушветите около кадровика на системата – Висшия съдебен съвет. Защо продължават да се изпращат в съдебната зала „съдебни заседатели“, предложени от политическите партии и одобрени от съответните общински съвети? Макар че нищо няма да се промени и ако не ги изпратят. И с тях, и без тях, ще е все същото. И докога ще продължава тази агония. След повече от двадесет години сигурно и слепият разбира, че правосъдието в България е просто една пародия.
В една истинска демокрация съдът е този, който може да ни защити от корумпираните управници, от лъжите на властта, от посегателствата на крадливи чиновници. Но съд, в който решават хората, а не зависими, в една или друга степен, магистрати.
И нежеланието на всички правителства досега да развържат този гордиев възел с една радикална реформа, показва единствено стремеж към поставянето на съдебната власт в тяхно подчинение. „Наши хора начело на всеки съд“, гарантира че кражбите, лъжите, измамите и безобразията на властта ще продължават. Просто следващите на власт ще сменят предишните и керванът ще си върви. Докато изчезнем като нация.
Когато коментирахме тази тема с един известен юрист от Хасково, той се съгласи, че системата на съдебните заседатели е най-демократичната в света. „Но това правосъдие струва много скъпо“, отбеляза юристът. Сигурно е така. Но пък съм убеден, че каквато и да е необходимата сума, нацията ще гласува с две ръце този разход, по простата причина, че това ще даде върховната власт в същите тези ръце.
